Димъ разглеждаше краката на едно куче, което той държеше съ гръбъ въ снѣга, и не благоволи да отговори. Кѫсиятъ, който въртѣше предъ огъня единъ мокасинъ, наденатъ на пръчка, изгледа съ острия си погледъ лицето на другаря си.

— Я погледни тая северна зора, — продължи той. — Промѣнлива, като коя и да е жена съ кѫдри и развѣти фусти. И най-добрата е лекомислена, ако не е глупава. Тѣ сѫ коварни котки, всичкитѣ, отъ най-малката до най-голѣмата, отъ най-хубавата до най-грозната, разкѫсващи лъвици и виещи хиени, щомъ намѣрятъ следата на мѫжа, когото предпочитатъ.

Монологътъ отново престана. Димъ удари кучето, което искаше да му захапе рѫцетѣ и продължи да разглежда нараненитѣ му и окървавени крака.

— Ехъ! — продължи Кѫсиятъ. — Може би и азъ щѣхъ да намѣря да се оженя, ако бѣхъ сторилъ намѣрение. А може би, бихъ се оженилъ и безъ да искамъ, ако не бѣхъ хваналъ пѫтя къмъ горитѣ. Димъ, искашъ ли да знаешъ какво ме спаси? Е, хубаво, азъ ще ти кажа. Бѣгането. Продължихъ да бѣгамъ. Желалъ бихъ да видя, ще ме настигне ли нѣкоя фуста!

Димъ пустна животното и обърна къмъ пламъка другата страна на свойтѣ мокасини, които съхнѣха на пръчки.

— Утре трѣбва да си починемъ и да направимъ мокасини на кучетата, — предложи той. — Тая тънка кора ледъ наранява краката имъ.

— По-добре да продължимъ, па какво ще да става, — каза Кѫсиятъ. — Да се върнемъ назадъ — нѣмаме вече провизии. Трѣбва да настигнемъ колкото е възможно по-скоро еленитѣ или бѣлитѣ индийци, иначе ще бѫдемъ заставени да ядемъ кучета — и куцитѣ наредъ съ здравитѣ. Въ сѫщность кой е видѣлъ нѣкога тия бѣли индийци? Знаеме ги само по слухъ. Па какъ може и единъ червенокожъ да има бѣла кожа? Все едно да кажешъ, че нѣкой негъръ може да избѣлѣе. Димъ, трѣбва да вървиме. Въ тая мѣстность нѣма дивечъ. Нали знаешъ, че цѣла седмица вече не сме видѣли дори следи отъ заякъ. Хайде да напустнемъ тая замрѣла страна и да идемъ въ друга, дето ще гледаме какъ тича месо.

— Все пакъ азъ мисля, че ако си отпочинемъ единъ день и сложимъ мокасини на кучетата, тѣ по-добре ще тичатъ. Ако ти се удаде, разгледай внимателно мѣсностьта отъ нѣкоя височина. Всѣки мигъ може да навлѣземъ въ область, въ която ще може по-лесно да се напредва. Такова нѣщо ни каза Лаперлъ да търсимъ.

— Ами! споредъ както самъ каза, Лаперлъ е идвалъ тука преди десеть години и толкова е билъ измѫчванъ отъ гладъ, че е ималъ халюцинации. Спомни си какво ни каза той за грамаднитѣ знамена, които се развѣвали на върха на планинитѣ. Това доказва, колко е билъ смахнатъ. И той призна, че никога не е виждалъ бѣли индийци. Това било басня, която му разправилъ Антонъ. А пъкъ Антонъ хвърли плочитѣ две години преди да дойдемъ въ Аляска. Утре ще обиколя и може да намѣря нѣкой еленъ. А сега, не е ли време за спане?

Към следващата част или към съдържанието

I.

— И без това, не мога да кажа, че си се спуснал да се жениш — каза Късия, подземайки прекъснатия преди няколко минути разговор.

Дим разглеждаше краката на едно куче, което той държеше с гръб в снега, и не благоволи да отговори. Късия, който въртеше пред огъня един мокасин, надянат на пръчка, изгледа с острия си поглед лицето на другаря си.

— Я погледни тая северна зора — продължи той. — Променлива като коя и да е жена с къдри и развети фусти. И най-добрата е лекомислена, ако не е глупава. Те са коварни котки, всичките, от най-малката до най-голямата, от най-хубавата до най-грозната, разкъсващи лъвици и виещи хиени, щом намерят следата на мъжа, когото предпочитат.

Монологът отново престана. Дим удари кучето, което искаше да му захапе ръцете и продължи да разглежда наранените му и окървавени крака.

— Ех! — продължи Късия. — Може би и аз щях да намеря да се оженя, ако бях сторил намерение. А може би, бих се оженил и без да искам, ако не бях хванал пътя към горите. Дим, искаш ли да знаеш какво ме спаси? Е, хубаво, аз ще ти кажа. Бягането. Продължих да бягам. Желал бих да видя ще ме настигне ли някоя фуста!

Дим пусна животното и обърна към пламъка другата страна на своите мокасини, които съхнеха на пръчки.

— Утре трябва да си починем и да направим мокасини на кучетата — предложи той. — Тая тънка кора лед наранява краката им.

— По-добре да продължим, па какво ще да става — каза Късия. — Да се върнем назад — нямаме вече провизии. Трябва да настигнем колкото е възможно по-скоро елените или белите индийци^[1], иначе ще бъдем заставени да ядем кучета — и куците наред със здравите. В същност кой е видял някога тия бели индийци? Знаем ги само по слух. Па как може и един червенокож да има бяла кожа? Все едно да кажеш, че някой негър може да избелее. Дим, трябва да вървим. В тая местност няма дивеч. Нали знаеш, че цяла седмица вече не сме видели дори следи от заек. Хайде да напуснем тая замряла страна и да идем в друга, дето ще гледаме как тича месо.

— Все пак аз мисля, че ако си отпочинем един ден и сложим мокасини на кучетата, те по-добре ще тичат. Ако ти се удаде, разгледай внимателно местността от някоя височина. Всеки миг може да навлезем в област, в която ще може по-лесно да се напредва. Такова нещо ни каза Лаперл да търсим.

— Ами! Според както сам каза, Лаперл е идвал тука преди десет години и толкова е бил измъчван от глад, че е имал халюцинации. Спомни си какво ни каза той за грамадните знамена, които се развявали на върха на планините. Това доказва колко е бил смахнат. И той призна, че никога не е виждал бели индийци. Това било басня, която му разправил Антон. А пък Антон хвърли плочите две години преди да дойдем в Аляска. Утре ще обиколя и може да намеря някой елен. А сега, не е ли време за спане?

Бележки

[1] Индийци (ост.) — индианци. — Бел.ел.кор. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джек Лондон Чудото на жената (1) Джек Лондон Чудото на жената (1)

Метаданни

Данни

Чудото на жената

Информация

История

Сваляне / Връзки