Джоузеф Хелър
Параграф 22 (18)

17
Войникът в бяло

Йосарян изтича право в болницата, твърдо решен да остане там вечно, но да не извърши и един полет повече от извършените тридесет и два. Десет дни след като промени решението си и излезе от болницата, полковникът повиши броя на полетите на четиридесет и пет и Йосарян изтича обратно, решен да остане в болницата завинаги, но да не извърши ни един полет повече от шестте, които бе току-що извършил.

Йосарян можеше да изтича в болницата, щом пожелае, поради черния си дроб и поради очите си. Докторите не можеха да оправят състоянието на черния му дроб и не можеха да го гледат в очите, щом им кажеше, че страда от черен дроб. В болницата той прекарваше приятно, стига само да нямаше някой наистина тежко болен в същото отделение. Нервната му система бе достатъчно здрава, за да може да преживее маларията или инфлуенцата на някого другиго почти без никакво неудобство. Можеше да понася изваждането на сливици у други хора, без да страда от следоперативни болки, и дори понасяше чужди хернии и хемороиди само с леко гадене и отвращение. Но това беше почти всичко, което можеше да изтърпи, без да му се догади. При по-тежки случаи беше готов да побегне. В болницата можеше да си почине, защото никой не искаше от него да върши нещо. Всичко, което очакваха от него в болницата, бе или да умре, или да се поправи и тъй като той си беше в отлично здраве, много лесно беше да се поправи.

Да бъде в болницата, беше по-добре, отколкото да бъде над Болоня или да лети над Авиньон с Хъпъл, Добз да пилотира, а Сноуден да агонизира в задната кабина на самолета.

Обикновено вътре в болницата имаше далеч по-малко болни, отколкото Йосарян виждаше извън нея, и при това в болницата обикновено имаше по-малко хора, които бяха сериозно болни. Смъртността беше много по-ниска вътре в болницата, отколкото извън нея, и при това беше много по-здравословна смъртност. Малцина умираха ненужно. Хората знаеха много по-добре как да умират в болницата и го правеха много по-изискано и по-редно. В болницата не можеха да победят смъртта, но безспорно я караха да се държи прилично. Бяха я научили на добро държане. Не можеха да не я допуснат вътре, но когато беше вътре, тя трябваше да се държи като дама. В болницата хората издъхваха с изтънченост и вкус. Там ни най-малко нямаше онази груба, грозна показност в смъртта, която бе тъй обикновена извън болницата. Хората не избухваха във въздуха като Крафт или като мъртвеца в Йосаряновата палатка, нито замръзваха в жарките летни дни, както Сноуден умря от замръзване, след като избъбри тайната си на Йосарян в задната кабина на самолета.

— Студено ми е — хленчеше Сноуден. — Студено ми е.

— Хайде, хайде — опитал се бе Йосарян да го успокои. — Хайде, хайде.

Те не се изпаряваха свръхестествено в някой облак като Клевинджър. Не избухваха, не се превръщаха в съсирена кръв и безформена плът. Не се давеха и не ги удряше светкавица, не ги осакатяваха машини, не ги смазваха срутвания. Не ги застрелваха при грабеж, не ги удушаваха при изнасилване, не ги убиваха с нож в кръчми, не ги съсичаха с брадви родители или деца, нито умираха скоропостижно при природни бедствия. Никой не умираше от задушаване. Хората умираха като джентълмени на операционната маса от загуба на кръв или издъхваха без коментари в кислородни маски. Нямаше ония фокуси — както ме гледаш, ставам на дим и изчезвам, които бяха толкова на мода извън болницата, нямаше такива номера — ето ме, няма ме. Нямаше глад и наводнения. Децата не се задушаваха в люлките си или в хладилници, нито попадаха под камиони. Никой не умираше, пребит от бой. Хората не се самоубиваха със светилен газ от готварските си печки, не скачаха пред влакове в подземната железница, не политаха право надолу с фучене от хотелски прозорци като инертна маса с ускорение шестнадесет фута в секунда, за да паднат с ужасен плясък на плочника и да умрат по отвратителен начин пред очите на всички, проснати като вълнен чувал, пълен с космат ягодов сладолед, с изкривени пръсти на краката и кръвта им да се лее наоколо.

Преценявайки всички страни на живота в болницата, Йосарян често я предпочиташе, макар че и там имаше неудобства. Прислугата беше често досадна, редът (ако човек го съблюдава) доста ограничаваше болните и управата прекалено много се бъркаше в личните им работи.

Тъй като се случваше в болницата да има и болни, той не можеше винаги да разчита на оживена младежка компания в своето отделение и при това развлеченията не бяха винаги интересни. Принуден беше да признае, че с продължаването на войната и колкото повече се приближаваше човек до фронта, толкова по-неприятни ставаха болниците, качеството на гостите се влошаваше най-ясно в самата бойна зона, където последиците на процъфтяващите военновременни условия веднага биеха на очи. Колкото по-дълбоко навлизаше Йосарян в бойната зона, толкова по-болни ставаха хората, докато най-после последния път се яви и войникът в бяло, чието състояние не можеше да се влоши, без той да умре, което впрочем скоро стана.

Войникът в бяло беше построен изцяло от марля, гипс и един термометър, но термометърът беше просто украшение, което сестра Крамър и сестра Дъкет закрепваха всяка сутрин и всеки следобед в празната, тъмна дупка в превръзките над устата му до онзи следобед, когато сестра Крамър погледна термометъра и откри, че войникът е мъртъв. Сега, когато Йосарян си спомняше миналото, струваше му се, че не бъбривият тексасец, а по-скоро сестра Крамър беше убила войника в бяло; ако тя не бе погледнала термометъра и не бе съобщила какво е открила, войникът в бяло можеше още да си лежи жив, както бе лежал там през цялото време, покрит с гипс и марля, с двата си неподвижни крака, странно вдигнати нагоре от хълбоците, и двете си ръце, странно завързани отвесно — четири обемисти крайника в гипсови отливки, четири странни, безполезни крайника, издигнати във въздуха с опънати жици и фантастично дълги оловни тежести, провиснали мрачно над него. Какъв живот е било да лежи така, но това беше единственият живот, който той имаше, и Йосарян чувствуваше, че решението да му се тури край едва ли е трябвало да бъде взето от сестра Крамър.

Войникът в бяло приличаше на навит бинт с дупка отгоре или на отчупен каменен блок със стърчаща от него цинкова тръба, захвърлен в някое пристанище. Останалите пациенти в отделението освен тексасеца почнаха да странят от него с някакво жалостиво отвращение още щом го зърнаха на сутринта, след онази нощ, когато го бяха вмъкнали тайно в залата. Те се събираха със сериозни лица в най-далечното ъгълче на отделението, неприязнено клюкарствуваха със снишени гласове за негова сметка, възмущаваха се от присъствието му като от някакво страхотно бреме и негодуваха злобно срещу отвратителната истина, за която той ясно им напомняше. Те споделяха общия страх, че той може да почне да стене.

— Не знам какво ще направя, ако започне да стене — вайкаше се окаяно елегантният млад боен пилот със златистите мустаци. — Значи ще стене и през нощта, понеже не може да види колко е часът.

Никакъв звук не се чу от войника в бяло през всичкото време, докато беше там. Неравната кръгла дупка над устата му беше дълбока и смолисточерна — не се виждаше никаква част от устни, зъби, небце или език. Единственият, който изобщо се приближаваше достатъчно, за да го погледне, беше дружелюбният тексасец; той идваше достатъчно близо по няколко пъти на ден да побъбри с него; да му каже, че порядъчните хора трябва да имат повече гласове на изборите, като започваше всеки разговор с неизменния поздрав: „Какво ще кажеш, момче? Как караш?“ Останалите, облечени в униформени халати от кафяво кадифе и оръфани фланелени пижами, избягваха и двамата и се питаха мрачно кой е войникът в бяло, защо е тук и как ли наистина изглежда под гипсовата обвивка.

— Добре е, казвам ви — докладваше им тексасецът насърчително след всяко от своите светски посещения. — Дълбоко в себе си той е порядъчно момче. Просто се чувствува малко плах и несигурен, защото не познава никого тук и не може да говори. Защо всички вие не отидете до самия него и не му се представите? Нищо няма да ви направи.

— Какво говориш, дявол да те вземе? — запита Дънбар. — Разбира ли какво му говориш?

— Сигурно разбира какво му говоря. Той не е глупав. У него всичко е в ред.

— Може ли да те чуе?

— Ами не знам дали може да ме чуе, но съм сигурен, че разбира какво му говоря.

— Движи ли се изобщо оная дупка над устата му?

— Ех, какъв е този глупав въпрос? — запита смутено тексасецът.

— Как можеш да познаеш дали диша, ако тая дупка никога не се движи?

— Как можеш да знаеш, че е мъж?

— Има ли тампони на очите си под превръзката на лицето?

— Шават ли изобщо пръстите на краката му или върховете на пръстите на ръцете му?

Тексасецът отстъпи назад още по-смутен.

— Ама какви са тези глупави въпроси? Вие, момчета, да не сте се нещо побъркали? Защо просто не отидете при него да се запознаете? Той е истински мило момче, казвам ви.

Войникът в бяло повече приличаше на стерилизирана и натъпкана със слама мумия, отколкото на истински мило момче. Сестра Дъкет и сестра Крамър го поддържаха чист и спретнат. Често четкаха превръзките му с малка метличка, търкаха и миеха със сапунена вода гипсовите отливки на ръцете, краката, рамената, гърдите и таза му. Използувайки една кръгла тенекиена кутия с прах за излъскване на метали, те придаваха матов блясък на сивата цинкова тръба, която се издигаше от гипсовата обвивка на слабините му. По няколко пъти на ден бършеха с влажни кърпи праха от тънките черни гумени тръбички, които влизаха и излизаха от двата големи запушени буркана — единият от тях висеше на стойка до леглото и от него постоянно капеше течност в ръката му през един прорез в превръзките, докато в другия, който бе поставен на пода и почти не се виждаше, се събираше течността от цинковата тръба, стърчаща от слабините му. И двете сестри непрестанно излъскваха двата буркана. Гордееха се с тази домакинска работа. По-прилежна от двете беше сестра Крамър, добре сложена, хубавичка, безполова девойка със здраво, неприветливо лице. Сестра Крамър имаше сладко носле и лъчисто, цъфтящо лице, осеяно с прелестни пръски от очарователни лунички, които Йосарян ненавиждаше. Тя беше дълбоко трогната от войника в бяло. Добродетелните й, бледосини, подобни на чаени чинийки очи се наливаха с огромни сълзи при най-неочаквани случаи и вбесяваха Йосарян.

— А как, дявол да го вземе, изобщо знаете, че той е вътре? — попита я той.

— Да не смеете да ми говорите така — отговори тя възмутено.

— Е, кажете, как знаете? Вие дори не знаете дали наистина е той.

— Кой?

— Онзи, когото смятат, че е в тези превръзки. Може би всъщност вие плачете за някого другиго. И как изобщо знаете, че е жив?

— Какви ужасни неща говорите! — възкликна сестра Крамър. — Я си вървете в леглото и престанете да си правите шеги с него.

— Аз не си правя шеги. Всеки може да бъде вътре. Доколкото знам, може да бъде дори и Мъд.

— Какво говорите? — каза умолително сестра Крамър с разтреперан глас.

— Може би мъртвецът е именно там.

— Какъв мъртвец?

— В палатката си имам един мъртвец, когото никой не може да изхвърли. Той се казва Мъд.

Лицето на сестра Крамър побледня и тя отчаяно се обърна за помощ към Дънбар.

— Накарайте го да престане да говори такива неща — помоли го тя.

— Може би вътре няма никой — подхвърли услужливо Дънбар. — Може би просто са изпратили превръзките само за шега.

Тя се отдръпна разтревожено от Дънбар.

— Вие сте луд! — извика тя, като погледна умолително. — И двамата сте луди.

Тогава се появи сестра Дъкет и прогони всички към леглата им, докато сестра Крамър смени запушените буркани на войника в бяло. Да се сменят бурканите не беше никак трудно, тъй като същата бистра течност все отново и отново почваше да капе обратно в тях без някаква видима загуба. Когато бурканът, който се изливаше във вътрешната страна на лакътя му, почти се изпразнеше, бурканът на пода почти се напълваше и тогава откачваха и двата от съответните тръбички и бързо ги разменяха, така че течността можеше да почне отново да капе в него. Смяната на бурканите не представляваше никаква неприятност за никого освен за хората, които гледаха как ги сменят горе-долу всеки час и които бяха слисани от тази процедура.

— Защо не свържат двата буркана направо един с друг, като отстранят посредника? — запита артилерийският капитан, с когото Йосарян бе престанал да играе шах. — За какъв дявол им е нужен?

— Питам се какво ли е направил, за да го заслужи? — завайка се офицерският кандидат (той страдаше от малария, защото един комар го бе ухапал по задника), след като сестра Крамър погледна термометъра и откри, че войникът в бяло е мъртъв.

— Ходил е на война — предположи пилотът на изтребител със златистите мустаци.

— Всички отидохме на война — възрази Дънбар.

— Тъкмо това искам да кажа — продължи маларичният офицерски кандидат. — Но защо той? Изглежда, че няма никаква логика в тази система на награди и наказания. Вижте какво се случи с мен. Ако бях пипнал сифилис или трипер заради петте минути удоволствие на плажа, вместо да ме ухапе комар, аз бих могъл да видя в това някаква справедливост. Но малария? Малария? Кой може да нарече маларията последица от разврат?

Офицерският кандидат поклати глава, вцепенен от изумление.

— А какво да кажа аз? — рече Йосарян. — В Маракеш една вечер излязох от палатката, за да си купя бонбони, и пипнах трипер от едно момиче от Женския спомагателен корпус, която не бях виждал дотогава — подсвирна ми и ме отведе в храстите. Наистина ми се ядяха бонбони, но кой би се отказал от такъв случай?

— Май и аз по същия начин загазих с трипер — съгласи се офицерският кандидат. — Но все още имам малария, която е била за някого другиго. Веднъж поне да видя тия неща оправени, всеки да получи точно това, което заслужава. Това може да ми вдъхне доверие в света.

— Аз пък имам триста хиляди долара, които са за другиго — призна младият елегантен пилот на изтребител със златистите мустаци. — Безделнича, откакто съм се родил. Изкарах с хитрини и основното училище, и университета, и почти всичко, което съм правил досега, е било да свалям хубави момичета, които си мислят, че от мен ще излезе добър съпруг. Изобщо нямам никаква амбиция. След войната искам да направя само едно нещо — да се оженя за някое момиче, което има повече пари от мен, и да правя любов с куп хубави момичета. Триста хиляди долара са ми били завещани, преди да се родя, от дядо ми, който натрупал състояние, като търгувал в международен мащаб. Знам, че не заслужавам това богатство, но да пукна, ако го върна. Питам се кому ли принадлежи всъщност.

— Може би принадлежи на баща ми — предположи Дънбар. — Той цял живот е бухал здравата и никога не е могъл да спечели достатъчно пари да издържа сестра ми и мен в университета. Той умря, така че можеш да задържиш парите.

— Ама само да можем да открием кому се пада моята малария, тогава ще знаем къде сме. Не че имам нещо против маларията. Все ми е едно дали ще се измъкна от строя заради малария или заради нещо друго. Само дето чувствувам, че е извършена несправедливост. Защо аз да имам маларията на някого другиго, а ти да получиш моя трипер?

— Освен твоя трипер аз имам и още нещо — каза му Йосарян. — Заради твоя трипер трябва да продължа да летя, докато ме убият.

— Още по-зле. Каква справедливост има в това?

— Преди две седмици имах един приятел, Клевинджър се казваше, който намираше, че това е много справедливо.

„Това е най-висшата форма на справедливост — тържествуваше тогава Клевинджър, като пляскате с ръце и се смееше весело. — Не мога да не направя сравнение с «Иполит» на Еврипид, където ранната разпуснатост на Тезей е вероятно причината за аскетизма на сина, и това довежда до трагедията, която тласка всички към гибел. Ако тази случка с момичето от Спомагателния корпус не те научи на нищо друго, поне ще те научи, че половата безнравственост води към зло.“ „Ще ме научи, че бонбоните водят към зло.“ „Не можеш ли да разбереш, че и ти все пак имаш известна вина за неприятното положение, в което се намираш? — продължаваше Клевинджър с неприкрито удоволствие. — Ако не беше лежал десет дни в болницата, когато бяхме в Африка, щеше да изкараш двадесет и петте си бойни полета навреме и щяха да те пратят у дома ти, преди да убият полковник Невърз и да го замести полковник Каткарт.“

„А какво ще кажеш за себе си? — бе отговорил Йосарян. — Ти не пипна трипер в Маракеш, а и ти си в същото положение.“

„Не знам — призна си Клевинджър с престорена нотка на загриженост. — Предполагам, че някога съм извършил нещо много лошо.“

— Наистина ли вярваш в това?

Тогава Клевинджър се бе изсмял: „Не, разбира се. Просто обичам да те закачам малко.“

Имаше прекалено много опасности, за които Йосарян трябваше да държи сметка. Например имаше Хитлер, Мусолини и Тожо и те с всички сили се стремяха да го убият. Имаше лейтенант Шайскопф с неговия фанатизъм за паради, имаше шишкавият полковник с неговите дебели мустаци и фанатизъм за възмездие; те и двамата искаха да го убият. Имаше Апълби, Хавърмайър, Блак и Корн. Имаше сестра Крамър и сестра Дъкет, които — Йосарян беше почти сигурен — желаеха да го видят мъртъв, имаше и тексасецът, и човекът от контраразузнаването, за които той не се съмняваше, че желаят смъртта му. Имаше бармани, зидари и кондуктори по целия свят, които желаеха смъртта му, имаше земевладелци и наематели, предатели и патриоти, привърженици на линча, кръвопийци и лакеи и те всички го дебнеха да го пречукат. Това беше тайната, която Сноуден му бе издал при полета срещу Авиньон — че те всички са се заели да го очистят; и Сноуден бе залял с кръвта си цялата задна кабина на самолета.

Има лимфни жлези, които могат да го пратят на онзи свят. Има бъбреци, обвивки на нерви и разни телца. Има тумори в мозъка. Има болестта на Ходжкин, има левкемия и амиотрофна латерална склероза. Има плодородни червени ливади от епителни тъкани, които могат да хванат и отгледат нежно някоя ракова клетка. Има болести на кожата, болести на костите, болести на белия дроб, болести на стомаха, болести на сърцето, кръвта и артериите. Има болести на главата, болести на врата, болести на гърдите, болести на червата, на чатала. Има дори болести на краката. Има милиарди съзнателни телесни клетки, които подобно на неми животни денонощно окисляват разни вещества и вършат сложната работа да поддържат живота и здравето му и всяка една от тях е потенциален изменник и враг. Болестите са толкова много, че е нужно да имаш действително болен ум, за да мислиш за тях така често, както Йосарян и Джоу Гладника.

Джоу Гладника съставяше списъци от смъртоносни болести и ги подреждаше по азбучен ред, за да може незабавно да намери онази, за която искаше да се тревожи. Много се разстройваше, когато запишеше някоя от тях не на мястото й или не можеше да прибави нова болест към списъка; тогава изтичваше, облян в студена пот, при доктор Данийка за помощ.

— Дай му тумора на Юинг — съветваше Йосарян доктор Данийка, който идваше да се посъветва с него как да се справи с Джоу Гладника — и прибави към него меланома. Джоу Гладника харесва бавноразвиващи се болести, обаче още повече обича скоротечните.

Доктор Данийка не беше никога чувал нито за едната, нито за другата.

— Как успяваш да задържиш в ума си толкова много болести? — питаше той с уважение като към колега.

— Научавам за тях в болницата, като чета „Рийдърз дайджест“.

Имаше толкова болести, от които Йосарян се плашеше, че понякога се изкушаваше да постъпи на сериозно в болницата и да прекара останалата част от живота си излегнат под кислородна маска с цял екип специалисти и болнични сестри, които да седят двадесет и четири часа на денонощие от едната страна на леглото му, чакайки да се повреди нещо у него, и поне един хирург с нож в ръка от другата страна, готов да скочи напред и да почне да реже веднага щом стане необходимо. Аневризъм например, как иначе биха могли да го спасят от аневризъм на аортата? Йосарян се чувствуваше много по-сигурен в болницата, отколкото извън нея, макар че мразеше хирурга и ножа му повече от всичко друго на света. В болницата той би могъл да почне да пищи и хората поне да изтичат да се опитат да му помогнат; извън болницата биха го хвърлили в затвора, ако почнеше да пищи заради онези неща, за които смяташе, че всички би трябвало да пищят, или пък ще го пратят в болница. Едно от нещата, за които той искаше да почне да пищи, беше ножът на хирурга, който почти сигурно чакаше и него, и всички други, които живееха достатъчно дълго, преди да умрат. Често се питаше как би разпознал първата тръпка, зачервяване, бодеж, болка, повръщане, кихане, петно, отпуснатост, промяна в гласа, загубване на равновесието или изневеряване на паметта — признаци, възвестяващи неизбежното начало на неизбежния край.

Той също се страхуваше, че доктор Данийка пак ще откаже да му помогне, когато отиде при него, след като скочи през прозореца на кабинета на майор Майор, и се оказа прав.

— Мислиш ли, че има за какво да се страхуваш? — запита доктор Данийка, вдигайки своята отпусната на гърдите деликатна, безупречна, тъмна глава, за да хвърли за миг раздразнен поглед към Йосарян със сълзливите си очи. — А какво да кажа аз? Моите ценни лекарски способности ръждясват тук на този гаден остров, докато други лекари си нареждат работите. Да не мислиш, че ми е приятно да седя тук ден след ден и да отказвам да ти помогна. Не бих възразявал толкова много, ако можех да откажа да ти помогна в Щатите или на някое друго място, като например в Рим. Но да ти казвам „не“ тук не е лесно за мен.

— Тогава престани да казваш „не“. Прехвърли ме в земния персонал.

— Не мога да те прехвърля — измънка доктор Данийка. — Колко пъти трябва да ти казвам това!

— О, можеш. Майор Майор ми каза, че ти си единственият човек в ескадрилата, който може да ме прехвърли.

Доктор Данийка бе потресен.

— Майор Майор ти каза това? Кога?

— Когато го съборих в канавката.

— Майор Майор ти каза това? В канавката?

— Каза ми го в кабинета си, след като излязохме от канавката и скочихме вътре. Каза ми да не казвам никому, че ми е казал, та затова не го раздрънквай.

— О, този мръсен интригант и лъжец! — извика доктор Данийка. — Той беше длъжен да не казва никому. Каза ли ти, че мога да те прехвърля?

— Просто като попълниш едно малко листче, да напишеш, че съм пред нервен колапс, и да го изпратиш в щаба на дивизията. Доктор Стъбз постоянно прехвърля хора в земния персонал, защо и ти да не можеш?

— И какво става с тия хора, след като Стъбз ги прехвърли? — възрази доктор Данийка с насмешлива усмивка. — Веднага пак отиват в строя, нали? И той се озовава право в лайната. Разбира се, че мога да те прехвърля, като попълня едно листче, в което да кажа, че си негоден за бойни полети. Обаче има една засечка.

— Параграф 22 ли?

— Разбира се. Ако те изтегля от строева служба, щабът на дивизията трябва да одобри моето решение, а щабът няма да го одобри. Пак ще те върнат на строева служба и тогава къде отивам аз? Вероятно на път за Тихия океан. Не, благодаря. Няма да рискувам заради тебе.

— Но си заслужава да опиташ? — настояваше Йосарян. — Толкова ли е хубаво в Пианоза?

— Ужасно е в Пианоза. Но все пак е по-добре, отколкото в Тихия океан. Не бих имал нищо против да ме пратят в някое цивилизовано място, където да мога да изкарвам по някой долар с аборти от време на време. Но в Тихия океан има само джунгла и мусони. Ще изгния там.

— И тука гниеш.

Доктор Данийка кипна сърдито:

— Тъй ли? Е, поне ще изляза жив от войната, а това е много повече, отколкото ще спечелиш ти.

— Та тъкмо това ти казвам и аз, дявол да го вземе! Моля те да ми спасиш живота.

— Не е моя работа да спасявам живота на хората — възрази навъсено доктор Данийка.

— А каква ти е работата?

— Не знам каква ми е работата. Всичко, на което са ме учили, беше да съблюдавам етиката на нашата професия и никога да не свидетелствувам против друг лекар. Слушай. Ти си мислиш, че само твоят живот е в опасност. А какво да кажа аз? Ония двама шарлатани, които съм оставил да работят в амбулаторната палатка, все още не могат да открият какво не е в ред у мене.

— Може би е туморът на Юинг? — измърмори Йосарян хапливо и подигравателно.

— Настина ли мислиш така? — възкликна уплашено доктор Данийка.

— О, не знам — отговори нетърпеливо Йосарян. — Знам само, че вече няма да участвувам в бойни полети. Няма да ме застрелят, нали? Изкарал съм петдесет и един.

— Защо поне не изкараш петдесет и пет, преди да вземеш решение? — посъветва го доктор Данийка. — С твоето клинчене никога няма поне веднъж да изкараш определения брой полети.

— Как, по дяволите, мога да го изкарам? Полковникът винаги повишава броя, щом го наближа.

— Никога не изкарваш всички полети, защото все тичаш в болницата или в Рим. Ти би имал много по-сериозни основания, ако изкараш петдесет и пет и тогава откажеш да летиш. Тогава аз може би ще видя какво мога да направя.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Какво обещаваш?

— Обещавам, че може би ще помисля какво да направя, за да ти помогна, ако изкараш петдесет и петте полета и ако накараш Макуот да впише отново името ми в книгата за полетите, така че да мога да получа пари за прелетени часове, без да се качвам в самолет. Страх ме е от самолети. Чете ли за онази самолетна злополука в Айдахо преди три седмици? Шест души убити. Ужасно нещо. Не разбирам защо искат да изкарам четири часа летене всеки месец, та тогава да ми платят за прелетени часове. Нямам ли достатъчно грижи и без това, та трябва да се тревожа да не умра при самолетна катастрофа?

— И мен ме тревожат самолетните катастрофи — каза му Йосарян. — Ти не си единственият.

— Да, ама мен ме тревожи и туморът на Юинг — похвали се доктор Данийка. — Мислиш ли, че затова носът ми е постоянно запушен и че винаги ми е студено? Провери пулса ми.

Туморът на Юинг и меланомата тревожеха също и Йосарян. Отвсякъде го дебнеха катастрофи, тъй многобройни, че не можеше да ги преброи. Когато размишляваше за многото болести и потенциални злополуки, които го заплашваха, той направо се смайваше, задето е успял да оцелее досега, и то в добро здраве. Това бе същинско чудо. Всеки ден, който идваше, беше истински опасен полет срещу смъртта. И въпреки тях бе живял двадесет и осем години.