Джоузеф Хелър
Параграф 22 (29)

28
Добз

Макуот отиде, а Макуот не беше луд. Отиде и Йосарян, който все още понакуцваше; когато отиде още два пъти и реши, че е заплашен от слуха за нова бомбардировка на Болоня, той решително закуцука рано през топлия следобед, влезе в палатката на Добз, сложи пръст на устата си и каза:

— Шшт!

— Защо му викаш „шшт“? — попита Кид Сампсън, който белеше със зъби мандарина, както четеше подгънатите и оръфани страници на една книжка с комикси. — Той не каза нищо.

— Разкарай си задника — каза Йосарян на Кид Сампсън, като метна пръст през рамо, за да посочи входа на палатката.

Кид Сампсън вдигна русите си вежди, за да покаже, че разбира, и готов да услужи, стана от мястото си. Свирна четири пъти през увисналите си жълти мустаци и полетя към планините, възседнал очукания си стар зелен мотоциклет, купен на вехто преди няколко месеца. Йосарян изчака, докато последният слаб лай на мотоциклета заглъхна в далечината. Обстановката в палатката не изглеждаше съвсем нормална. Беше много спретнато. Добз го гледаше с любопитство, пушейки дебела пура. Сега, когато бе решил да бъде храбър, Йосарян се чувствуваше обзет от смъртен страх.

— Добре — каза той. — Да убием полковник Каткарт. Ще действуваме заедно.

Добз скочи от леглото си. Див ужас бе изписан на лицето му.

— Шшт! — изрева той. — Да убием полковник Каткарт? Какво говориш!

— Тихо, дявол да те вземе — изръмжа Йосарян. — Ще те чуе целият остров. У тебе ли е още оня пистолет?

— Да не си полудял! — изкрещя Добз. — Защо ми е потрябвало да убивам полковник Каткарт?

— Защо ли? — Йосарян втренчи в Добз свиреп поглед, изпълнен с недоумение. — Защо ли? Ами това беше твоя идея, не е ли така? Не идва ли ти в болницата да ме убеждаваш?

Добз бавно се усмихна.

— Но това беше, когато бях изкарал само петдесет и осем полета — обясни той, като с наслада пуфкаше пурата си. — Сега съм си стегнал багажа и чакам да замина за Щатите. Изкарал съм шестдесет полета.

— Какво от това? — възрази Йосарян. — Той пак ще повиши броя им.

— Може би този път няма да го повиши.

— Винаги го повишава. Какво, дявол да го вземе, става с тебе, Добз? Питай Джоу Гладника колко пъти си е стягал багажа.

— Трябва да изчакаме и да видим какво ще стане — упорствуваше Добз. — Да не съм луд да се замесвам в такова нещо сега, когато вече съм вън от строя. — Изтърси пепелта от пурата си. — Не, моят съвет е — забеляза той — да изкараш като всички нас шестдесетте си полета и тогава да видиш какво ще стане.

Йосарян едва се сдържа да не го заплюе право в лицето.

— Мога да не доживея да изкарам шестдесет полета — придумваше го той с равен, песимистичен глас. — Носи се слух, че пак предложил групата за бомбардировка на Болоня.

— Нищо повече от слух — изтъкна Добз с важен, надут вид. — Не трябва да вярваш на всички слухове, които чуваш.

— Престани да ми даваш съвети.

— Защо не говориш с Ор — посъветва го Добз. — Ор пак бе свален във водата миналата седмица при втората бомбардировка на Авиньон. Може би се чувствува достатъчно нещастен и ще бъде готов да го убие.

— Ор няма достатъчно мозък, за да се чувствува нещастен.

Ор пак бе свален във водата, докато Йосарян беше в болницата, и бе спуснал повредения си самолет върху стъклено-сините широки вълни пред Марсилия така гладко, с такова безупречно майсторство, че нито един от шестте членове на екипажа не бе получил ни най-лека контузия. Аварийните люкове и отпред, и отзад се отвориха, докато зелено-белите вълни още се пенеха около самолета, и хората излазиха с най-голямата възможна бързина, навлекли отпуснатите оранжеви спасителни куртки, които не можеха да се надуят и висяха меки, разхлабени и безполезни на вратовете и гърбовете им. Не можеха да се надуят, защото Майлоу беше извадил двойните цилиндри с въглероден двуокис от надуваемите камери, за да прави ягодовите и ананасовите газирани питиета, които поднасяше в офицерския стол, и бе поставил на мястото им циклостилни бележки със следния текст: „Което е добро за предприятия «М и М» е добро за цялата страна. Майлоу Майндърбайндър“.

Ор изскочи последен от потъващия самолет.

— Трябваше да го видите! — заливаше се от смях сержант Нант, когато разказваше случката на Йосарян. — По-смешно нещо не съм виждал в живота си. Никоя от спасителните куртки не вършеше работа, защото Майлоу беше откраднал въглеродния двуокис, за да прави тия пусти сладоледи с газирана вода, които вие, копелета, получавате в офицерския стол. Но както се оказа, това не беше толкова лошо. Само един от нас не знаеше да плува и ние турнахме това момче на сала, който Ор беше издърпал с въжето до самия фюзелаж още докато стояхме на самолета. Това смахнато човече несъмнено ги умее тия работи. После другият сал се откъсна и вълните го отнесоха, та ние шестимата трябваше да седнем на единия и да си притискаме краката и лактите един в друг, така че почти не можехме да мръднем, без да съборим някого във водата. Самолетът потъна около три секунди след като го напуснахме, и ние останахме съвсем сами на сала и веднага започнахме да отвинтваме капачетата на спасителните куртки, за да видим какво, дявол да го вземе, не е в ред, и намерихме тия пусти бележки на Майлоу, с които ни казваше, че каквото е добро за него, е достатъчно добро и за нас. Какво копеле! Ама как сме го псували, Исусе Христе! Всички го псувахме освен твоя приятел Ор, който само се хилеше, като че ли колкото се отнася до него, това, което е добро за Майлоу, би могло да бъде достатъчно добро и за всички нас.

Ей Богу, трябваше да го видите, седнал на ръба на сала като капитан на кораб, а ние останалите само го гледахме и чакахме да ни каже какво да правим. Непрекъснато пляскаше с ръце краката си през няколко секунди, като че ли имаше треска, и казваше: „Добре де, добре“, и се кикотеше като някакъв смахнат изрод; и после пак казваше: „Добре де, добре сега“, и отново се закикотваше като някакъв смахнат изрод. Все едно, че гледахме някой слабоумен. Само дето го гледахме, това ни поддържаше куража през първите минути — защото вълните обливаха сала и все някой от нас падаше във водата, та трябваше отново да се изкатери на сала, преди да дойде следващата вълна, и пак да го събори във водата. Дума да не става, смешно беше. Постоянно падахме и се изкатервахме обратно на сала. Сложихме момчето, което не знаеше да плува, да легне в средата на сала, но дори и там щеше да се удави, защото в средата на сала водата беше доста дълбока, та все го плискаше в лицето. Леле, какво беше!

После Ор започна да отваря шкафчетата на сала и тогава започна истинската веселба. Първо намери кутия с шоколади и я подаде да си вземем всички, та ние седяхме и ядяхме солен шоколад, докато вълните ни събаряха от сала. След това намери суха супа и алуминиеви канчета и ни направи супа. После намери чай. Разбира се, направи и чай. Представяш ли си го: сервира ни чай, както седяхме там мокри като мишки и с подгизнали задници? Паднах от сала, толкова много се смеех. Всички се смеехме. А той беше сериозен като пън, освен дето се кискаше тъпашки и се хилеше като смахнат. Какъв глупак! Каквото намереше, използуваше го. Намери някакъв прах, който прогонва акули, и веднага го изсипа в морето. Намери боя за маркиране мястото на злополуки и я хвърли във водата. Намери и въдица и сухи примамки и лицето му светна, сякаш бе видял моторната спасителна лодка да бърза към нас, преди да сме умрели от студ или преди германците да са изпратили лодка от Специя да ни вземе в плен или да ни избие с картечница. С невероятна бързина пусна въдицата във водата и започна да я движи напред-назад, щастлив донемайкъде. „Лейтенанте, какво очакваш да уловиш?“ — питам го аз. „Треска“ — казва. И наистина искаше да хване треска. И добре, че не улови, защото щеше да я изяде сурова и да ни накара и нас да я ядем, защото беше намерил някаква книжка, в която пишело, че треската можела да се яде сурова.

Следващото нещо, което намери, беше едно малко синьо гребло — колкото лъжичките, дето ги слагат в чашки за сладолед и, разбира се, почна да гребе с него — искаше да кара сала с нашите четиристотин кила отгоре, като гребе с тая клечка. Можеш ли да си представиш? След това намери компас и голяма непромокаема карта; разстла картата на коленете си и сложи компаса отгоре. И така прекара времето, докато след тридесет минути моторната лодка ни прибра — пуснал зад себе си въдицата със закачена на нея стръв, с компаса на скута и картата, простряна на коленете му, и гребе колкото може с онова мъничко гребло, като че ли гони да стигне Майорка. Исусе Христе!

Сержант Найт знаеше всичко за Майорка, и Ор също, защото Йосарян често им бе разказвал, че американски летци можели да намерят убежище в Испания, Швейцария и Швеция: интернирали ги до края на войната при много свободен режим и голям лукс, стига само да отлетят там. Йосарян бе най-големият специалист в ескадрилата и при всеки полет над най-северната част на Италия кроеше планове за принудително кацане в Швейцария. Той, разбира се, би предпочел Швеция, където интелектуалното равнище беше високо и където би могъл да плува гол с красиви момичета с ниски, спокойни гласове и да стане баща на цели племена щастливи и палави незаконородени Йосарянчета, които ще бъдат подпомогнати от държавата при раждането им и които ще влязат в живота без никакво позорно клеймо. Но Швеция беше недостижима — прекалено далече беше — и Йосарян чакаше онзи къс от снаряд, който ще повреди един от моторите му над Италианските Алпи и ще му даде предлог да се насочи към Швейцария. Нямаше дори да каже на пилота, че го води там. Йосарян често мислеше да се наговори с някой пилот, в когото има доверие, да нагласят някаква привидна повреда на моторите и после да унищожат доказателствата за измамата, като се приземят, без да спуснат колесника, но единственият пилот, комуто той наистина се доверявате, беше Макуот, който бе най-щастлив където си беше и комуто още правеше удоволствие да прелети ниско над Йосаряновата палатка или да избръмчи толкова ниско над къпещите се на плажа, че буйният вятър, предизвикан от перките да издълбае дълбоки бразди във водата и вдигне стълбове от пръски, които падаха отново след няколко секунди.

За Добз и Джоу Гладника не можеше да става и дума, а също и за Ор, който пак човъркаше клапана на печката, когато Йосарян, обезсърчен влезе, куцайки, в палатката, след като Добз го бе изоставил. Печката, която Ор изработваше от един обърнат варел, стоеше в средата на гладкия циментов под, който също бе негово дело. Работеше усърдно, приклекнал на пода. Йосарян се опита да не му обръща внимание, уморено закуцука към леглото си и седна, като изсумтя измъчено и проточено. Капчици пот студенееха на челото му. Добз го потискаше. Доктор Данийка го потискаше. Зловещо предзнаменование за гибел го потискаше, щом погледнеше Ор. Започна да трепка от различни вътрешни гърчове. Нервите му играеха и вената на едната му китка се разтупа.

Ор гледаше внимателно Йосарян през рамо: между разтворените му влажни устни се виждаха големи щръкнали напред зъби. Протегна ръка настрани, извади едно шише топла бира от сандъка си и го подаде на Йосарян, като предварително свали капачето. Никой от двамата не промълви дума. Йосарян смукна пяната от гърлото на шишето и отметна глава. Мълчаливо ухилен, Ор го наблюдаваше хитро. Йосарян гледаше Ор недоверчиво. Ор се изкиска с тихо съскане и приклекнал, отново се залови за работата си. Йосарян усети как нервите му се изопнаха.

— Не почвай — помоли го той със заплашителен глас, стиснал с две ръце биреното шише. — Не се залавяй пак с тая печка.

Ор се изкикоти спокойно.

— Аз почти свърших.

— Не, не си свършил. Сега почваш.

— Ето клапана. Виждаш ли? Той е почти напълно сглобен.

— И тъкмо почваш да го разглобяваш. Зная какво правиш, копеле такова. Триста пъти съм те виждал да го правиш.

Ор потръпна от радост.

— Искам тая тръба за горивото да не изпуска — обясни той. — Докарал съм я дотам, че само капе.

— Не мога да те гледам — призна Йосарян беззвучно. — Ако искаш да работиш върху нещо голямо, окей. Но този клапан е пълен с дребни частички и тъкмо сега просто нямам търпение да те гледам как човъркаш така упорито неща, които са толкова дяволски дребни и неважни.

— Като са малки, това не значи, че са неважни.

— Не ме интересува.

— Само този път.

— Когато ме няма. Ти си един щастлив глупак и нямаш понятие какво изпитвам, когато работиш с дребни неща. Става ми нещо, което дори не мога да започна да ти обяснявам. Откривам, че не мога да те търпя. Почвам да те мразя и сериозно да мисля да строша това шише в главата ти или да забия във врата ти онзи ловджийски нож там. Разбираш ли?

Ор кимна напълно интелигентно.

— Няма да разглобявам клапана сега — каза той и започна да го разглобява, работейки с бавна, неуморима, безкрайна точност, навел ниско над пода селското си недодялано лице; бърникаше старателно мъничкия механизъм в шепата си, така безкрайно и упорито съсредоточен, като че ли изобщо не мислеше за работата си.

Йосарян го ругаеше безмълвно, решил да не му обръща внимание.

— Защо, дявол да го вземе, си се разбързал с тази печка — неволно излая той след малко. — Навън е още горещо. Сигурно още ще ходим да се къпем. Защо отсега се тревожиш за зимата?

— Дните стават по-къси — забеляза философски Ор. — Искам да изкарам печката ти, докато още има време. Когато свърша, ще имаш най-хубавата печка в ескадрилата. С този подхранващ механизъм ще гори цяла нощ и тези метални плочи ще излъчват топлина по цялата палатка. Ако оставиш съд, пълен с вода върху нея, когато си лягаш, ще имаш топла вода за миене, когато се събудиш. Нали ще бъде хубаво? Ако искаш да си свариш яйца или супа, просто ще сложиш тенджерата тук и ще завъртиш копчето, за да усилиш пламъка.

— Какво искаш да кажеш? Защо аз? — пожела да узнае Йосарян. — А къде ще бъдеш ти?

Недораслият торс на Ор се разтърси внезапно от беззвучни спазми на веселост.

— Не знам! — възкликна той и през тракащите му щръкнали зъби внезапно бликна странен трептящ кикот, подобен на избухваща струя емоции. Още се смееше, когато продължи с глас, задавен от слюнки: — Ако все така ме свалят, не знам къде ще бъда.

Йосарян се трогна.

— Защо не поискаш да те отчислят от летателния състав, Ор? Имаш основание.

— Имам само осемнадесет полета.

— Но почти при всеки полет те свалят. При всеки полет самолетът ти или пада в морето, или се разбива на земята.

— О, нямам нищо против бойните полети. Според мен това е весела работа. Трябва да летиш няколко пъти с мен, когато не си на водещ самолет. Само заради веселбата. Хи-хи!

Ор вдигна поглед към Йосарян с крайчеца на очите си, в които блестеше нескрита веселост.

Йосарян избягна втренчения му поглед.

— Пак ме сложиха да летя челен.

— Когато не си челен. Ако имаш ум в главата, знаеш ли какво ще направиш? Ще отидеш право при Пилчард и Рен и ще им кажеш, че искаш да летиш с мене.

— За да ме свалят с тебе всеки път, щом излетим, нали? Какво весело има в това?

— Тъкмо затова трябва да го направиш — настояваше Ор. — Мисля, че съм най-добрият пилот от всички тук, когато дойде до принудително кацане в морето или на земята. Ще бъде добро обучение за тебе.

— Добро обучение за какво?

— Добро обучение, в случай че ти се наложи да кацнеш принудително в морето или на земята. Хи-хи-хи!

— Имаш ли да ми дадеш още едно шише бира? — запита навъсено Йосарян.

— Искаш да го разбиеш в главата ми ли?

Сега Йосарян се разсмя.

— Като оная курва в апартамента в Рим?

Ор се изкиска похотливо и изпъкналите му като киселици бузи се издуха от удоволствие.

— Искаш ли наистина да научиш защо ме удряше по главата с обувката? — подразни го той.

— Знам — подразни го в отговор Йосарян. — Курвата на Нейтли ми каза.

Ор се захили като някакво фантастично чудовище.

— Не, не ти е казала.

На Йосарян му стана жал за Ор. Беше толкова дребен и грозен. Кой ще го защищава, ако оживее? Кой би защитил един добросърдечен, простодушен гном като Ор от грубияни, от банди и от отлични атлети като Апълби, които имат мухи в очите и които биха го стъпкали с надуто самодоволство и самоувереност при всеки удобен случай? Йосарян често се тревожеше за Ор. Кой ще го закриля от ненавист и измама, от амбициозни хора и от ожесточения снобизъм на жената на важния господин, от долните, покваряващи оскърбления на алчността за печалба и от приветливия месар в квартала, който продава долнокачествено месо? Ор беше щастлив и доверчив глупак с гъста маса къдрава многоцветна коса с път по средата. За тях ще бъде детска игра да го измамят. Ще му вземат парите, ще таковат жена му, няма да проявят доброта към децата му. Йосарян почувствува как го обля вълна на състрадание.

Ор беше ексцентричен дребосък, чудновато приятно джудже със склонност към мръсна еротика и притежаваше хиляди ценни способности, които биха могли да му носят скромен доход през целия живот. Той умееше да си служи с поялник и да закове две дъски така, че дървото да не се спука и гвоздеите да не се изкривят. Можеше да пробива дупки. Бе направил много неща в палатката, докато Йосарян лежеше в болницата. Бе изпилил или издълбал с длето цимента така, че тънката петролна тръба, която свързваше печката с резервоара — изработен също от него и поставен на висока стойка до палатката, — бе наравно с пода. Направил бе подпорки от части от бомби за дървата в огнището и беше натрупал дебели пънове върху тях; обрамчил бе с боядисани летви съблазнителни снимки на гърдести момичета, които бе откъснал от разни порнографски списания и закачил над плочата на огнището. Ор можеше да отвори тенекиена кутия с боя. Можеше да смесва бои, да разрежда бои, да остъргва бои. Можеше да цепи дърва и да измерва разни неща с линия. Умееше да пали огън. Можеше да копае дупки и имаше истинско дарование да носи в тях вода както с бидони, така и с манерки от резервоари близо до стола. Можеше да се вдълбочи в някоя незначителна работа в течение на часове, без да го хванат нервите или да се отегчи, нечувствителен като пън към умора и почти толкова мълчалив. Имаше необичайни познания за диви животни и не се страхуваше от кучета и котки, бръмбари и нощни пеперуди или от храни като сушена треска или шкембе.

Йосарян въздъхна мрачно и започна да премисля слуховете за бомбардировката на Болоня. Клапанът, който Ор разглобяваше, бе голям колкото палец, състоеше се от тридесет и седем отделни части, без да се брои втулката, и много от тях бяха толкова дребни, че Ор трябваше да ги стиска здраво с нокти, когато ги поставяше внимателно на пода, подредени в правилни редици, без никога да ускори или забави движенията си, без да се умори, без да прекъсне упоритата си, методична, монотонна работа, освен за да хвърли изпод вежди изпълнен с маниакална закачливост поглед към Йосарян. Йосарян се опитваше да не го гледа. Броеше частите и мислеше, че съвсем ще се побърка. Обърна се настрани и затвори очи, но това беше още по-лошо, защото сега само чуваше звуци — малките, вбесяващи, неуморими, отчетливи щракания и шумолене на ръце и безтегловни частици. Ритмичното дишане на Ор бе някакъв отвратителен хъркащ шум. Йосарян стисна юмруци и погледна към дългия ловджийски нож с кокалена дръжка, който висеше в ножницата си над леглото на мъртвеца. Щом помисли да забие ножа в гърба на Ор, напрежението му намаля. Идеята да убие Ор беше толкова смешна, че той, обаян от нея, започна да я обмисля сериозно като странна приумица. Разгледа тила на Ор, търсейки вероятното място на продълговатия мозък. Удар с най-тънка пръчка на това място би го убил и би разрешил множество сериозни мъчителни проблеми.

— Боли ли? — запита Ор точно в този миг, сякаш воден от инстинкт за самосъхранение.

Йосарян го погледна внимателно.

— Какво да боли.

— Кракът ти — каза Ор със странен, тайнствен смях. — Ти още куцаш.

— Просто по навик, мисля — каза Йосарян и почна да диша облекчено. — Вероятно скоро ще отвикна.

Ор се претърколи настрана по пода и приклекна на едно коляно с лице към Йосарян.

— Помниш ли — каза той замислено с провлечен глас и с вид на човек, който си спомня с усилие — онова момиче, което него ден в Рим ме удряше по главата? — Той се изкикоти, когато Йосарян неволно възкликна, раздразнен от уловката му.

— Ще се договорим с тебе. Ще ти кажа защо то ме удряше с обувката по главата него ден, ако ми отговориш на един въпрос.

— Какъв е въпросът?

— Таковал ли си момичето на Нейтли?

Йосарян се изсмя от изненада.

— Аз ли? Не. Кажи ми сега, защо те удряше момичето с обувката?

— Това не беше моят въпрос — изрече Ор с победоносен възторг. Това е само разговор. Тя се държи, като че ли си я таковал.

— Е, не съм я таковал. Как се държи?

— Държи се, като че ли не те харесва.

— Тя не харесва никого.

— Харесва капитан Блак — припомни му Ор.

— Защото я третира като парцал. Всеки може да спечели едно момиче по този начин.

— На глезена си носи робска гривна с неговото име.

— Той я кара да носи тая гривна, за да дразни Нейтли.

— Тя дори му дава част от парите, които получава от Нейтли.

— Слушай, какво искаш от мен?

— Таковал ли си някога моето момиче?

— Твоето момиче ли? Кое е твоето момиче, дявол да го вземе?

— Онова, дето ме удряше по главата с обувката си.

— Бил съм с нея няколко пъти — призна Йосарян. — Че откога тя е твое момиче? Какво искаш да изкопчиш от мене?

— И тя не те харесва.

— Какво, по дяволите, ме засяга дали ме харесва, или не. Харесва ме толкова, колкото харесва и тебе.

— Удряла ли те е някога по главата с обувката си?

— Ор, уморен съм. Защо не ме оставиш на мира?

— Хи-хи-хи! А какво ще кажеш за оная мършава графиня в Рим и мършавата й снаха? — настояваше Ор с дяволито увлечение. — Таковал ли си ги?

— О, де да ми паднеха! — въздъхна откровено Йосарян и самият въпрос бе достатъчен, за да си представи похотливия допир на ръцете си, опипващи меката, отпусната плът на мъничките им, кашкави задници и гърди.

— И те не те харесват — беше коментарът на Ор. — Харесват Арфи, харесват Нейтли, но тебе не те харесват. Изглежда, че жените изобщо не те харесват. Мисля, че мислят, че им оказваш лошо влияние.

— Жените са смахнати — отговори Йосарян и мрачно зачака да чуе какво ще последва.

— А какво ще кажеш за онова, другото твое момиче? — запита Ор, придавайки си замислен и любопитен вид. — Онова тлъстото. Плешивото. Нали се сещаш, в Сицилия, онова дебелото с тюрбана, което ни мокри с пот цяла нощ. И тя ли е смахната?

— И тя ли не ме харесва?

— Как можа да таковаш момиче без коса?

— Та отде да знам, че е без коса?

— Аз знаех — похвали се Ор. — Знаех си още отначало.

— Знаеше, че е плешива?

— Не, знаех, че този клапан няма да работи, ако го сглобя без една част — отговори Ор, сияещ и зачервен от въодушевление, загдето пак е подхлъзнал Йосарян. — Моля ти се, подай ми онзи уплътнител, дето се търкулна нататък. Точно до крака ти е.

— Няма нищо тук.

— Точно тук — каза Ор, хвана с нокти нещо невидимо и го вдигна да го покаже на Йосарян. — Сега ще трябва да почна отначало.

— Ще те убия, ако почнеш. Ще те пребия на място.

— Защо никога не летиш с мене? — попита внезапно Ор и за първи път погледна Йосарян право в лицето. — Ето, това е въпросът, който исках да ти задам. Защо никога не летиш с мен?

Йосарян се обърна настрани, силно засрамен и смутен.

— Казах ти защо. Повечето пъти ме слагат на челен самолет.

— Не е затова — каза Ор и поклати глава. — Ти си ходил при Пилчард и Рен след първата бомбардировка на Авиньон да им кажеш, че никога не ще пожелаеш да летиш с мен. Затова е, нали?

Йосарян усети, че му става горещо.

— Не съм ходил — излъга той.

— Ходил си — настоя спокойно Ор. — Искал си да не те слагат на самолет, пилотиран от мен, Добз или Хъпъл, защото си нямал доверие в нас като пилоти. А Пилчард и Рен казали, че не могат да направят изключение за тебе, защото не би било честно спрямо хората, които трябва да летят с нас.

— Значи това не е променило нищо — каза Йосарян.

— Но те никога не те поставят да летиш с мен. — Работейки на колене, Ор се обръщаше към Йосарян без горчивина или упрек, но с оскърбено смирение, което беше безкрайно по-мъчително за гледане, макар че той още се хилеше и подсмиваше, сякаш положението беше комично. — Ти наистина трябва да летиш с мене, знаеш ли? Аз съм доста добър пилот и ще те пазя. Може често да ме свалят, но вината не е моя и в моя самолет никой никога не е бил раняван. Да, да, ако имаш ум в главата, знаеш ли какво ще направиш? Ще отидеш право при Пилчард и Рен и ще им кажеш, че искаш да летиш с мен при всички полети.

Йосарян се наведе напред и се взря в лицето на Ор, което бе неразгадаема маска от противоречиви чувства.

— Ти май искаш да ми кажеш нещо?

— Хи-хи-хи-хи! — отвърна Ор. — Искам да ти кажа защо него ден онова едро момиче ме удряше по главата с обувката си. Но ти не ме оставяш да ти го кажа.

— Кажи де.

— Ще летиш ли с мен?

Йосарян се изсмя и поклати глава.

— Пак ще те свалят във водата.

И наистина Ор пак бе свален във водата при бомбардировката на Болоня, за която отдавна се мълвеше, и той пусна със смазващ удар едномоторния си самолет върху разчупените, шибани от вятъра вълни, които се издигаха и спадаха под войнствените черни буреносни облаци, трупащи се над тях. Той закъсня да излезе от самолета и се озова сам на сала, който вълните отнесоха далеч от другия сал с екипажа, и когато спасителната лодка, порейки вятъра и пръскайки водни капки, пристигна да ги вземе, Ор вече не се виждаше.

— Не се тревожи — уверяваше го отново Кид Сампсън, още увит в дебели одеяла и мушама, с които го бяха загърнали на лодката спасителите му. — Вероятно вече са го прибрали, ако не се е удавил в тази буря. Тя не трая дълго. Басирам се, че всеки миг може да се появи.

Йосарян се върна в палатката си да чака Ор, който можеше да се появи всеки миг, и запали печката, за да му приготви нещо топло за ядене. Печката гореше отлично със силен, висок пламък, който можеше да се усилва или отслабва, като се завърти кранчето. Ор я бе най-после изкарал. Валеше слаб дъжд, който леко барабанеше по палатката, дърветата и земята. Йосарян сготви една тенджера гореща супа, да бъде готова, когато се върне Ор, и чакайки, малко по малко я изяде сам. Свари за Ор няколко твърди яйца, ала изяде и тях. След това изяде цяла кутия сирене чедар от неприкосновения си запас.

Винаги когато се уловеше, че се тревожи за Ор, нарочно си припомняше, че той може да прави всичко и тихо се разсмиваше, представяйки си как седи на сала, както го бе описал сержант Найт, с делова, загрижена усмивка на лицето, наведен над компаса и разстланата на коленете му карта, тъпчейки едно след друго парчета мокър шоколад в захилената си, кикотеща се уста и изпълнен със съзнание за дълг, гребе през светкавици, гръмотевици и дъжд с безполезното ясносиньо детско гребло, влечейки зад себе си въдицата със сухата стръв. Йосарян действително не се съмняваше ни най-малко в способността на Ор да спаси живота си. Ако въобще може да се лови риба с оная глупава въдица, Ор сигурно ще хване риба и ако е решил да улови треска, сигурно ще улови, макар дотогава треска никога не е била улавяна в тези води. Йосарян свари още една супа и я изяде, щом беше готова. Всеки път, когато се затръшнеше автомобилна врата, той се усмихваше с надежда и се обръщаше очаквателно към входа, ослушвайки се да чуе стъпки. Знаеше, че всеки миг Ор може да влезе в палатката с големите си, лъснали, напоени от дъжд очи, бузи и щръкнали зъби, изглеждайки като някакъв развеселен събирач на миди от Нова Англия, смешен с жълтата си мушамена шапка и шлифера, с няколко номера по-голям от ръста му, вдигнал гордо пред себе си едрата треска, която е уловил.

Но той не се появи.