Джек Лондон
Чудото на жената (11)

XI.

Студътъ бѣше втвърдилъ снѣга следъ лекото размръзване отъ вечерьта и тѣ вървѣха бързо съ скитѣ си.

— Тамъ е, между дърветата! — каза Лабискви.

Изведнъжъ тя очудена стисна рѫката на Димъ. Подъ дърветата малъкъ огънь весело пръщеше, а до него бѣше клекналъ Макъ Канъ. Лабискви пошепна на индийски нѣколко думи, но така язвително, че Димъ веднага си спомни за прекора „леопардъ“ даденъ й отъ Четири Очи.

— Съмнявахъ се, че ще бѣгашъ безъ мене, — обясни Макъ Канъ, когато стигнаха при него, и малкитѣ му проницателни очи лукаво блѣстѣха. — Затова не изпускахъ отъ очи малката и, като видѣхъ, че крие ски и провизии, разбрахъ. И азъ си донесохъ ски, храна… А огнището? Нѣма нищо страшно. Цѣлиятъ лагеръ спи и хърка; студено е. Ще тръгнемъ ли сега?

Лабискви хвърли на Димъ бързъ, отчаянъ погледъ, размисли бързо върху положението и почна да говори. При все, че въ любовнитѣ работи бѣше просто дете, тя показа въ решителностьта си въ другитѣ обстоятелства на живота, че нѣма нищо общо съ пълзящето растение, което търси подкрепа.

— Макъ Канъ, ти си куче, — каза тя съ съскащъ гласъ и очи свѣтнали отъ гнѣвъ. — Зная, че ако те изоставимъ, ще вдигнешъ тревога въ лагера. Добре. Принудени сме да те вземемъ съ насъ. Но ти познавашъ баща ми. Азъ приличамъ на него. Ще извършвашъ твоя дѣлъ отъ работата. Старай се да се подчинявашъ. Ако ни изиграешъ нѣкоя лоша игра, ще се каешъ, че си поискалъ да бѣгашъ.

Макъ Канъ я гледаше отдолу нагоре съ малкитѣ си, сякашъ пробити съ сврѣделъ очи, въ които умразата се смѣсваше съ низко покорство. Гнѣвътъ, който оживяваше погледа на младото момиче, се превърна въ неизказана кротость, когато тя се обърна къмъ Димъ.

— Нали, това, което ти казахъ, е вѣрно? — го попита тя.

Зората ги намѣри всрѣдъ близкитѣ хълмове, чийто поясъ се простираше между вълнообразната равнина и планинитѣ. Макъ Канъ подсказа, че е време за закуска, но другаритѣ му намѣриха, че е по-добре да продължатъ и да се спратъ само за вечеря, когато следобѣдната топлина размекне снѣга и вървенето стане мѫчно.

Скоро хълмоветѣ станаха по-високи и рѣкичката, по чието заледено корито тѣ вървѣха, навлѣзе въ все по-дълбоки и по-дълбоки тѣснини.

Знацитѣ — предвестници на пролѣтьта ставаха по-рѣдки; обаче на нѣкои мѣста водата бѣше освободена отъ леда и на два пѫти тѣ срещаха групи отъ върби — джуджета, по които вече се забелѣзваха пъпки.

Лабискви показа предъ Димъ знанията, които имаше за областьта и плановетѣ, които бѣше съставила, за да осуети преследването. Имаше само два изхода презъ планинитѣ: единиятъ на западъ, другиятъ на югъ. Снасъ незабавно щѣше да ги запази съ своитѣ млади войници. Но сѫществуваше и другъ пѫть къмъ югъ. Въ сѫщность, той спираше на срѣдата, завиваше на западъ, пресичаше три долини и пакъ продължаваше по старата посока.

Младитѣ индийци, като нѣмаше да намѣрятъ следитѣ на бѣглецитѣ по обикновения пѫть, щѣха да предположатъ, че сѫ тръгнали по другия, къмъ югъ, но нѣмаше да си представятъ, че сѫ избрали най-дългия и най-труденъ пѫть.

Следъ като хвърли погледъ на Макъ Канъ, който вървѣше отзадъ, Лабискви каза полугласно на Димъ:

— Той яде… лошо начало.

Димъ погледна ирландеца и видѣ, че той дъвчи скришомъ парчета сланина отъ еленъ, извадени отъ чантата, която носѣше.

— Не трѣбва да се яде по всѣко време, Макъ Канъ, — каза той. — Въ мѣстностьта, презъ която ще минемъ нѣма дивечъ и трѣбва още отъ сега да си раздѣлимъ храната на дажби. Ако искашъ да пѫтувашъ съ насъ, дръжъ се, като честенъ човѣкъ.

Къмъ единъ часа, ледената кора толкова омекна, че не можеше да крепи скитѣ. Тѣ спрѣха и ядоха за пръвъ пѫть. Димъ направи описъ на хранитѣ.

Товарътъ на Макъ Канъ му причини разочарование. Той бѣше натъпкалъ чантата си съ толкова кожи отъ сребърни лисици, че почти не оставаше мѣсто за храната.

— Не вѣрвахъ, че съмъ взелъ толкова много, — обясни той. — Когато си нареждахъ чантата, бѣше тъмно. Но тѣ струватъ скѫпо. А съ нашитѣ муниции, ще имаме дивечъ въ изобилие.

— Да! вълцитѣ ще те налапатъ въ изобилие, — му отговори Димъ сухо, а очитѣ на Лабискви свѣтѣха отъ ярость.

По тѣхното пресмѣтане, щѣха да иматъ храна за единъ месецъ, съ условия нищо да не разпиляватъ и да не си дояждатъ. Димъ раздѣли товара въ чантитѣ, като отстѫпи на настояванията на Лабискви, която искаше да носи своя дѣлъ.

На другия день трѣбваше да минатъ презъ едно широко дефиле, дето коритото на рѣкичката се разливаше; тѣ едва вървѣха по омекналия снѣгъ и стигнаха на склона на планината, чиято снѣжна повърхность бѣше още издръжлива.

— Още десеть минути и нѣмаше да можемъ да минемъ презъ равнината, — каза Димъ, когато се спрѣха да си отдъхнатъ на единъ голъ хребетъ. — Тая точка я надвишава поне съ хиляда стѫпки.

Но Лабискви, безъ да отговори, му посочи праздното пространство между дърветата. Всредъ това пространство, петъ ясни силуета вървѣха съ мѫка на една линия.

— Младежитѣ! — каза тя най-после.

— Тѣ потъватъ чакъ до хълбоцитѣ, — каза Димъ. Нѣма да стигнатъ днесъ до твърда почва. Ний сме ги изпреварили съ нѣколко часа. Хайде, Макъ Канъ! Ставай! До като можемъ да вървимъ, нѣма да ядеме!

Макъ Канъ измърмора нѣщо, но понеже нѣмаше вече сланина отъ еленъ въ чантата си, тръгна следъ другаритѣ си, като пребито псе.

Въ по-високата долина, дето сега се намираха, ледената кора започна да омеква чакъ къмъ три часа следъ обѣдъ. Тогава тѣ тръгнаха по сѣнката на планината, дето снѣгътъ отново се втвърдяваше. Спрѣха само веднъжъ, извадиха сланината конфискувана отъ Макъ Канъ и я изѣдоха вървешкомъ. Тя бѣше замръзнала и би трѣбвало да я стоплятъ; но тя се ронѣше въ устата имъ и залъгваше свиванията на стомаситѣ имъ.

Следъ продължително свечеряване, настѫпи гѫста тъмнина подъ облачно небе; къмъ деветь часа тѣ се настаниха на лагеръ въ една малка борова горичка. Макъ Канъ, капналъ отъ умора, пъшкаше.

Деньтъ бѣше изтощителенъ и въпреки придобитата опитность отъ деветь годишенъ поляренъ животъ, той започна да смучи снѣгъ, а устата му, изсъхнала и гореща, му причиняваше нетърпими страдания. Той остана да пъшка свитъ до огъня, а другитѣ се заловиха да приготвятъ огъня. Лабискви бѣше неуморима; нейната жизненость, физическата й и морална издържливость караха Димъ непрестанно да се очудва. Въ веселостьта й нѣмаше нищо принудено; тя все имаше по една усмивка за него и когато случайно рѫцетѣ имъ се докосваха, тѣ продължаваха докосването въ милувка.

Но когато очитѣ й се спираха на Макъ Канъ, тѣ заплашително блѣсваха и израза на лицето й ставаше твърдъ и враждебенъ.

Презъ нощьта излѣзе вѣтъръ и започна да вали снѣгъ. На другия день тѣ вървѣха и се борѣха пипнешкомъ съ снѣжнитѣ виялици. Минаха, безъ да го видятъ, завоя на пѫтя, който се изкачваше по коритото на едно поточе и пресичаше единъ хребетъ на западъ. Два дена още тѣ скитаха, обикаляйки напраздно обширни пространства; пролѣтьта бѣ останала на по-низкитѣ височинки, а тѣ се бѣха върнали въ царството на студа.

— Младежитѣ загубиха следитѣ ни. Какво ни пречи да си починемъ единъ день? — се молѣше Макъ Канъ.

Но напраздно. Димъ и Лабискви съзнаваха добре опасностьта на положението.

Тѣ бѣха изгубени въ безкрая на планинитѣ и откакъ бѣха тръгнали, не забелѣзаха нито дивечъ, нито пъкъ нѣкаква най-малка следа.

Днитѣ минаваха единъ следъ другъ въ скитане изъ една негостоприемна область, дето бѣха принудени да обикалятъ лабиринтъ отъ долини и проходи, които рѣдко водѣха къмъ западъ. Щомъ влезѣха въ нѣкой отъ тия проходи, трѣбваше да го изминатъ до край, защото заледенитѣ върхове и стръмнитѣ брѣгове, които го заграждаха бѣха невъзможни за изкачване. Умората и студътъ убиваха енергията имъ; все пакъ тѣ бѣха още доста енергични и намалиха дажбитѣ, които си бѣха опредѣлили до тогава.

Една нощь Димъ се събуди отъ шума на нѣкаква борба. Той чу ясно отъ къмъ страната дето спѣше Макъ Канъ, прекѫснато дишане и нѣкакви странни звуци. Съ единъ ритникъ той разрови огъня и видѣ Лабискви, която, съ рѫце вкопчени въ гърлото на ирландеца, го караше да изплюе едно парче месо наполовина сдъвкано. Въ тоя мигъ тя взе нѣщо отъ хълбока си и Димъ видѣ какъ блѣсна ножа, който тя извади отъ ножницата.

— Лабискви! — извика той властно.

Тя се поколеба.

— Не правете това! — продължи той, като се спусна къмъ нея.

Тя треперѣше отъ гнѣвъ, но рѫката й се спусна съ съжаление въ ножницата. Сякашъ се страхуваше, че нѣма да може по-дълго време да се сдържи, тя отиде къмъ огъня и се залови да го разпалва.

Макъ Канъ седна, като пъшкаше и заплашваше едно следъ друго, обзетъ отъ страхъ и ярость, и бърборѣше нѣкакви несвързани обяснения.

— Отде взе това месо? — попита Димъ.

— Претърсете го! — каза Лабискви.

Това бѣха първитѣ думи, които тя произнесе съ треперящъ гласъ.

Макъ Канъ поиска да се защити, но Димъ го сграби безпощадно и намѣри подъ мишницата му едно парче еленово месо, което той бѣше сложилъ тамъ, за да се размръзне отъ топлината на тѣлото му. Въ тоя мигъ единъ викъ на Лабискви отвлече вниманието на Димъ; тя се бѣ спуснала къмъ чантата на Макъ Канъ и я бѣ отворила.

Вмѣсто месото, което трѣбваше да бѫде въ нея, оттамъ изпаднаха мъхъ, борови игли, стърготини, разни дребни остатъци, съ които клетникътъ бѣше замѣстилъ месото.

Тя пакъ се хвърли съ ножа въ рѫка къмъ виновния, но Димъ я хвана съ две рѫце и тя се подчини, стенейки отъ безсилна ярость.

— О! моя любовь, не ми е за храната, — се задъхваше тя, — но за васъ, за вашия животъ. Безчестникътъ! Той ядѣше вашата плъть, самия васъ!

— Нѣма да умремъ отъ това, — й каза Димъ, за да я утеши. — Занапредъ той ще носи брашното. Не може да го яде тъй както си е, а ако го стори, ще го смажа съ собствената си рѫка, защото въ такъвъ случай би унищожилъ вашия животъ заедно съ моя.

Той я прегърна по-силно.

— Мила моя, на мѫжетѣ е работа да убиватъ; женитѣ не трѣбва да убиватъ.

— Значи, вие нѣма да ме обичате вече, ако убия това куче? — попита тя очудено.

— Да, но не толкова много, — отговори Димъ дипломатически.

Тя въздъхна примирена.

— Добре, — каза тя, — нѣма да го убия.