Джоузеф Хелър
Параграф 22 (36)

35
Борецът Майлоу

Йосарян се молеше за първи път в живота си. Той падна на колене и се молеше на Нейтли да не се записва вече доброволно за повече полети, след като е изкарал седемдесет. Вождът Бял Полуовес наистина умря от пневмония в болницата и Нейтли сега бе поискал да бъде назначен на неговото място. Но Нейтли просто не искаше да слуша Йосарян.

— Трябва да продължа да летя — настояваше Нейтли неуверено, като кривеше лице, насилвайки се да се усмихне. — Иначе ще ме изпратят в Щатите.

— Така ли?

— Не искам да замина, преди да мога да я взема със себе си.

— Толкова ли много значи тя за тебе?

Нейтли кимна обезсърчено.

— Иначе може би никога няма да мога да я видя.

— Тогава поискай да те зачислят в земния персонал — настояваше Йосарян. — Изкарал си необходимия брой полети и нямаш нужда от парите за прелетни часове. Защо не поискаш мястото на вожда Бял Полуовес, щом не ти е непоносимо да работиш с капитан Блак?

Нейтли поклати глава и бузите му потъмняха от плахо съжаление и покруса.

— Няма да ми го дадат. Говорих с полковник Корн и той ми каза, че трябва да участвувам в още бойни полети, иначе ще ме изпратят в Щатите.

Йосарян бясно изпсува.

— Това е направо мръсотия.

— Май че и така не е лошо. Извършил съм седемдесет полета, без нищо да ми се случи. Тъй че ще мога да изкарам още няколко.

— Не предприемай нищо, докато не говоря с един човек — отряза Йосарян и отиде да потърси помощ от Майлоу, който веднага след това отиде да поиска помощ от полковник Каткарт — желаеше да бъде включен в предстоящите бойни полети.

Майлоу бе заслужил много отличия. Той бе летял безстрашно срещу опасности и критики, като бе продавал на добри цени бензин и сачмени лагери на Германия, за да изкара добра печалба и да допринесе за поддържането на равновесие на силите между воюващите страни. Неговото хладнокръвие под неприятелския огън беше изискано и безкрайно. Предан на целта, по-предан дори, отколкото изискваше дългът му, той бе повишил цената на храната в столовете толкова, че всички офицери и войници трябваше да му дават цялата си заплата, за да ядат. Алтернативата, която им оставаше, защото имаше алтернатива, разбира се, тъй като Майлоу мразеше принудата и беше красноречив борец за свободата на хората сами да вземат решение, беше да гладуват. Когато вълна от вражеска съпротива посрещна нападението му, той здраво застана на позицията си, без да мисли за сигурността си, и храбро се позоваваше на закона за търсенето и предлагането. И когато някой някъде каза „не“, Майлоу отстъпи неохотно, защищавайки смело дори при отстъплението си историческото право на свободните хора да плащат толкова, колкото са принудени да плащат, за да си доставят онова, което им е нужно, за да живеят.

Майлоу бе заловен на местопрестъплението, когато ограбваше съотечествениците си, и в резултат на това акциите му се повдигнаха както никога дотогава. Той удържа думата си дори когато един разбунтуван кокалест майор от Минесота сви устни и поиска своя дял от синдиката, тъй като Майлоу постоянно повтаряше, че всички имат дял. Майлоу отговори на предизвикателството, като написа думата „акция“ на първия къс хартия, който му падна, и му го подаде с презрителен жест на оскърбена добродетел; така спечели завистта и възхищението на всички, които го познаваха. Той беше на върха на славата си и полковник Каткарт, който го познаваше и се възхищаваше от бойното му минало, се учуди от крайно почтителното смирение, с което Майлоу се представи в щаба на авиогрупата и изложи фантастичната си молба да му бъдат възложени по-опасни задачи.

— Искате да извършвате повече бойни полети? — ахна полковник Каткарт. — Защо, дявол да го вземе?

Навел кротко глава, Майлоу отговори със сериозен глас:

— Желая да изпълня дълга си, сър. Моята страна е във война и аз искам да се бия и да я защищавам, както всички други.

— Но, Майлоу, вие изпълнявате дълга си! — възкликна полковник Каткарт със смях, който прокънтя весело. — Не знам друг човек, който да е направил повече, отколкото сте направили вие. Кой им даде да ядат памук с шоколадова глазура?

Майлоу поклати глава бавно и тъжно.

— Но във време на война не е достатъчно да бъдеш завеждащ стол, полковник Каткарт.

— Напротив, достатъчно е, Майлоу. Какво ви е прихванало?

— Не, не е достатъчно, господин полковник — възрази Майлоу с малко по-твърд тон, повдигайки изразително покорните си очи само толкова, колкото бе нужно да улови погледа на полковник Каткарт. — Някои хора вече започват да мърморят.

— О, това ли било? Дайте имената им, Майлоу. Дайте ми имената им и аз ще се погрижа да ги включа във всички опасни полети, които извършва групата.

— Не, господин полковник, боя се, че са прави — каза Майлоу, като отново провеси глава. — Изпратен съм на фронта като пилот и трябва да участвувам в повече бойни полети и да посвещавам по-малко време на задълженията си като завеждащ стола.

Полковник Каткарт бе изненадан, но готов да съдействува.

— Е, Майлоу, щом наистина смятате така, мисля, че мога да наредя работите както искате. Колко време сте вече в Европа?

— Единадесет месеца, сър.

— И колко полета сте извършили?

— Пет.

— Пет? — запита полковник Каткарт.

— Пет, сър.

— Пет, а? — Полковник Каткарт потърка замислено бузата си. — Не е много добре, нали?

— Не е ли? — запита Майлоу с остър, режещ глас, като вдигна очи.

Полковник Каткарт се сви.

— Напротив, много е добре, Майлоу — поправи се бързо той. — Съвсем не е лошо.

— Не, господин полковник — каза Майлоу с дълга, изпълнена с копнеж и съжаление въздишка, — не е много добре. Макар че е много великодушно от ваша страна да казвате, че е добре.

— Но наистина не е лошо, Майлоу. Съвсем не е лошо, като се вземе предвид целият ваш ценен принос. Пет полета ли казвате? Само пет?

— Само пет, сър.

— Само пет. — За миг полковник Каткарт се почувствува страшно потиснат: чудеше се какво всъщност мисли Майлоу и дали вече не си е спечелил лошо име с него. — Пет е много добре, Майлоу — забеляза той с възторг, съзирайки лъч надежда. И бас държа, че в тия пет не е включен онзи път, когато ни бомбардирахте.

— Грешите, сър, включен е.

— Тъй ли? — запита полковник Каткарт с леко учудване. Но вие не летяхте тогава, нали? Доколкото си спомням, вие бяхте в контролната кула с мен, нали?

— Но това беше мой полет — настоя Майлоу. — Аз го организирах и използувах мои самолети и припаси. Аз планирах и контролирах цялата операция.

— О, разбира се, Майлоу, разбира се. Аз не оспорвам това. Само проверявах броя, за да се уверя, че сте включили всички полети, които трябва да ви се зачетат. Броите ли и онзи път, когато се договорихме с вас да бомбардирате моста при Орвието?

— О, не, сър, мисля, че не трябва да го включвам, тъй като бях в Орвието по това време и направлявах противовъздушния огън.

— Не виждам това да изменя нещата. То все пак беше ваш полет. И отгоре на всичко дяволски добри попадения, трябва да призная. Не ударихме моста, но получихме прекрасно събрани попадения. Спомням си, че генерал Пекъм ги коментираше. Не, Майлоу, настоявам да броите също и полета над Орвието.

— Щом настоявате, сър…

— Настоявам, Майлоу. Сега чакайте да видим… общият сбор е шест полета, което е дяволски добре, Майлоу, наистина. Шест полета представлява увеличение с двадесет на сто само за няколко минути, което съвсем не е лошо, Майлоу, съвсем не е лошо.

— Много от другите офицери имат по седемдесет полета — изтъкна Майлоу.

— Но те никога не са произвеждали памучен шоколад, нали? Майлоу, вие вършите повече, отколкото се изисква от вас.

— Но те печелят всичката слава и възможности за повишение — настояваше Майлоу така раздразнен, че го избиваше на хленч. — Сър, искам и аз да участвувам и да се бия както всички други. Затова съм дошъл. И аз искам да спечеля медали.

— Да, Майлоу, разбира се. Всички желаем да прекараме повече време в сражение, но хора като вас и мен служат по различен начин. Вижте моята собствена атестация. — Полковник Каткарт се изсмя неодобрително. — Бас държа, че, общо взето, хората не знаят, Майлоу, че аз самият имам само четири полета, нали?

— Не, сър — отвърна Майлоу. — Общоизвестно е, че имате само три полета и че един от тях беше, когато Арфи по погрешка прелетя с вас над неприятелска територия на път за Неапол, където вие отивахте, за да си купите хладилен резервоар за вода на черна борса.

Изчервявайки се от смущение, полковник Каткарт се отказа от по-нататъшния спор.

— Отлично, Майлоу. Не мога да ви изкажа достатъчно голяма похвала за това, което искате да извършите. Щом наистина това значи толкова много за вас, ще наредя на майор Майор да ви включи в следващите шестдесет и четири въздушни нападения, така че и вие да имате седемдесет полета.

— Благодаря ви, господин полковник, благодаря ви, сър. Вие не си давате сметка какво значи това.

— Няма защо да ми благодарите, Майлоу. Зная точно какво значи това.

— Не, господин полковник, мисля, че не знаете какво значи това — изрази остро несъгласието си Майлоу. — Някой ще трябва вместо мен да се заеме с ръководството на синдиката, и то веднага. Това е доста сложна работа, а аз мога да бъда свален всеки миг.

Лицето на полковник Каткарт мигновено засия при тази мисъл и той затърка ръце със скъперническа жар.

— Знаете ли, Майлоу, мисля, че полковник Корн и аз бихме били склонни да ви облекчим, като поемем това бреме — подхвърли той с незаинтересован вид, като почти облизваше устни, предусещайки сладостта на сделката. — Нашият опит с доматчета на черна борса ще ни бъде твърде полезен. Откъде да почнем?

Майлоу наблюдаваше полковник Каткарт, без да мигне, с ласкав, простодушен израз.

— Благодаря ви, сър. Много мило от ваша страна. Да почнем с безсолната диета за генерал Пекъм и диетата без мазнини за генерал Дрийдъл.

— Чакайте да взема молив. Какво идва след това?

— Кедрите.

— Кедри?

— От Ливан.

— Ливан?

— Купуваме кедри от Ливан, които трябва да се изпратят в дъскорезницата в Осло, където ще бъдат нарязани. Строителният материал отива за Кейп Код. С. О. О. — плащане в брой при предаване на стоката. После имаме граха.

— Граха?

— Който е в открито море. Имаме цели параходи с грах, които плават в открито море от Атланта до Холандия, за да платим за лалетата, които бяха изпратени за Женева, за да платим за сиренето, което трябва да отиде във Виена М. I. Р.

— М. I. Р.?

— Парите на ръка. На Хабсбургите им се клатят краката.

— Майлоу…

— И не забравяйте поцинкованата ламарина на склад във Флинт. Четири вагона поцинкована ламарина трябва да бъдат изпратени по въздуха за претопяване в Дамаск по пладне на осемнадесети, условия Р. О. В. Калкута, два процента, десет дни, Е. О. М. Един месершмит, пълен с коноп, трябва да пристигне в Белград срещу С-47, полупълен с полупресовани фурми от Хартум. Използувайте парите от португалската аншоа, която продаваме обратно в Лисабон, за да платим египетския памук, който ни се връща от Мамаронек, и за да купите колкото може повече портокали в Испания. Винаги плащайте в брой за naranjas.

— Naranjas?

— Така наричат портокалите в Испания. И… о, да. Не забравяйте пилтдаунския човек.

— Пилтдаунския човек?

— Да, пилтдаунския човек. В момента Смитсъновият институт не е в състояние да плати цената, която искаме за втория пилтдаунски човек, но те очакват да се помине един богат и любим дарител и…

— Майлоу…

— Франция иска да й изпратим колкото може повече магданоз и аз мисля, че можем да направим това, понеже ни са нужни франкове за италианските лири за пфенингите за фурмите, когато се върнат. Също поръчах огромна пратка балсово дърво от Перу, за да се разпредели пропорционално между столовете на синдиката.

— Балсово дърво? Какво ще правят столовете с балсовото дърво?

— Хубаво балсово дърво не се намира лесно сега, господин полковник. Просто сметнах, че не лоша идея да не се пропуща случаят да се купи.

— Предполагам, че не е лоша идея — предположи неуверено полковник Каткарт с вид на човек, страдащ от морска болест. — Вероятно цената е била приемлива.

— Цената — каза Майлоу — беше възмутителна, положително безбожна! Но тъй като го купихме от един от нашите филиали, бяхме доволни да платим тази цена. Погрижете се за кожите.

— За кошерите?

— За кожите.

— За кожите?

— За кожите. В Буенос Айрес. Трябва да бъдат ощавени.

— Ощавени?

— В Нюфаундланд. И изпратени в Хелзинки N. М. I. Р. преди пролетта. Във Финландия всичко върви N. М. I. Р., преди да започне пролетното топене на ледовете.

— Без пари на ръка? — отгатна полковник Каткарт.

— Много добре, господин полковник. Просто имате дарба, сър. После имаме корк.

— Корк?

— Да се прати в Ню Йорк. Елхи в Делхи, салам в Сиам, пшеница в Ница, локум в Хартум.

— Майлоу!

— Имаме и въглища в Нюкасъл, сър.

Полковник Каткарт вдигна ръце.

— Спрете, Майлоу! — извика той почти през сълзи. — Няма смисъл. Вие сте точно като мен: абсолютно необходим. Той блъсна молива настрана и скочи на крака, вбесен до безумие. — Майлоу, вие не можете да участвувате в още шестдесет и четири полета. Не можете да участвувате дори в един полет. Цялата система ще рухне, ако се случи нещо с вас.

Майлоу кимна спокойно с вид на човек, който е доволен, че може да услужи.

— Сър, забранявате ли ми да участвувам в полети?

— Майлоу, забранявам ви да участвувате в полети — заяви полковник Каткарт с тон на строг и непреклонен авторитет.

— Това не е честно, сър — каза Майлоу. — А какво ще стане с моята атестация? Другите печелят всичката слава, медали и реклама. Трябва ли да бъда онеправдан само защото върша добра работа като завеждащ стол?

— Не, Майлоу, не е честно. Но не виждам какво мога да направя.

— Може би е възможно да наредим някой друг да участвува в полети вместо мен.

— Може би е възможно да наредим някой друг да участвува в полети вместо вас — подхвърли полковник Каткарт. — Какво ще кажете за стачкуващите миньори в Пенсилвания и Западна Вирджиния?

Майлоу поклати глава.

— Много дълго време ще трябва, за да се обучат. Но защо не някои хора от ескадрилата, сър? В края на краищата аз върша всичко това за тях. Те трябва да бъдат готови срещу това да направят нещо за мен.

— Но защо не някои хора от ескадрилата, Майлоу?! — възкликна полковник Каткарт. — В края на краищата вие вършите всичко това за тях. Те трябва да бъдат готови срещу това да направят нещо за вас.

— Каквото е право, право си е.

— Каквото е право, право си е.

— Те биха могли да се редуват.

— Биха могли да се редуват и участвуват в полети вместо вас, Майлоу.

— Кому ще се зачетат полетите?

— На вас ще се зачетат, Майлоу. И ако някой от хората, които летят вместо вас, спечели медал, вие получавате медала.

— Кой умира, ако го свалят?

— Е, той умира, разбира се. В края на краищата, Майлоу, каквото е право, право си е. Има само едно нещо…

— Ще трябва да повишите броя на полетите.

— Може да трябва да повиша броя на полетите и не съм сигурен дали хората ще ги извършат. Те са още огорчени, задето ги повдигнах на седемдесет. Ако мога да накарам някой от редовите офицери да извърши повече полети, останалите вероятно ще се поведат по него.

— Нейтли ще извърши повече полети, сър — каза Майлоу. — Тъкмо преди малко ми бе казано под най-голяма тайна, че той ще направи всичко, каквото му се нареди, само за да остане на фронта, защото е влюбен в едно момиче тук.

— Но Нейтли ще извърши още полети! — заяви полковник Каткарт и удари длани със звънък, победоносен плясък. — Да, Нейтли ще лети още. И този път наистина ще повиша полетите направо на осемдесет, та наистина да смая генерал Дрийдъл. И това е много добър начин пак да пратя в сражение този гаден плъх Йосарян, където той може да бъде убит.

— Йосарян?

Трепет на дълбока тревога мина по простосърдечните, грубовати черти на Майлоу и той замислено почеса края на червеникавокестенявите си мустаци.

— Да, Йосарян. Чувам, че той обикалял наоколо и разправял, че е изкарал полетите си и че за него войната била свършила. Е, може да е изкарал полетите си. Но не е изкарал вашите полети, нали? Ха-ха, хубава изненада му се готви.

— Сър, Йосарян е мой приятел — възрази Майлоу. — Никак не ми се иска да бъда отговорен, че съм направил нещо, което може да го прати отново в сражение. Дължа много на Йосарян. Няма ли начин да направим изключение за него?

— О, не, Майлоу — изкудкудяка сентенциозно полковник Каткарт, възмутен от такова предложение. — Никога не трябва да облагодетелствуваме никого. Винаги трябва да се отнасяме еднакво към всички.

— Бих дал за Йосарян всичко, което притежавам — упорствуваше бойко Майлоу в полза на Йосарян. — Но тъй като не притежавам нищо, не мога да му дам нищо, нали? И така, той ще трябва да опита щастието си както и всички други, нали?

— Каквото е право, право си е, Майлоу.

— Да, сър, каквото е право, право си е — съгласи се Майлоу. — Йосарян не е по-добър от другите и той няма никакво право да очаква особени привилегии, нали?

— Да, Майлоу. Каквото е право, право си е.

И Йосарян нямаше време да се спаси, когато късно следобед същия ден полковник Каткарт издаде заповедта си, че броят на полетите се повишава, нямаше време да разубеди Нейтли да не лети повече, нито дори да се наговаря пак с Добз да убият полковник Каткарт, тъй като тревогата бе дадена внезапно призори на следващия ден и летците бяха накарани бързо да се качат в камионите и откарани с най-голяма бързина в бараката за инструктаж, а оттам на летището, където раздрънканите цистерни още помпаха бензин в резервоарите на самолетите и подтичващите групи механици работеха с най-голяма бързина, за да вкарат петстотинкилограмовите фугасни бомби в бомбовместилищата. Всички тичаха, докато цистерните свършиха работата си, и моторите бяха запалени, за да се загряват.

Разузнаването бе донесло, че един тежко повреден италиански кръстосвач, който бил на сух док в Ла Специя, щял същата сутрин да бъде изтеглен с влекачи във фарватера при входа на пристанището и потопен там, за да не могат съюзните армии да използуват удобствата на дълбокото пристанище, когато превземат града. По изключение един доклад на военното разузнаване се оказа точен. Дългият кораб беше изминал половината път до входа на пристанището, когато те долетяха от запад и го разкъсаха на две с преки попадения от всяко звено; това изпълни всички с вълни от страшно гъделичкаща колективна гордост, докато се озоваха всред прегради от флак. Стрелбата идеше от оръдия, поставени на всяка извивка на огромната подкова от планини, заграждаща залива под тях. Дори Хавърмайър прибягна до най-бесните възможни маневри, когато видя грамадното разстояние, което трябваше да измине, за да се изплъзне от огъня, а Добз, който държеше контролния лост и караше самолета на зигзаг, направи зиг вместо заг, блъсна се в съседния самолет и отхапа опашката му. Крилото му се отчупи от основата, самолетът полетя надолу като камък и почти мигновено изчезна от погледа на всички. Нямаше пламък, нито дим, нито най-малкия необичаен шум. Другото крило се завъртя мощно като перка на бетонобъркачка, докато самолетът падаше отвесно с носа надолу в права линия с все по-голяма скорост. Заби се във водата, която, разпенена от удара, се отвори като бяла водна лилия върху тъмносиньото море и плисна обратно като гейзер от ябълковозелени мехури, когато самолетът потъна. Всичко свърши за няколко секунди. Не се показаха никакви парашути. А в другия самолет Нейтли бе също убит.