Джоузеф Хелър
Параграф 22 (31)

30
Дънбар

Йосарян вече не даваше пет пари къде падат бомбите му, макар че не отиде толкова далеч, колкото Дънбар, който пусна бомбите си няколкостотин ярда отвъд селото и щяха да го изправят пред военен съд, ако можеше да се докаже, че го е направил умишлено. Без дори да каже дума на Йосарян, Дънбар си бе измил ръцете от бомбардировката. Когато падна на главата си в болницата, той или беше получил просветление, или мозъкът му бе станал на каша; невъзможно беше да се каже кое от двете бе станало.

Дънбар вече рядко се смееше и като че ли залиня. Зъбеше се на по-висшите офицери, дори на майор Данби; бе рязък, кисел и псуваше дори пред свещеника, който сега се боеше от него и сякаш също чезнеше. Свещеникът отиде на поклонение при Уинтъргрийн, но пътуването му излезе ялово; още едно светилище се оказа празно. Уинтъргрийн беше твърде зает, за да приеме свещеника лично. Един от неговите безочливи помощници донесе на свещеника като подарък крадена запалка „Зипо“ и му съобщи покровителствено, че Уинтъргрийн бил премного потънал във военна дейност, за да може да се занимава с такива незначителни неща като броя на полетите, които един летец трябва да извърши. Откакто Ор изчезна, свещеникът се тревожеше за Дънбар и още повече размишляваше за Йосарян. На свещеника, който живееше сам в обширна палатка, чийто изострен покрив всяка нощ го затваряше плътно като надгробна плоча в мрачната му самота, се струваше невероятно, че Йосарян наистина предпочита да живее сам и не желае съквартиранти.

Като командир на челен самолет, Йосарян имаше за пилот Макуот и това бе утеха за него, макар че все още се чувствуваше съвършено беззащитен. Нямаше начин да се справи с него. От мястото си в носа на самолета дори не можеше да види Макуот и втория пилот. Единственото, което можеше да види, беше Арфи, чиято надута, нелепа, подобна на месечина физиономия вече не можеше да понася и във въздуха той преживяваше минути на страшна ярост и мъчително безсилие, когато жадуваше да бъде понижен, да бъде в кабината на флангов самолет със заредена картечница — вместо да седи пред точния мерников механизъм, от който нямаше никаква нужда, с мощна, тежка картечница, калибър петдесет, която да стисне отмъстително с две ръце и бясно да зашиба с нея по всички демони, които го тормозят: по черните димни валма на флака, по германските противовъздушни артилеристи долу, които дори не можеше да види и на които не можеше да направи нищо, дори да имаше време да открие огън по Хавърмайър и Апълби в челния самолет заради техния безстрашен, прав и равен летеж при второто нападение на Болоня, където огънят на двеста и четири оръдия разби един от моторите на Ор за последен път и го свали в морето между Генуа и Сицилия точно преди да избухне кратката гръмотевична буря.

Всъщност той не би могъл да направи много нещо с тази мощна картечница, освен да я напълни и изпробва с няколко патрона. От нея нямаше по-голяма полза, отколкото от мерниковия механизъм. Наистина би могъл да стреля по нападащи германски изтребители, но вече нямаше германски изтребители и дори не би могъл да я извърти обратно и насочи в безпомощните лица на пилотите Хъпъл и Добз, за да им заповяда да се върнат и да се спуснат внимателно на земята, както бе заповядал на Кид Сампсън да се върне на летището. Точно това искаше да заповяда на Добз и Хъпъл при ужасния първи полет над Авиньон в момента, когато си даде сметка за фантастичната опасност, в която се намираше, когато се озова във въздуха в един флангов самолет с Добз и Хъпъл в звеното, водено от Хавърмайър и Апълби. Добз и Хъпъл? Хъпъл и Добз? Кои бяха те? Каква абсурдна лудост да висиш във въздуха на две мили височина, седнал върху един-два инча метал, животът ти да зависи от посредствения ум и ловкост на две тъпи, съвсем чужди момчета: безбрадо хлапе на име Хъпъл и смахнат невротик като Добз, който наистина се побърка тъкмо там, в самолета — разбесня се, когато бяха над целта, и без да стане от мястото си на помощник пилот, изтръгна контролния лост от ръцете на Хъпъл и ги хвърли право надолу в смразяващ отвесен полет, който откъсна слушалките от ушите на Йосарян и върна самолета отново в гъстия флак, от който току-що се бяха изплъзнали. И първото нещо, което разбра бе, че един друг, също така чужд нему човек, стрелец-радист на име Сноуден, умираше в задната част на самолета. Не можеше да бъде сигурен, че Добз го е убил, защото, когато Йосарян отново вкара щепселите в слушалките, Добз беше вече на микрофона и молеше някой да отиде отпред да помогне на командира. И почти веднага Сноуден го прекъсна с хленчещ глас: „Помогнете ми! Моля, помогнете ми! Студено ми е. Студено ми е.“ И Йосарян се измъкна бавно от носа на самолета, изкачи се над бомбовместилището, изпълзя до задната кабина, отминавайки аптечката, за която после трябваше да се върне, и почна да превързва раната на Сноуден, но не опасната рана, а онази зинала, кървяща дупка във форма на пъпеш на външната страна на бедрото, голяма като футбол, чиито неоткъснати, плувнали в кръв мускулни влакна странно трептяха като слепи червейчета със свой собствен живот, овалната, отворена рана, която беше един фут дълга и която накара Йосарян да изстене, потресен от ужас и състрадание, щом я видя, и едва не го накара да повърне. А дребничкият, слаб заден стрелец лежеше в несвяст на пода до Сноуден, с лице, побеляло като кърпа, така че Йосарян, отвратен, скочи напред да помогне най-първо на него.

Да, в края на краищата беше много по-сигурно да лети с Макуот, но не беше сигурно и с Макуот, който прекалено много обичаше да лети и смело се спущаше в бръснещ полет на няколко инча от земята, когато Йосарян седеше в носа на самолета на връщане от учебно летене, извършвано, за да привикнат новия пилот, единствения, когото полковник Каткарт бе поискал от целия изпратен за смяна екипаж, след като изчезна Ор. Учебният полигон се намираше на другата страна на Пианоза и на връщане Макуот едва не остърга корема на ленивия, бавнолетящ самолет о гребена на планината в средата на острова и после, вместо да поддържа височина, наду и двата мотора докрай, наклони самолета на една страна и за почуда на Йосарян започна да следва спускащия се склон с най-голямата скорост, която самолетът можеше да развие, клатейки весело крилата, почти докосвайки с плътен, скърцащ, бумтящ рев всяко скалисто възвишение и всяка падина на вълнообразния терен като зашеметена чайка над бурните кафяви вълни. Йосарян се вкамени. Новият пилот до него седеше сдържано със смаяна усмивка и постоянно подсвиркваше „фюит“, а Йосарян беснееше, че не може да се пресегне и да смаже с юмрук идиотското му лице, докато самолетът трепкаше и се мяташе настрани, за да заобиколи каменните блокове, хълмчетата и шибащите го клони на дърветата, които се мяркаха отгоре им и отпред, профучаваха точно под тях и потъваха като неясни, нашарени на резки петна. Никой няма право да излага живота му на такава страшна опасност!

— Давай нагоре, давай нагоре, давай нагоре! — изкрещя той безумно на Макуот, изпълнен със злостна омраза, но Макуот пееше бодро по микрофона и вероятно не можеше да го чуе. Йосарян, пламнал от ярост и почти ридаещ, че не може да му отмъсти, се хвърли надолу в прохода, пропълзя с усилие през него, преодолявайки възпиращата го тежест на гравитацията и инерцията, докато стигна до главното отделение, изкачи се в моторната кабина и разтреперан застана зад Макуот, който седеше на пилотското място. Огледа се отчаяно наоколо, търсейки някой пистолет, някой сиво-черен автоматичен пистолет, калибър 45, да го зареди и да го мушне в тила на Макуот. Наоколо нямаше пистолет. Нямаше нито ловджийски нож, нито някакво друго оръжие, с което да може да го прасне по главата или да го промуши. Тогава Йосарян сграбчи яката на комбинезона му, разтърси го, като все по-здраво стискаше юмруци, и му изкрещя да кара нагоре, нагоре. Земята още плуваше под тях и фучеше отгоре им от двете страни. Макуот погледна назад към Йосарян и се изсмя радостно, сякаш Йосарян споделяше удоволствието му. Йосарян обви с две ръце врата му и го стисна. Макуот се вцепени.

— Карай нагоре — заповяда му Йосарян през зъби с нисък, заплашителен глас така ясно, че Макуот не можеше да не го разбере. — Или ще те убия.

Скован от напрегнато внимание, Макуот намали газта и постепенно започна да се изкачва. Ръцете на Йосарян отпуснаха врата на Макуот, плъзнаха се от раменете му и увиснаха безсилно. Не беше вече разярен. Срамуваше се. Когато Макуот се обърна, Йосарян съжаляваше, че тия ръце са негови, и му се искаше да бъде някъде, където да може да ги скрие. Усещаше ги като мъртви.

Макуот го загледа проницателно. В очите му нямаше доброжелателство.

— Брей — каза той хладно, — сигурно си много зле. Би трябвало да се прибереш в Щатите.

— Не ме оставят да си отида — отговори Йосарян, отвръщайки очи настрана, и изпълзя навън.

Йосарян слезе от кабината, седна на пода и увеси глава, потиснат от чувство за виновност и угризения. Бе цял потънал в пот.

Макуот се насочи право към летището. Йосарян се питаше дали той няма сега да отиде в оперативната палатка да говори с Пилчард и Рен и да поиска никога вече да не го поставят да лети с него, точно както Йосарян бе тайно ходил да говори с тях за Добз, Хъпъл, Ор и безуспешно за Арфи. Никога дотогава не бе виждал Макуот недоволен. Винаги го виждаше във весело, безгрижно настроение и сега се питаше дали не е загубил още един приятел.

Но Макуот му смигна успокоително, когато слезе от самолета. В джипа, когато се връщаха в лагера, започна да се закача като любезен домакин с доверчивите нови летци-пилоти и командира, но не отрони нито дума за Йосарян, докато четиримата не върнаха парашутите си и не се разделиха. Двамата тръгнаха един до друг към палатките си, които бяха в една и съща редица. Тогава на напръсканото с редки лунички, изгоряло шотландско-ирландско лице на Макуот внезапно разцъфна усмивка и той смушка на шега Йосарян в ребрата, сякаш почваше да се боксира.

— Ех ти, въшко — изсмя се той. — Наистина ли щеше да ме убиеш горе в самолета?

Йосарян се захили разкаяно и разтърси глава.

— Не, мисля, че нямаше да те убия.

— Не си давах сметка, че си толкова зле. Брей! Защо не кажеш някому?

— На всички казвам. Какво говориш, дявол да те вземе! Никога ли не си ме чувал да се оплаквам?

— Сигурно не съм ти вярвал.

— Ти никога ли не се страхуваш?

— Май че би трябвало да се страхувам.

— Дори и при бойни полети?

— Изглежда, че нямам достатъчно ум — изсмя се грубовато Макуот.

— Има толкова начини, по които мога да бъда убит — разсъждаваше Йосарян на глас, — та ти трябва да намериш още един.

Макуот пак се усмихна.

— Хей, ти сигурно наистина се страхуваш, когато прелитам ниско над палатката ти, а?

— Ужасно се страхувам. Казвал съм ти това.

— Мислех, че само от шума се оплакваш. — Макуот примирено вдигна рамене. — Е, какво, дявол да го вземе — запя той. — Май ще трябва да престана.

Но Макуот беше непоправим и макар че вече не прелиташе над Йосаряновата палатка, никога не пропускаше случай да мине с бръснещ полет над плажа и като яростна ниска мълния да изтрещи над сала във водата и над затънтената падина в пясъка, където Йосарян опипваше сестра Дъкет или играеше на покер или пинакъл с Нейтли, Дънбар и Джоу Гладника. Йосарян се срещаше със сестра Дъкет почти всеки следобед, когато и двамата бяха свободни, и отиваше с нея на плажа, от другата страна на тесния, почти човешки ръст висок рид от дюни, който ги отделяше от мястото, където другите офицери и войници ходеха да се къпят голи. Нейтли, Дънбар и Джоу Гладника също идваха там. Към тях се присъединяваше понякога и Макуот, и по-често Арфи, нисък и набит, който винаги пристигаше с пълна униформа и никога не сваляше нищо от облеклото си освен шапката и обущата.

Арфи никога не влизаше в морето да плува. Другите носеха плувки от уважение към сестра Дъкет, както и от уважение към сестра Крамър, която всеки път придружаваше сестра Дъкет и Йосарян на плажа и високомерно седеше сама на десет метра от тях. Никой освен Арфи не споменаваше голите мъже, които се печаха на слънцето пред очите им малко по-надолу на плажа или скачаха и се гмуркаха във водата от огромния боядисан в бяло сал, който се люшкаше на празни бензинови варели отвъд пясъчната плитчина. Сестра Крамър седеше сама, защото бе сърдита на Йосарян и разочарована от сестра Дъкет.

Сю Ан Дъкет презираше Арфи и това бе още една от привлекателните й черти, които Йосарян обичаше. Той обичаше дългите бели крака и гъвкавия, красиво изваян задник на сестра Сю Ан Дъкет; често забравяше, че тя беше съвсем стройна и крехка от кръста нагоре и в моменти на любовна страст я прегръщаше така грубо, че неволно я натъртваше. Обичаше нейното сънно, мълчаливо покорство, когато лежаха по здрач на плажа. Близостта й му вдъхваше утеха и спокойствие. Копнееше да я докосва постоянно, да бъде винаги във физически допир с нея. Обичаше да обхваща лекичко с пръсти глезена й, както играеше на карти с Нейтли, Дънбар и Джоу Гладника, да гали леко и нежно мъхнатата кожа на красивите й гладки бедра с плоската страна на ноктите си или със собственически, почтителен жест да плъзне чувствено, унесено, почти несъзнателно ръката си нагоре по подобния й на раковина гръбнак и да я вкара под еластичната лента на сутиена, който тя винаги носеше, за да поддържа и покрива малките си гърди с дълги зърна. Обичаше спокойния начин, по който тя, поласкана, откликваше на милувките му, и чувството на привързаност, което гордо проявяваше. Джоу Гладника също копнееше да опипа сестра Дъкет и неведнъж бе възпиран от застрашителния, свиреп поглед на Йосарян. Сестра Дъкет флиртуваше с Джоу Гладника само колкото да го разпалва и в кръглите й, светлокафяви очи блясваше дяволито пламъче винаги когато Йосарян я смушкваше остро с лакът или юмрук, за да я накара да престане.

Мъжете играеха карти върху пешкир, фланелка или одеяло, а сестра Дъкет седеше и разбъркваше другата колода, опряла гръб на пясъчната дюна. Когато не разбъркваше втората колода карти, тя присвиваше очи пред мъничко джобно огледалце, като слагаше с четка грим на извитите си червеникави клепки, за да ги направи по-дълги, смятайки, че ще останат завинаги така — мисъл, родена в птичи мозък. Понякога успяваше да подреди картите в колодата или да смеси карти от двете колоди, така че те да забележат това едва след като играят известно време. Избухваше в смях и лицето й светваше от блажено задоволство, когато всички възмутено захвърлеха картите и почнеха да я щипят силно по ръцете и краката, да я наричат с мръсни имена и да я предупреждават да престане да върши глупости. Дрънкаше безсмислено, когато те най-много се напъваха да мислят, и бузите й порозовяваха от възбуда, когато още по-силно я удряха с юмруци по ръцете и краката и й казваха да си затвори устата. Сестра Дъкет се наслаждаваше страшно на такова ухажване и винаги когато успееше да привлече вниманието на Йосарян и другите върху себе си, разтърсваше радостно глава, така че късият й кестеняв бретон падаше на очите й. Изпитваше особено чувство на топлота и приятно очакване при мисълта, че толкова много голи младежи и мъже се шляят тъй близо, непосредствено зад дюните. Достатъчно бе да протегне врат или да се изправи на крака под някакъв предлог, за да види двадесет-тридесет разсъблечени мъже да се търкалят по пясъка или да играят на топка в слънчевата светлина. За нея самата собственото й тяло бе нещо толкова познато и незабележително, че беше озадачена от трепетния възторг, който то предизвикваше у мъжете, и от странната им, забавна нужда да го докосват, да протягат настойчиво ръце, изпълнени с желание да го натискат, притискат, щипят и търкат. Тя не разбираше Йосаряновата страст, но беше готова да вярва на думите му.

Някои вечери, когато оная работа му се дигнеше, Йосарян вземаше две одеяла, отвеждаше сестра Дъкет на плажа и макар че сваляха само част от дрехите си, той по-обичаше да прави любов с нея там, отколкото с всичките яки, голи, разтурени момичета в Рим. Често ходеха вечер на плажа и не се любеха, а само лежаха между двете одеяла и зъзнеха, притискайки се един о друг, за да се запазят от острия, влажен хлад. Черните като мастило нощи ставаха студени, звездите мразовити и по-многобройни. Салът се люлееше в призрачната пътека на лунната светлина и изглеждаше, като че ли ще отплава навътре в морето. Осезаем намек за застудяване се чувствуваше във въздуха. Мнозина почнаха да си правят печки и идваха в Йосаряновата палатка да се възхищават на майсторството на Ор. Йосарян не можеше да не опипва сестра Дъкет, когато бяха заедно, и това я изпълваше с възторжен трепет, макар че тя не го оставяше да мушка ръка в банските й гащета през деня, когато наблизо имаше някой, който можеше да види, дори и когато единственият свидетел беше сестра Крамър, която, вдигнала неодобрително нос във въздуха, седеше от другата страна на дюната и се преструваше, че не забелязва нищо.

Сестра Крамър бе престанала да говори на сестра Дъкет, заради нейната връзка с Йосарян, но ходеше навсякъде със сестра Дъкет, тъй като тя беше най-добрата й приятелка. Тя не одобряваше Йосарян и неговите приятели. Когато те станеха и отидеха да плуват със сестра Дъкет, сестра Крамър също ставаше и отиваше да плува, като спазваше същото разстояние от десет ярда между себе си и тях, продължаваше да мълчи и да се държи хладно дори във водата. Когато те пляскаха във водата и се смееха, и тя се смееше и пляскаше; когато те се хвърляха във водата с главата надолу, и тя се хвърляше с главата надолу; когато плуваха до пясъчната ивица и сядаха да си починат, и тя плуваше до пясъчната ивица и сядаше да си почине. Когато те излизаха от водата, и тя излизаше, избърсваше раменете си с пешкира си, сядаше отделно от тях на мястото си с изправен гръб и около светлорусата й коса като сияние блясваше пръстен от отразена слънчева светлина. Сестра Крамър бе готова да проговори на сестра Дъкет, ако тя се разкае и й се извини. Но сестра Дъкет предпочиташе отношенията им да си останат каквито бяха. Отдавна бе търсила случай да се сопне на сестра Крамър, за да я накара да си затвори устата.

Сестра Дъкет намираше Йосарян чудесен и вече се опитваше да го промени. Обичаше да го гледа как задрямва за малко, легнал по очи и преметнал ръка върху нея, или как се втренчва мрачно в безкрайните, еднообразни вълни, които се разбиваха в брега, подобни на галени кученца, които изтичват леко един-два фута по пясъка и после припват обратно. Беше спокойна, когато той мълчеше. Знаеше, че не го отегчава, и прилежно лъскаше или лакираше ноктите си, когато той дремеше или размишляваше, докато променливият топъл следобеден вятър трептеше леко над плажа. Обичаше да гледа широкия му, дълъг, мускулест гръб и бронзовата му чиста кожа, обичаше да го възбуди мигновено, като внезапно лапне цялото му ухо и прекара ръка по корема му докрай. Обичаше да го разпали, за да страда, докато се стъмни, и после да го удовлетвори. Тогава го целуваше с обожание, загдето му бе дала такова блаженство.

Йосарян никога не се чувствуваше самотен със сестра Дъкет, която знаеше да си затваря устата и не беше прекалено капризна. Обширното, безкрайно море му се натрапваше постоянно и го измъчваше. Докато сестра Дъкет лъскаше ноктите си, той печално се питаше колко ли хора са умрели във водата. Сигурно са вече повече от милион. Къде са сега? Какви ли насекоми са изяли плътта им? Представяше си какво страшно безсилие изпитва човек, когато гълта безпомощно литри и литри вода при всяко вдишване. Йосарян следеше с поглед малките рибарски лодки и военни моторници, които се движеха напред-назад в далечината, и те му се струваха нереални; изглеждаше невероятно в тях да има хора с човешки ръст, които отиват някъде. Гледаше към скалистата Елба и очите му автоматично търсеха пухкавия, бял, подобен на ряпа облак, в който бе изчезнал Клевинджър. Вглеждаше се в замъглените очертания на италиански бряг и мислеше за Ор. Клевинджър и Ор. Къде са сега? Йосарян бе стоял веднъж призори на един вълнолом и бе видял как един омотан във водорасли пън, който вълните тласкаха към него, внезапно се превърна в удавник с подуто лице; за първи път в живота си виждаше мъртвец. Жадуваше за живот и лакомо посегна да сграбчи и задържи плътта на сестра Дъкет. Разглеждаше всеки плаващ във водата предмет, търсейки със страх някаква отвратителна останка от Клевинджър и Ор, готов за всеки ужасен шок освен за душевното сътресение, причинено от Макуот: един ден той внезапно изтрещя над него със самолета си, изскачайки от тихата далечина, профуча безмилостно със страшен, тътнещ, грохотен рев по бреговата линия и над люлеещия се сал, на който русият, бледен Кид Сампсън, чието голо мършаво тяло се виждаше дори от толкова далече, подскочи палячовски да пипне крилото в момента, в който някакъв случаен порив на вятъра или дребна грешка на сетивата на Макуот спусна бясно летящия самолет достатъчно ниско, за да пререже нещастника през кръста с една от перките си.

Дори хора, които не бяха там, си спомняха живо и точно какво се случи след това. Едно съвсем кратко и тихо „сст“ се промъкна доловимо през оглушителния, смазващ вой на самолетните мотори и само двата бледи, мършави крака на Кид Сампсън, още някак си свързани с нишки при кървавите отсечени хълбоци, останаха да стърчат съвършено неподвижни на сала за известно време — стори им се, че мина цяла минута или две, преди да се катурнат назад във водата със слаб, отекващ плясък, обръщайки се така, че само пръстите на краката и белите като гипс ходила гротескно се показваха над вълните.

На плажа настъпи истински ад. Сестра Крамър внезапно изскочи изневиделица и истерично се разплака на гърдите на Йосарян, който обгърна с ръка раменете й и започна да я успокоява. С другата си ръка той поддържаше сестра Дъкет, която трепереше и ридаеше, също опряна на него; дългото й ъгловато лице бе мъртвобледо. На плажа всичко крещеше и тичаше, мъжете пищяха като жени. Тичаха панически към дрехите си, приведени, и бързешком се обръщаха да погледнат подозрително към всяка кротка, висока до колене вълна, която разливаше пяната си по пясъка, сякаш някакъв грозен, червен, страховит орган като черен дроб или бял дроб щеше да бъде изхвърлен от водата точно пред тях. Онези в морето се мъчеха да излязат, забравяйки в бързината си да плуват, виеха, крачейки към брега, възпирани от лепливото, теглещо ги море като от остър, силен вятър. Късове от Кид Сампсън бяха навалели навсякъде наоколо. Който зърнеше капки от кръвта му по крайниците или тялото си, изтръпваше от ужас и отвращение, сякаш се мъчеше да излезе от собствената си станала омразна кожа. Всички тичаха вяло и безсмислено, като хвърляха измъчени, ужасени погледи назад и изпълваха дълбоките, шумящи гори с немощните си пъшкания и викове. Йосарян обезумял подкара пред себе си двете препъващи се, залитащи жени, като ги тласкаше и мушкаше, за да ги накара да бързат, след това изпсува и се завтече обратно да помага, но тъкмо в този миг Джоу Гладника се препъна в одеялото или калъфа на фотоапарата си, който носеше, и падна по очи в калта на потока.

В ескадрилата вече всички знаеха за нещастието. И там хора в униформа крещяха и тичаха или стояха неподвижни на едно място, вкопани от ужас, като сержант Найт и доктор Данийка, които със сериозни лица извиваха вратове нагоре и наблюдаваха как завиващият виновен, нещастен самолет на Макуот обикаля бавно и взема височина.

— Кой е? — извика Йосарян тревожно на доктор Данийка, както тичаше задъхан, капнал от умора, и мрачните му, замъглени очи горяха от трескава мъка. — Кой е в самолета?

— Макуот — отговори сержант Найт. — Двамата нови пилоти са с него на обучение. И доктор Данийка е също горе.

— Аз съм тук — опроверга го доктор Данийка със странен и смутен глас, като стрелна сержант Найт с разтревожен поглед.

— Защо не се приземи? — възкликна Йосарян отчаяно. — Защо продължава да се изкачва?

— Вероятно го е страх да слезе — отвърна сержант Найт, без да свали тържествения си поглед от самотния самолет на Макуот, който се изкачваше все по-високо. — Знае как е загазил.

А Макуот продължаваше да се изкачва все по-високо и по-високо, насочвайки носа на бръмчащия самолет равномерно нагоре в бавни, овални спирали, които го отнасяха далеч над морето, когато отиваше на юг, и далеч над жълтеникавокафявите предпланини, когато минеше отново над летището и отлетеше на север. Скоро вече беше на повече от пет хиляди фута височина. Моторите му се чуваха като тих шепот. Внезапно един парашут изскочи и се разтвори като изненадващо облаче. След няколко минути втори парашут се разтвори и подобно на първия се спусна право към пистата на поляната. На земята нямаше никакво движение. Самолетът летя на юг още тридесет секунди, следвайки същия път, познат и вече предвидим. Макуот повдигна едното крило, самолетът се заклати грациозно и зави, за да направи още един кръг.

— Има още двама да скочат — каза сержант Найт. — Макуот и доктор Данийка.

— Ама аз съм тук, сержант Найт — му каза жаловито доктор Данийка. Аз не съм в самолета.

— Защо не скачат? — попита сержант Найт, спорейки на глас със себе си. — Защо не скачат?

— Няма смисъл — оплакваше се доктор Данийка, хапейки устната си. — Просто няма никакъв смисъл.

Но внезапно Йосарян разбра защо Макуот не иска да скочи и изтича неудържимо по цялата дължина на лагера, гонейки самолета на Макуот, като махаше с ръце и му крещеше умолително да слезе — „Макуот, приземи се“, но никой, изглежда, не го чуваше, поне самият Макуот и силно, задавено стенание се изтръгна от гърлото на Йосарян, когато Макуот зави отново, разклати още веднъж криле в знак на поздрав реши: „Какво пък, дявол да го вземе“, и отлетя да се удари в планината.

Полковник Каткарт бе така разстроен от смъртта на Кид Сампсън и Макуот, че повиши броя на задължителните бойни полети на шестдесет и пет.