Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wonder of Woman, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
А.Б. (2010)
Разпознаване, корекция, форматиране и осъвременяване
Karel (2021)

Издание:

Автор: Джекъ Лондонъ

Заглавие: Чудото на жената

Преводач: П. Стоянов

Издател: Издателство Ив. Коюмджиевъ

Град на издателя: София

Тип: повест

Печатница: Печ. „Новъ животъ“ — Ц. Самуилъ 65

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7315

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

II.

На другия день Димъ прекара сутриньта въ лагера: зае се да направи мокасини на кучетата и да поправи хамутитѣ. На обѣдъ той приготви храна за двама и най-после яде самъ, чакайки да се върне Кѫсиятъ. Но следъ единъ часъ, неспокоенъ, той си тури скитѣ и тръгна да търси другаря си. Следитѣ отъ стѫпкитѣ му водѣха къмъ коритото на рѣката! Той вървѣ по тѣхъ най-напредъ въ едно тѣсно дефиле, което изведнъжъ се разшири въ пасбище, — но по снѣга нѣмаше никакви следи отъ елени — после по единъ лекъ наклонъ, на върха на който се спрѣ. Следитѣ продължаваха по другата страна на наклона и се губѣха въ една борова гора, най-приближенитѣ дървета на която бѣха на разстояние около миля. Димъ погледна часовника си, помисли, че нощьта неизбежно ще настѫпи, че кучетата сѫ сами въ лагера и съ съжаление се отказа да върви по-нататъкъ. Но преди да тръгне, той дълго разглежда пейзажа. Цѣлиятъ източенъ хоризонтъ бѣше назѫбенъ оть гребенитѣ на Скалиститѣ Планини. Тѣхнитѣ натрупани едно върху друго бърда се простираха къмъ северо-западъ и преграждаха пѫтя къмъ мѣстностьта, за която Лаперлъ имъ бѣше разправилъ. Би рекълъ човѣкъ, че се стремѣха, съ снѣжната си маса, да отблъснатъ пѫтницитѣ къмъ Изтокъ и къмъ Юконъ.

Димъ си каза, че враждебниятъ имъ видъ сигурно е отблъсналъ не единъ пѫтешественикъ.

Дори до полунощь той подържаше голѣмъ огънь, за да види Кѫсиятъ презъ време на връщането му. После прибра всичко, впрегна кучетата и, щомъ се зазори, започна отново да търси. Едва бѣше стигналъ дефилето и кучето водачъ наостри уши и започна да скимти. Шесть индийци идѣха къмъ него. Тѣ нѣмаха кучета и всѣки отъ тѣхъ носѣше лекъ багажъ.

Тѣ заобиколиха Димъ и му дадоха много поводи за очудване. Явно бѣше, че него търсѣха; говорѣха нѣкакъвъ езикъ, отъ който той не разбираше нито дума; и най-после, тѣ не бѣха бѣли индийци, при все, че бѣха по-голѣми и по-силни отъ червенокожитѣ, живущи въ долината на Юконъ. Петима отъ тѣхъ бѣха въорѫжени съ стари пушки съ дълга цевъ, но последниятъ държеше единъ винчестеръ, който Димъ позна, че е на Кѫсиятъ.

Тѣ не се помаяха и хванаха Димъ. Той се подчини, понеже нѣмаше орѫжие. Индийцитѣ си раздѣлиха съдържанието на шейната, натовариха го на тѣхнитѣ шейни, а на Димъ дадоха да носи завивкитѣ за спане. Тѣ разпрегнаха кучетата и понеже Димъ се развика, тѣ му дадоха да разбере съ знаци, че нататъкъ пѫтятъ не е удобенъ за шейна. Като се подчини на това, което не можеше да избѣгне, той изостави шейната въ снѣга и тръгна следъ индийцитѣ.

Тѣ минаха презъ малката борова горичка, която той бѣше забелѣзалъ преднята вечерь, вървѣха срещу течението на рѣкичката около десетина мили и после го изоставиха, за да тръгнатъ къмъ изтокъ покрай единъ малъкъ притокъ.

Първата нощь прекараха въ единъ лагеръ, който изглеждаше, че е билъ заетъ много дни наредъ. Въ едно съседно скривалище имаше сушена лакерда, тѣ я прибавиха къмъ своята храна. Отъ тоя лагеръ излизаше следа, по която изглеждаше, че сѫ вървѣли много хора.

„Това сѫ похитителитѣ на Кѫсия“, помисли Димъ и преди да се мръкне съвсемъ, той можа да види, че следитѣ сѫ еднакви съ тия, които оставяха мокасинитѣ на неговия другарь. Той разпита индийцитѣ съ знаци и тѣ потвърдиха заключенията му, като посочиха къмъ северъ.

Презъ следнитѣ дни, тѣ продължиха неизмѣнно пѫтя си въ тая посока, въпрѣки хилядитѣ завои изъ единъ истински хаосъ отъ скали. Въ тая снѣжна пустиня, пѫтятъ изглеждаше навсѣкѫде запрѣченъ, обаче пѫтеката криволичеше все изъ долинитѣ, като избѣгваше непристѫпнитѣ стръмнини. Колкото по-голѣма ставаше височината, толкова снѣгътъ ставаше по-дебелъ и само съ ски можеше да се върви напредъ. Освенъ това всичкитѣ индийци бѣха млади и вървѣха бързо. Димъ не можеше да не почувствува гордость, като виждаше, че може да върви съ тѣхъ, при все, че тѣ бѣха калени и отъ детинство си служеха съ ски.

За шесть дена тѣ преминаха централната клисура, низка въ сравнение съ планинитѣ, които раздѣляше, но страшна сама по себе си и недостѫпна за натоварени шейни.

Петь дена криволичене отъ долина въ долина и тѣ стигнаха въ отворената, леко вълнообразна мѣстность, дето Лаперлъ се бѣше скиталъ преди десеть години. Деньтъ бѣше ледено студенъ, термометърътъ показваше четиридесеть градуса подъ нулата. Въздухътъ бѣше толкова чистъ, че се виждаше на стотина мили наоколо. Димъ позна мѣстото отъ пръвъ погледъ. Въ безкрая се разгъваше равнината. На изтокъ Скалиститѣ планини издигаха снѣжнитѣ си маси къмъ небето. На югъ и на западъ се простираха назѫбенитѣ бърда, презъ които тѣ бѣха минали. Това бѣше областьта, презъ която бѣше миналъ нѣкога Лаперлъ. Сега тя бѣше покрита съ снѣгъ, но сигурно богата съ ловъ въ благоприятно време и засмѣна отъ зеленина и цвѣтя презъ пролѣтьта.

Преди обѣдъ групата се спусна по коритото на единъ широкъ потокъ, пресѣче една гора отъ върби отрупана съ снѣгъ, оголени трепетлики и грамадни борове и се намѣри на мѣстото на обширенъ лагеръ, отскоро напустнатъ.

Споредъ броя на огнищата, които бѣха отъ четиристотинъ до петстотинъ, Димъ прецени, че племето се е състояло отъ нѣколко хиляди души. Следата бѣше толкова скорошна и тъй добре отъпкана, че индийцитѣ и Димъ можеха да си свалятъ скитѣ и да вървятъ по-бързо. Следи отъ дивечъ се появиха и станаха изобилни, а сѫщо и следи отъ вълци и рисове. По едно време единъ индиецъ изкрещѣ отъ удоволствие, сочейки обширна снѣжна пещера, покрита съ оглозгани, разчупени и изтъпкани кости, сякашъ цѣли армии се бѣха борили за тѣхъ. Явно бѣше, че е имало голѣмъ ловъ следъ последното падане на снѣгъ.

Мръкна се съвсемъ, безъ да стане дума за спиране. Дружината още вървѣше, когато тъмнината се разпръсна подъ свѣтливото небе, блѣстящитѣ звезди, по което бѣха наполовина забулени отъ трептящия, зеленикавъ воалъ на северната зора. Кучетата първи доловиха шумъ отъ лагеръ; тѣ наостриха уши и радостно заджавкаха. После далеченъ ромонъ долетѣ до слуха на хората; но въ него нѣмаше нищо отъ спокойната привична приятность на много далечния шумъ. Напротивъ, той се състоеше отъ остри звуци, издавани отъ крещящи, диви гласове и прекѫсвани отъ още по-пронизителни викове — продължителнитѣ виения на многобройни кучета отъ вълча порода; викове отъ мѫка и болка, жалби отъ отчаяние и бунтъ. Димъ отвори кутията на часовника си и като попипа стрелкитѣ успѣ да разбере, че е единадесеть часа. Индийцитѣ ускориха крачкитѣ си. Тѣ бѣха вървѣли дванадесеть часа непрекѫснато и сега вече наполовина тичаха.

Най-после тѣ излѣзоха отъ гѫстата борова гора и се намѣриха изведнъжъ предъ силната свѣтлина на много огньове и чуха страшна врѣва. Обширенъ лагеръ бѣше предъ тѣхъ.

Когато стигнаха до неправилната му обиколка, една шумна вълна избликна срѣщу тѣхъ и после ги придружи. Чуваха се викове, думи за добре дошли, въпроси и отговори, шеги, и бѣснитѣ ръмжения на кучетата, които се спущаха като кожени метеори срѣщу чужденцитѣ — кучета на Димъ; викове на жени, детски плачъ, ревъ на кърмачета и пъшкане на болни, съ една дума сборище на една примитивна, дива тълпа.

Нападащитѣ кучета бѣха отблъснати съ тояги; а кучетата на Димъ, изплашени отъ броя на враговетѣ имъ, ръмжеха озѫбени, и се криеха въ краката на покровителитѣ си, съ настръхнала козина и крака вцепенени въ заплашителна поза.

Дружината най-после спрѣ при единъ голѣмъ огънъ, предъ който бѣха клекнали Кѫсиятъ и двама млади индийци и печеха кѫсове месо отъ еленъ. Трима други младежи, увити въ кожи и прострѣни на легло отъ борови клони изведнъжъ станаха.

Кѫсиятъ, отъ другата страна на огнището, хвърли погледъ на съдружника си, но лицето му остана твърдо и безстрастно, като това на другаритѣ му. Той не мигна и продължи да готви.

— Какво ти е? — го попита Димъ почти разсърденъ. — Да не си онѣмѣлъ?

Старата, свойствена на Кѫсия усмивка изкриви устата му.

— Съвсемъ не, — отговори той. — Но сега съмъ индиецъ и се упражнявамъ да не показвамъ признаци на очудване. Кога те хванаха?

— Единъ день следъ твоето заминаване.

— Добре, — каза Кѫсиятъ и радостно пламъче свѣтна въ очитѣ му; — не е много лошо. Много благодаря. Тука е лагерътъ на ергенитѣ за женене.

Съ единъ жестъ той посочи великолепието на лагера, което се състоеше отъ единъ мангалъ, легла отъ борови клони направо на снѣга, нѣколко еленови кожи и плетища отъ борови клончета, преплетени съ върбови издънки.

— А ето ергенитѣ!

Тоя пѫть той посочи младитѣ индийци и произнесе на тѣхния диалектъ нѣколко гърлени звукове, които предизвикаха у тѣхъ усмивка на разбирателство.

— Щастливи сѫ, че те виждатъ, Димъ! Седни и изсуши мокасинитѣ си, докато ти приготвя ядене… Не намирашъ ли, че доста добре бръщолевя на тѣхния езикъ? И ти ще трѣбва да се помѫчишъ да го научишь, защото струва ми се, че по-дълго време ще се радваме на тѣхната компания. Тука има и другъ бѣлъ. Хванатъ е преди шесть години. Той е ирландецъ, намѣрили го на пѫтя до Голѣмото Робско езеро. Нарича се Даниелъ Макъ Канъ. Той живѣе съ една индийка и има вече две хлапенца. Но ще избѣга, ако му се удаде случай. Виждашъ ли оня малъкъ огънъ вдѣсно? Тамъ е настаненъ той.

Изглежда, че лагерътъ на ергенитѣ бѣше жилището предназначено за Димъ, защото индийцитѣ го оставиха тамъ съ кучетата му и отидоха навѫтре въ голѣмия лагеръ.

Докато той си сушеше мокасинитѣ и гълташе кѫсоветѣ месо, Кѫсиятъ бъбрѣше и готвѣше.

— Ний, разбира се, сме на тѣсно, Димъ. Чувашъ ли ме? Ще имаме неприятности докато се измъкнемъ отъ тукъ. Това сѫ истински индийци, цѣли диваци. Тѣ не сѫ бѣли, съ изключение на главатаря имъ. Той говори сякашъ устата му е пълна съ гореща каша и ако не е чистокръвенъ шотландецъ, главата си отрѣзвамъ. Той е великиятъ главатаръ на цѣлата сбирщина. Каквото каже той, законъ е. Знай го още отъ сега. Има шесть години откакъ Даниелъ Макъ Канъ се мѫчи да офейка отъ тукъ. Не е лошъ, но е малодушенъ. Знае единъ пѫть, открилъ го е, когато ходилъ на ловъ — на западъ отъ този, по който ни доведоха; той нѣма смѣлость да тръгне самъ. Но като сме трима, можемъ да се опитаме. Разрошената брада е важенъ, но все си е малко смахнатъ.

— Какъвъ е тоя, Разрошена брада? — попита Димъ, като престана да разкѫсва единъ кѫсъ месо.

— Ами главатарътъ, шотландеца. Той старѣе вече и по тоя часъ сигурно спи, но утре ще го видишъ и той ще ти покаже ясно, като бѣлъ день, че щомъ си попадналъ въ негови рѫце, не струвашъ и лула тютюнъ. Всичкитѣ тия земи му принадлежатъ. Натѫпчи си това въ тиквата. Тѣ нито сѫ изследвани, нито изучени, а сѫ си негови. Той притежава самъ двадесеть хиляди квадратни мили земя за ловъ. Той е бѣлиятъ индиецъ, той и дъщеря му. Хмъ! недей се блѣщи така. Чакай да я видишъ. Струва си труда. Тя е бѣла отъ главата до краката, като стария Разрошена Брада, баща й. Слушай! Ти говоришъ за елени! Въ стадото има сто хиляди елени и десеть хиляди вълци и други животни вървятъ следъ него и се хранятъ отъ остатъцитѣ. Защото ний изхвърляме остатъцитѣ. Стадото тръгва отъ изтокъ и тия дни ний ще го придружимъ. Отъ това хранимъ кучетата си, а което не се доизяжда, сушимъ го за пролѣтьта, чакайки да дойде лакердата. Разрошена Брада повече отъ всѣкиго разбира отъ лакерда и еленъ, вѣрвай стария си другарьо!