Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Параграф 22 (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 149 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

История

  1. — Корекция
  2. — Маркиране на глава 12
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
АвторДжоузеф Хелър
Първо издание11 ноември 1961 г.
САЩ
ИздателствоSimon & Schuster
Оригинален езиканглийски
Жанрчерен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БългарияНародна култура 1977 (преизд. 1982)
ПреводачБоян Атанасов
ISBNISBN 0-684-83339-5 (англ.)
НачалоIt was love at first sight.

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Източници

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Външни препратки

26
Арфи

В известен смисъл всичко стана по вина на Йосарян, защото, ако той не бе преместил бомбардировъчната линия по време на знаменитата обсада на Болоня, майор … де Къвърли може би щеше да бъде наблизо и да го спаси и ако майорът не бе запасил войнишкия апартамент с момичета, които нямаха къде другаде да спят, Нейтли може би никога нямаше да се влюби в своята курва, която седеше гола от кръста надолу в стаята, пълна с навъсени картоиграчи, които не й обръщаха никакво внимание. Нейтли бе скришом втренчил очи в нея, седнал в прекалено издутото жълто кресло, и се възхищаваше от отегчената, флегматична сила, с която тя приемаше пренебрежението на компанията. Тя се прозяваше и той бе дълбоко трогнат. Никога дотогава не бе виждал такава героична самоувереност.

Момичето се бе изкачило по стълбите до петия етаж, за да продаде тялото си на група преситени войници, но наоколо им бе пълно с момичета, които живееха в същия апартамент. Никой не я пожела на никаква цена, дори след като тя се съблече без особен възторг, за да ги прелъсти с високото си тяло, което беше твърдо, пълно и действително съблазнително. Тя изглеждаше повече уморена, отколкото разочарована. Сега седеше безучастно отпусната и си почиваше, гледайки играта с тъпо любопитство, докато неохотно се канеше да събере недисциплинираните си сили за скучното усилие, необходимо, за да навлече останалите си дрехи и да се върне на работа. След малко тя се размърда. Малко по-късно стана, несъзнателно въздъхна, летаргично вмъкна крака в дебелите си памучни гащи и в тъмната си пола, закопча обущата си и тръгна. Нейтли се измъкна след нея и когато почти два часа по-късно Йосарян и Арфи влязоха в офицерския апартамент, тя пак беше там и вмъкваше крака в гащите и полата си — бе почти като повтарящото се усещане на свещеника, че някога преди е бил в същото положение, само с тази разлика, че сега Нейтли стоеше унил и безутешен, пъхнал ръце в джобовете си.

— Иска да си ходи сега — каза той със странен, отпаднал глас. — Не иска да остане.

— Защо не й дадеш още малко пари да остане целия ден? — посъветва го Йосарян.

— Тя ми върна парите — призна си Нейтли. — Омръзнал съм й и сега иска да отиде да намери някой друг.

Когато обу обущата си, момичето се спря за миг да хвърли навъсено подканващ поглед на Йосарян и Арфи. Гърдите й бяха остри и големи под тънкия бял пуловер без ръкави, който очертаваше всичките и заоблености и гладко се разширяваше в горната част на съблазнителните й ханшове. Йосарян отвърна на погледа й и почувствува, че тя силно го привлича. Той разтърси глава.

— Честито! Отърва се от тая смет — беше невъзмутимият отговор на Арфи.

— Не говори така за нея! — извика Нейтли със страст и в гласа му звучеше и молба, и упрек. — Искам да остане с мен.

— Какво толкова особено има у нея? — каза Арфи подигравателно, с престорена изненада. — Най-обикновена курва.

— И не я наричай курва!

След няколко секунди момичето вдигна равнодушно рамене и тръгна към вратата. Нейтли с нещастен вид скочи напред да й отвори вратата. Върна се назад съкрушен и смаян, скръбта му бе красноречиво изписана на чувствителното му лице.

— Не се тревожи — посъветва го Йосарян най-благо, колкото можеше. — Вероятно пак ще можеш да я намериш. Знаем къде се навъртат курвите.

— Моля ти се, не я наричай така — каза умолително Нейтли, с вид, като че ли ще се разплаче.

— Извинявай — измърмори Йосарян.

Арфи крещеше весело и гръмогласно:

— Улиците гъмжат от стотици курви, не по-лоши от тая. Твоята не е дори хубава. — Той се изкикоти сладко със звънко презрение и авторитет. — Ами че ти се спусна да й отвориш вратата, сякаш си влюбен в нея.

— Мисля, че съм влюбен в нея — призна си Нейтли със засрамен, далечен глас.

Арфи сбръчка кръглото си, топчесто, розово чело с израз на комично недоверие.

— Ха-ха-ха! — изсмя се той, потупвайки с вид на преуспял човек издутите страни на тъмнозелената си офицерска куртка. — Абсурд. Ти, влюбен в нея? Наистина абсурд!

Същия следобед Арфи имаше среща с едно момиче от Червения кръст, чийто баща беше собственик на голяма фабрика за магнезиев хидроокис. — Ето, с такива момичета трябва да общуваш, а не с обикновени курви като тази. Ами че тя дори изглежда нечистоплътна.

— Това няма значение за мен! — изкрещя отчаяно Нейтли. — И няма ли да млъкнете? Не желая да говоря за нея с вас.

— Арфи, млъкни — каза Йосарян.

— Ха-ха-ха! — продължаваше Арфи. Мога да си представя какво ще кажат баща ти и майка ти, ако научат, че ходиш с мръсни повлекани като тая. Нали знаеш, баща ти е много фин човек.

— Няма да му кажа нищо — заяви Нейтли решително. — Няма да кажа нито дума за нея нито на баща ми, нито на майка ми, преди да се оженим.

— Да се ожениш? — Снизходителната веселост на Арфи нарасна неимоверно. — Ха-ха-ха-ха! Сега наистина говориш глупости. Ами че ти още не си достатъчно голям, за да знаеш какво е истинска любов.

Арфи беше авторитет по въпроса за истинската любов, защото беше вече истински влюбен в бащата на Нейтли и в изгледите да постъпи на работа при него след войната в качеството на някакъв директор като награда, че се е сприятелил със сина му. Арфи беше челен щурман, който, откакто бе завършил колежа, никога не знаеше къде се намира. Арфи беше един добросърдечен, великодушен челен щурман, който винаги можеше да прости на другите летци от ескадрилата, които го ругаеха яростно всеки път, когато се заблудеше при някой боен полет и ги преведеше над съсредоточен противовъздушен огън. Същия следобед той се загуби по улиците на Рим и въобще не намери момичето от Червения кръст, което беше добра партия за женитба и чийто баща беше собственик на фабрика за магнезиев хидроокис. Заблуди се при полета над Ферара, когато самолетът на Крафт бе свален и самият Крафт убит, отново се заблуди по време на безопасния полет над Парма и се опита да изведе самолетите към морето над град Легхорн, след като Йосарян бе хвърлил бомбите си върху незащитената цел на континента и се бе облегнал на дебелата бронирана преграда със затворени очи, стиснал ароматична цигара между пръстите си. Внезапно се чуха гърмежи на флак и веднага Макуот изпищя в микрофона:

— Флак! Флак! Къде, по дяволите, се намираме? Какво става, дявол да го вземе?

Разтревожен, Йосарян мигновено отвори очи и видя съвсем неочакваните издуващи се черни облачета, които се приближаваха към тях, идвайки отгоре, и самодоволното, кръгло като пъпеш лице на Арфи с неговите мънички очи, които приветливо и смаяно гледаха наближаващите ги пръскания на снарядите. Йосарян беше изумен. Кракът му рязко изтръпна. Макуот бе почнал да се изкачва и скимтейки, искаше инструкции по микрофона. Йосарян понечи да скочи напред, за да види къде се намират, но остана на мястото си. Не можеше да мръдне. Тогава забеляза, че е вир-вода. Погледна надолу към слабините си с някакво усещане за гадене и прималяване. Едно ярковишнево петно пълзеше бързо нагоре по предницата на ризата му, подобно на огромно морско чудовище, което се надига и се готви да го погълне. Ранен! Отделни ручейчета кръв потекоха надолу през напоения крачол като безброй неудържими рояци от червени гърчещи се червейчета и се сляха в локва на пода. Сърцето му спря да бие. Втори здрав удар разтърси самолета. Йосарян потръпна от отвращение при странния вид на раната си и обръщайки се към Арфи, писна за помощ.

— Отидоха ми топките, Арфи! Отидоха ми топките! — Арфи не го чу. Йосарян се наведе напред и го дръпна за ръката. — Арфи, помощ! — молеше се той, плачейки. — Ударен съм! Ударен съм!

Арфи се обърна бавно с ласкава, шеговита усмивка.

— Какво?

— Удариха ме. Раниха ме, Арфи. Помощ!

Арфи отново се захили и любезно вдигна рамене.

— Не мога да те чуя — каза той.

— Не можеш ли да ме видиш? — извика Йосарян недоверчиво и посочи към все по-дълбокото вирче на скута си, което той чувствуваше, че прелива на всички страни и разширява локвата под него. — Ранен съм! За Бога, помощ! Арфи! Помощ, Арфи!

— Пак не мога да те чуя — оплака се търпеливо Арфи, слагайки пълната си ръка като тръба до бледата мида на ухото си. — Какво каза?

Йосарян отговори с отпаднал глас, внезапно уморен от усилието да крещи, от цялото объркващо, вбесяващо, абсурдно положение. Той умира и никой не му обръща внимание.

— Няма значение.

— Какво? — извика Арфи.

— Казах, че топките ми отидоха. Не можеш ли да чуеш? Ранен съм в слабините.

— Пак не мога да те чуя — смъмри го Арфи.

— Казах: „Няма значение!“ — изкрещя Йосарян, хванат като в капан от чувството на ужас, и започна да трепери, усещайки как внезапно му стана студено и го обзема слабост. Арфи отново поклати съжалително глава и почти прилепи своето безсрамно, бяло като мляко ухо до лицето на Йосарян.

— Трябва да говориш по-ясно, приятелю, просто трябва да говориш по-ясно.

— Остави ме на мира, копеле! Тъпо, безчувствено копеле! — ридаеше Йосарян. Искаше му се да заблъска Арфи с юмруци, но нямаше сила да вдигне ръце. Реши да заспи и като се обърна настрани, изпадна в безсъзнание.

Беше ранен в бедрото и когато се свести, видя, че Макуот бе клекнал на колене и превързваше раната му. Изпита облекчение, макар че още виждаше подутото херувимско лице на Арфи, наведено над рамото на Макуот и изразяващо спокоен интерес. Йосарян се чувствуваше зле. Усмихна се уморено на Макуот и запита:

— Кой се грижи за магазина?

Макуот повдигна очи.

— Исусе Христе, радвам се, че си жив — възкликна той и въздъхна дълбоко. Добродушните, приветливи бръчки около очите му бяха побелели от напрежение и омазнени от пот, докато навиваше безкрайния бинт върху обемистия памучен компрес, който Йосарян усещаше да притиска неудобно вътрешната страна на бедрото му. — Нейтли е на контролния лост. Горкото момче почти се разрева, когато чу, че си ударен. Още мисли, че си мъртъв. Разкъсана ти е артерията, но май че успях да спра кръвотечението. Сложих ти малко морфин.

— Сложи ми пак.

— Може да е още много рано. Ще ти сложа още една инжекция, когато започне да боли.

— Вече ме боли.

— Е, какво пък, дявол да го вземе — рече Макуот и инжектира още една ампула морфин в ръката на Йосарян.

— Когато кажеш на Нейтли, че съм добре… — каза Йосарян на Макуот и загуби съзнание; всичко се замъгли зад тънък пласт от прозрачен ягодов желатин и някакво силно баритоново бръмчене го потопи в звук. Дойде в съзнание в линейката и се усмихна, за да вдъхне кураж на доктор Данийка, чието дългоносо като на хоботник начумерено и помрачено лице той зърна замаяно за една-две секунди, преди всичко отново да порозовее като венчелистче и после да стане съвсем черно и неизмеримо тихо.

Йосарян дойде в съзнание в болницата и заспа. Когато отново се събуди, вече не миришеше на етер. Дънбар лежеше по пижама на леглото през пътеката и твърдеше, че не е Дънбар, fortiori. Йосарян реши, че Дънбар се е побъркал. Скептично присви устни при тази новина, съобщена му от Дънбар, и спа неспокойно ден-два, мислейки за нея. После се събуди и когато сестрите не бяха в отделението, се измъкна от леглото, за да провери сам. Подът се люлееше като плуващ сал пред някой плаж и шевовете от вътрешната страна на бедрото му се забиваха в месото като тънки редици от рибешки зъбки, докато той куцукаше през пътеката, за да прочете името на температурния лист, закачен на долния край на леглото на Дънбар, и наистина Дънбар излезе прав: той вече не беше Дънбар, а младши лейтенант Антъни Ф. Форциори.

— Какво става, дявол да го вземе?

А. Форциори стана от леглото и направи знак на Йосарян да го последва. Подпирайки се на всичко, което можеше да досегне, Йосарян закуцука след него, излезе в коридора и отиде до едно легло в съседното отделение, на което лежеше изтерзан младеж с пъпки по лицето и хлътнала брадичка. Изтерзаният младеж се опря на лакът и се надигна пъргаво, щом те се приближиха. А. Форциори рязко махна с палец през рамото си и каза:

— Дигай си задника оттука.

Изтерзаният млад човек скочи от леглото и побягна. А. Форциори легна в леглото и отново се превърна на Дънбар.

— Този беше А. Форциори — обясни Дънбар. — Нямаше празно легло в твоето отделение и затова си казах чина и го изгоних обратно в това отделение. Много приятно преживяване е да си казваш чина. Трябва някога да опиташ. Трябва всъщност да опиташ още сега, защото май ще паднеш.

Йосарян сам почувствува, че ще падне. Обърна се към един болен на средна възраст с хлътнали бузи и изсъхнало лице, който лежеше на съседното на Дънбар легло, махна рязко с палец през рамо и каза:

— Дигай си задника оттука.

Човекът на средна възраст се наежи и го загледа свирепо.

— Той е майор — обясни Дънбар. — Защо не се премериш по-ниско и не се опиташ да станеш офицерски кандидат Хоумър Лъмли за известно време? Тогава ще имаш баща в щатската законодателна камара и сестра, която е сгодена за шампион по ски. Просто му кажи, че си капитан.

Йосарян се обърна към стреснатия пациент, който Дънбар му бе посочил.

— Аз съм капитан — каза той, като махна рязко с палец през рамото си. — Дигай си задника оттука.

Стреснатият пациент скочи на пода и побягна. Йосарян се покатери на леглото му и стана офицерски кандидат Хоумър Лъмли, комуто се повръщаше и който внезапно потъна в пот. Спа един час и пожела пак да стане Йосарян. За него не значеше много да има баща в щатската законодателна камара и сестра, сгодена за шампион по ски. Дънбар го отведе обратно в неговото отделение, където с жест на палеца той изхвърли А. Форциори от леглото, за да стане отново Дънбар за известно време. Офицерският кандидат Хоумър Лъмли не се виждаше никъде, но сестра Крамър беше там и обзета от благочестив гняв, съскаше като влажен фишек. Тя заповяда на Йосарян да си легне веднага в леглото и се изпречи на пътя му така, че той не можеше да изпълни заповедта й. Нейното хубавичко лице бе по-отблъскващо от всякога. Сестра Крамър беше добросърдечно, сантиментално същество, което се радваше безкористно при новини за сватби, годежи, раждания и годишнини дори когато не познаваше хората, които се женеха или годяваха.

— Полудели ли сте? — смъмри го тя добродетелно, размахвайки възмутено пръст пред очите му. — Май не ви е грижа, че ще умрете, нали?

— Аз ще умра, не друг.

— Май не ви е грижа, че ще загубите крака си, нали?

— Моя крак ще загубя.

— Кракът ви не е ваш! — възрази сестра Крамър. — Този крак принадлежи на правителството на Съединените щати. Няма разлика между него и едно зъбно колело или една подлога. Армията е вложила толкова пари да ви направи пилот и вие нямате право да нарушавате нарежданията на доктора.

На Йосарян не му харесваше много да влагат пари в него. Сестра Крамър още стоеше пред него, така че той не можеше да мине. Болеше го глава. Сестра Крамър му изкрещя някакъв въпрос, който той не разбра. Вдигна палеца над рамото си и каза:

— Дигай си задника оттука.

Сестра Крамър го прасна през лицето така силно, че едва не го повали на пода. Йосарян замахна с юмрук да я удари в челюстта, но в същия миг кракът му се огъна и той почна да пада. Сестра Дъкет се притече навреме да го задържи, обърна се строго към двамата:

— Какво става тук?

— Не иска да си легне в леглото — докладва усърдно сестра Крамър с обиден тон. — Сюзан, той ми каза нещо абсолютно ужасно. О, дори не мога да си наложа да го повторя.

— А тя ме нарече „зъбно колело“ — измърмори Йосарян. Сестра Дъкет не прояви съчувствие.

— Ще си легнете ли в леглото — каза тя, — или да ви уловя за ухото и да ви сложа там насила?

— Уловете ме за ухото и ме сложете там насила.

Сестра Дъкет го улови за ухото и го сложи в леглото.