Джек Лондон
Чудото на жената (13)

XIII.

Бѣше презъ една съвършено тиха утринь; небето бѣше ясно и синьо и снѣгътъ блѣстѣше подъ слънчевитѣ лѫчи. Край единъ просторенъ наклонъ тѣ се движеха като изморени призраци въ нѣкакъвъ мъртавъ свѣтъ. Никакво подухване на вѣтрецъ не нарушаваше страшното и ледено спокойствие. Върхове далечни съ стотици мили чертаеха гръбнака на скалисти планини и изглеждаха толкова ясни, сякашъ се намираха на нѣколко километра оттамъ.

— Нѣщо ще ни се случи, — пошепна Лабискви. Нѣмате ли нѣкакво предчувствие? Тукъ, тамъ, навсѣкѫде. Всичко ми се струва странно.

— Азъ треперя, но не отъ студъ, нито отъ гладъ — отговори Димъ.

— Нали въ главата и сърдцето? — извика тя възбудена. — И азъ усѣщамъ сѫщото.

— Не, не чувствата ми сѫ засѣгнати, — обясни Димъ. — Като че ли ледени игли ме пронизватъ. Това е нѣкакъвъ нервенъ студъ.

Следъ единъ мигъ тѣ се спрѣха, за да си отдъхнатъ.

— Не мога да различавамъ върховетѣ, — каза Димъ.

— Въздухътъ стана тежъкъ и гѫстъ, — констатира Лабискви. — Едва дишамъ.

— Има три слънца, — изръмжа съ дрезгавъ гласъ Макъ Канъ, който залиташе, вкопченъ за тоягата си.

Наистина, отъ всѣка страна на слънцето се виждаше още по една звезда.

— Петь сѫ, — извика Лабискви.

Докато гледаха, струваше имъ се, че и други се образуватъ и изпущатъ лѫчи.

— Велики Боже! небето е пълно съ слънца! — изрева Макъ Канъ, изплашенъ.

Изведнъжъ той зави отъ изненада и болка.

— Нѣщо ме бодна, — изпъшка той.

После дойде редъ на Лабискви да извика и Димъ сѫщо усѣти по бузата си едно студено бодване, което после го парна, като киселина. Той си спомни за морскитѣ бани, когато му се случваше да бѫде нараненъ отъ отровнитѣ жилки на рибитѣ, наречени „португалски броненосци“. Усѣщането бѣше сѫщото и той неволно прекара рѫка по лицето си, за да махне това що го нараняваше.

Въ тоя мигъ се чу гърмежъ, странно заглушенъ. На долната часть на наклона, младитѣ индийци, прави на скитѣ си, откриха огънь.

— Разпръснете се, — заповѣда Димъ, — и катерете се бързо. Ний сме почти на върха. Тѣ сѫ на четвъртъ миля отъ горе на долу и ний можемъ да ги надминемъ съ една или две мили преди тѣ да почнатъ да слизатъ по другия склонъ.

Подъ невидимитѣ игли, съ които въздухътъ бодѣше и горѣше лицата имъ, и тримата се пръснаха по снѣга и ускориха изкачването си.

— Щастливи сме — каза Димъ запъхтѣнъ, — че четирима отъ тѣхъ иматъ стари пушки, а само петиятъ има Винчестеръ. Освенъ това, слънцата имъ пречатъ да се прицелватъ добре.

— Баща ми е ядосанъ, — каза младата мома, — далъ имъ е заповѣдь да убиватъ.

— Колко е чудноватъ гласа ви, сякашъ иде много отъ далече!

— Покрийте си устата, — извика изведнъжъ Лабискви, — и не говорете. Зная какво е това. Покрийте си устата съ рѫкава, ето тъй, и нито дума повече.

Пръвъ падна Манъ Канъ, стана съ мѫка. Падаха много пѫти, преди да стигнатъ до хребета. Мускулитѣ имъ отказваха да се подчиняватъ на волята, а тѣлата имъ бѣха обзети отъ вцепенение и умора, причината на която не можеха да разбератъ. Отгоре надолу тѣ виждаха младитѣ индийци сѫщо да се клатушкатъ и да падатъ по наклона.

— Тѣ никога не ще стигнатъ до тука, — каза Лабискви. — Това е „бѣлата смърть“. Чувала съмъ да говорятъ за нея нашитѣ старци. Сега ще се спусне мъгла, различна отъ всички други мъгли, които сте видѣли. Мъгла или студенъ пушъкъ. Рѣдки сѫ тия, които сѫ оставали живи следъ такава мъгла.

Макъ Канъ едва пъхтѣше и се задушваше.

— Покрийте си устата, — му заповѣда Димъ.

Изведнъжъ отвсѣкѫде ги заобиколиха свѣткавици и привлекоха погледа имъ къмъ многото слънца. Тѣ ги видѣха какъ потъмняватъ и се забулватъ. Атмосферата се изпълни съ дребенъ огненъ прахъ, който покриваше съседнитѣ скали. Младитѣ индийци, които се мѫчеха да ги настигнатъ, изчезнаха въ тая фантастична мъгла.

Макъ Канъ бѣше клекналъ на скитѣ и закрилъ съ рѫце очитѣ и устата си.

— Хайде, тръгвай! — му каза Димъ.

— Не мога да мръдна, — отговори той, и свитото му тѣло се опита да се заклати.

Димъ, който едва успѣваше да се отърси отъ обхваналата го летаргия, се приближи съ мѫка до човѣка. Съзнанието му бѣше съвсемъ ясно; само тѣлото му бѣше засегнато.

— Оставете го! — пошепна тихо Лабискви.

Но Димъ съ едно усилие на волята си, успѣ да вдигне ирландеца и да го постави съ лице къмъ дългия наклонъ, по който щѣха да слизатъ. После той го бутна напредъ и Макъ Канъ, направлявайки и забавяйки плъзгането съ тоягата си, проникна въ облака отъ диамантенъ прахъ.

Димъ погледна Лабискви, която се усмихна, при все че бѣше готова да се струполи. Той й направи знакъ да тръгне, но тя се приближи до него и, единъ до другъ, тѣ се спуснаха къмъ бодлитѣ на ледения огънъ.

При все, че се стѣгаше колкото можеше, Димъ, увлеченъ отъ тежестьта си, се принуди да я остави назадъ. Той летѣ дълго време съ страшна бързина и се спрѣ на една хоризонтална плоскость съ грапава повърхность. Той се задържа тамъ, докато тя дойде при него и тѣ продължиха да слизатъ заедно по единъ не много стръменъ наклонъ, който скоро се свърши.

Вцепенението имъ се усили. Съ най-голѣми усилия на волята, тѣ вървѣха като охлюви. Тѣ отминаха отново Макъ Канъ, отново клекналъ на скитѣ си и Димъ, безъ да се спира, го вдигна съ помощьта на тоягата си.

— Да спремъ сега, — каза съ мѫка Лабискви. — Да спремъ, или ще умремъ. Трѣбва да се скриемъ, старцитѣ така казваха.

Безъ да губи време да откопчва каишитѣ, тя ги отрѣза. Димъ направи сѫщото и следъ единъ последенъ погледъ къмъ феерията на „бѣлата смърть“ и смѣшнитѣ слънца, тѣ се покриха съ кожитѣ, сгушени единъ до другъ.

Тѣ усѣтиха, че Макъ Канъ се спъва отъ тѣхъ и пада, после чуха слаби стенания и клетви, скоро задавени отъ силна кашлица; най-после той се притисна до тѣхъ и се покри съ кожитѣ си. Тогава тѣ започнаха да се задушватъ, разтърсвани отъ пристѫпитѣ на суха кашлица — конвулсивна и невъзможна за задържане. Пулсътъ имъ стана по-бързъ и ги втресе.

Силнитѣ и чести пристѫпи се увеличаваха къмъ срѣдата на следъ обѣда. После започнаха да се успокояватъ и тѣ можаха малко да поспятъ.

Обаче кашлицата на Макъ Канъ продължаваше да се влошава и по пъшканията и виковетѣ, разбраха, че той бълнува.

По едно време, Димъ поиска да махне покривкитѣ, за да види въ какво състояние е Макъ Канъ, но Лабискви не му позволи.

— Не, — каза тя съ молба. — Да се откриешъ, значи смърть. Облегнете лицето си на моята дреха, дишайте тихо и не говорете. Направете като мене.

Тѣ прекараха нощьта въ дрѣмка, пресичана отъ пристѫпи на кашлица, които се предаваха отъ единъ на другъ. Малко следъ полунощь, споредъ пресмѣтането на Димъ, Макъ Канъ се закашля за последенъ пѫть. Следъ това той издаваше само глухи стенания.

Димъ се събуди отъ една цѣлувка на Лабискви. Той бѣше въ прегръдкитѣ й, главата му почиваше на гърдитѣ й. Младото момиче заговори; веселиятъ й гласъ отново бѣ придобилъ обикновения си звукъ и не бѣше вече глухъ, като вечерьта.

— Съмна се, — каза тя, като повдигна леко покривкитѣ. — Вижте, о, моя любовь! Свѣтло е вече. Ний останахме живи и кашлицата престана. Ний можемъ да видимъ свѣта, но азъ ще бѫда щастлива да остана завинаги така. Часътъ, който току-що прекарахъ ми е милъ. Бѣхъ будна и мислѣхъ за васъ, за да ви обичамъ.

— Не чувамъ вече Макъ Канъ, — каза Димъ. — Ами какво станаха младитѣ войници, тѣ не можаха да ни настигнатъ?

Той отхвърли завивкитѣ и видѣ на небето само едно слънце, нормално и единствено. Тихъ вѣтрецъ, въ който още се чувствуваше студъ, полъхваше и обещаваше по-милостиви дни. Свѣтътъ бѣ взелъ отново обикновения си видъ.

Макъ Канъ лежеше на гръбъ; лицето му, почернѣло отъ пушъка и немито отъ дълго време вече, бѣше замръзнало и твърдо като мраморъ. Лабискви не се трогна отъ тая гледка.

— Вижте! — каза тя изведнъжъ. — Една птица на снѣговетѣ. Хубаво предсказание.

Индийцитѣ бѣха изчезнали. Тѣ или бѣха загинали по другия склонъ, или се бѣха отказали отъ преследването.