Джоузеф Хелър
Параграф 22 (34)

33
Курвата на Нейтли

В Рим сестра Дъкет му липсваше. Нямаше какво друго да прави, след като Джоу Гладника замина обратно с пощата. Йосарян толкова болезнено чувствуваше отсъствието на сестра Дъкет, че тръгна по улиците, търсейки жадно Лучана, чиито смях и невидим белег той никога не бе забравил, или пияната, разчорлена фльорца със замъглени очи, преливащ сутиен и разкопчана оранжева копринена блуза, чийто пръстен с жълто-розова камея Арфи така безсърдечно бе хвърлил през прозореца на колата й. Как жадуваше за тези две момичета! Напразно ги търси. Беше тъй дълбоко влюбен в тях, а знаеше, че никога вече няма да види нито едното, нито другото. Отчаяние гризеше сърцето му. Видения му се натрапваха. Желаеше да има до себе си сестра Дъкет с вдигната пола и да усеща стройните й бедра, разголени до ханшовете. Обърна някаква мършава проститутка с мокра кашлица, която срещна в една алея между хотелите, но това не му достави никакво удоволствие и той тръгна бързо към войнишкия апартамент, за да потърси пълната, приветлива слугиня с лимоненожълтите гащи, която страшно се зарадва, като го видя, но не можа да го възбуди. Там той си легна рано и спа сам. Събуди се разочарован и обърна едно нахално, ниско, бузесто момиче, което намери в апартамента след закуска — беше само малко по-добре от другата; изгони я, като свърши, и пак си легна да спи. Подремна до обяд и след това тръгна из града да купува подаръци за сестра Дъкет и едно шалче за прислужницата с лимоненожълтите гащи, която го прегърна с такава гаргантюанска благодарност, че той скоро се разпали, мислейки за сестра Дъкет, и обзет от сладострастни мисли, изтича отново да търси Лучана. Вместо нея срещна Арфи, който беше пристигнал в Рим, когато Джоу Гладника се върна с Дънбар, Нейтли и Добз. Арфи не искаше да участвува в пиянското нападение нея нощ, за да освободят курвата на Нейтли от важните военни особи на средна възраст, които я държали затворена в хотела, защото не искала да каже „чичо“.

— Защо да рискувам да загазя само за да й помогна да си отиде? — питаше високомерно Арфи. — Но не казвай на Нейтли, че съм казал това. Кажи му, че съм имал среща с някакви много важни хора от нашето студентско братство.

Важните клечки на средна възраст не искаха да оставят курвата на Нейтли да си отиде, докато не каже „чичо“.

— Кажи чичо — казваха й те.

— Чичо — казваше тя.

— Не, не. Кажи чичо.

— Чичо — казваше тя.

— Пак не разбира.

— Пак не разбираш, нали? Не можем наистина да те накараме да кажеш чичо, освен ако не искаш да кажеш чичо. Не разбираш ли? Не казвай чичо, когато ти кажа да кажеш чичо. Окей? Кажи чичо.

— Чичо — каза тя.

— Не, не казвай чичо. Кажи чичо.

Тя не каза „чичо“.

— Добре.

— Много добре.

— Това е началото. Сега кажи чичо.

— Чичо — каза тя.

— Лошо.

— И така е лошо. Просто не й прави впечатление. Не е интересно да я караме да каже чичо, ако й е все едно дали я караме да каже чичо, или не.

— Не наистина й е все едно, нали? Кажи крак.

— Крак.

— Виждате ли? Все й е едно какво правим. Пет пари не дава за нас. Ние не значим нищо за теб, нали?

— Чичо — каза тя.

Тя действително не даваше пет пари за тях и това ужасно ги обиждаше. Те грубо я разтърсваха всеки път, щом се прозинеше. Изглеждаше, че всичко й беше все едно дори когато я заплашиха, че ще я хвърлят през прозореца. Тези изискани хора бяха крайно покварени. Тя беше отегчена, безразлична и много й се спеше. Беше на работа вече двадесет и два часа и съжаляваше, че тези мъже не й позволиха да си отиде с другите две момичета, с които бе започнала оргията. Тя смътно се питаше защо искат да се смее, когато те се смеят, и защо искаха да изпитва удоволствие, когато се любеха с нея. За нея всичко това бе твърде загадъчно и твърде неинтересно.

Не можеше да разбере какво искат. Всеки път, щом се отпуснеше със затворени очи, те я разтърсваха, за да я събудят, и я караха да каже „чичо“. И всеки път, когато кажеше „чичо“, те бяха недоволни. Питаше се какво значи „чичо“. Седеше на канапето в пасивно, безчувствено вцепенение, с отворена уста, гола — дрехите й, смачкани, лежаха на пода в един ъгъл — и се чудеше докога тези мъже ще седят голи наоколо й и ще я карат да казва „чичо“ в този елегантен апартамент в хотела, в който старата приятелка на Ор, кикотейки се неудържимо на пиянските лудории на Йосарян и Дънбар, доведе Нейтли и останалите членове на пъстрия спасителен отряд.

Дънбар стисна с благодарност задника на старата приятелка на Ор и я подаде обратно на Йосарян, който я опря на рамката на вратата и сложил двете си ръце на хълбоците й, започна сладострастно да се притиска в нея, докато Нейтли го сграбчи за лакътя, дръпна го настрана и го тласна в синия салон, където Дънбар вече запращаше на двора през прозореца всичко, което видеше пред себе си. Добз разбиваше мебелите със стойката на един пепелник. Някакъв гол, смешен мъж с червен белег от опериран апендикс се появи изведнъж на вратата и изрева:

— Какво става тук?

— Пръстите на краката ти са мръсни — каза му Дънбар.

Мъжът закри с две ръце слабините си и изчезна. С вой и гръмки викове Дънбар, Добз и Джоу Гладника, напълно щастливи, продължаваха да изхвърлят с увлечение през прозореца всичко, което можеха да вдигнат. Скоро свършиха с дрехите по кушетките и багажа на пода и тъкмо започнаха да ровят в кедровия шкаф, вратата към вътрешната стая се отвори отново и един мъж, който изглеждаше много изискан от врата нагоре, властно изшляпа с боси крака и застана пред тях.

— Хей, вие, престанете! — излая той. — Какво си мислите, че правите?

— Пръстите на краката ти са мръсни — каза му Дънбар.

Голият мъж прикри слабините си, както бе направил първият, и изчезна. Нейтли се спусна подире му, но на пътя му се изпречи първият офицер, който пак се дотътри, като сега държеше възглавница пред себе си, подобно на гола кабаретна танцьорка, която се прикрива с балон.

— Хей, момчета — изрева той сърдито, — престанете!

— Престанете! — отвърна Дънбар.

— Това казах аз.

— Това казах аз — повтори Дънбар.

Офицерът тропна буйно с крак и обхванат от чувство на безсилие, изгуби решителността си.

— Нарочно ли повтаряте всичко, което казвам?

— Нарочно ли повтаряте всичко, което казвам?

— Ще те набия — кипна офицерът и вдигна юмрук.

— Аз ще те набия — предупреди го хладно Дънбар. — Ти си германски шпионин и аз ще заповядам да те разстрелят.

— Германски шпионин! Аз съм американски полковник.

— Не приличаш на американски полковник. Приличаш на дебел мъж с възглавница пред себе си. Като си американски полковник, къде ти е униформата?

— Вие я изхвърлихте през прозореца.

— Хайде, момчета — извика Дънбар. — Заключете това тъпо копеле долу, в ареста, и хвърлете ключовете.

Полковникът пребледня от страх.

— Да не си полудял? Къде ти е марката за самоличност? Хей, вие там! Елате тук!

Но той се извърна твърде късно, за да спре Нейтли, който бе зърнал момичето си, седнало на канапето в другата стая, и се бе втурнал зад гърба му натам. Останалите се изсипаха след него право сред голите важни особи. Джоу Гладника се кикотеше истерично, като ги гледаше, и ги сочеше с пръст един след друг, сякаш не вярваше на очите си, и ту си хващаше главата с двете ръце, ту се пляскаше по хълбоците. Двама месести полковници се приближиха с нападателен вид, но се спряха, когато видяха израза на свирепа омраза, изписан на лицата на Дънбар и Добз, и забелязаха, че Добз още размахва като боздуган стойката на пепелника от ковано желязо, която бе използувал, за да изпочупи мебелите в салона. Нейтли беше вече до момичето си. Тя го гледа втренчено няколко секунди, без да го познае. После се усмихна плахо и отпусна глава на рамото му със затворени очи. Нейтли беше във възторг, тя никога дотогава не му се бе усмихвала.

— Филпо — обади се един спокоен, строен мъж с уморен вид, който дори не бе мръднал от креслото си, — ти не изпълняваш заповедите ми. Казах ти да ги изхвърлиш, а ти отиде и ги вкара вътре. Не виждаш ли разликата?

— Изхвърлили са нещата ни през прозореца, господин генерал.

— Браво на тях. И униформите ли? Много умно от тяхна страна. Без униформи никога няма да можем да ги убедим, че сме по-старши от тях.

— Да им вземем имената, Лу, и после…

— О, спокойно, Нед — каза стройният мъж с привично отегчение. — Може да те бива да хвърляш бронирани дивизии в сражения, обаче си почти безпомощен в едно подобно положение. Рано или късно ние ще си получим униформите обратно и тогава пак ще бъдем по-старши от тях. Наистина ли са изхвърлили униформите ни? Това е чудесна тактика.

— Всичко са изхвърлили.

— И онези, които бяха в шкафа ли?

— Изхвърлили са и шкафа, господин генерал. Това беше онзи трясък, който чухме, когато помислихме, че идват да ни избият.

— А сега ще изхвърля и вас — заплаши ги Дънбар.

Генералът леко побледня.

— Защо, дявол да го вземе, е побеснял така? — попита той Йосарян.

— И наистина ще го направи — каза Йосарян. — По-добре ще бъде да пуснете момичето.

— Господи, ами вземете я! — възкликна генералът с облекчение. — Тя само ни кара да се чувствуваме неуверени. Можеше поне да прояви отвращение или неприязън към нас заради стоте долара, които й платихме. Но тя дори и това не направи. Вашият красив приятел там изглежда твърде привързан към нея. Вижте как ръцете му се лепят за вътрешната страна на бедрата й, докато уж опъва нагоре чорапите й.

Заловен на местопрестъплението, Нейтли се изчерви виновно и побърза да завърши останалите фази на обличането й. Тя беше здраво заспала и дишаше така равномерно, че дори сякаш леко хъркаше.

— Да нападнем сега, Лу — настоя друг офицер. — Имаме повече жива сила и можем да направим обхват…

— О, не, Бил — каза генералът с въздишка. — Може да си истински вълшебник, когато при хубаво време и на равен терен направляваш обхвата в клещи на противник, който вече е използувал резервите си, но невинаги мислиш така ясно при други положения. Защо трябва да я задържим?

— Господин генерал, ние сме в много неизгодно стратегическо положение. Нямаме нито един парцал на себе си и ще бъде крайно унизително и неловко за онзи, който ще трябва да слезе долу и да мине през фоайето на хотела, за да събере дрехите ни.

— Да, Филпо, напълно си прав — каза генералът. — И тъкмо затова ти ще свършиш тази работа. Тръгвай.

— Гол ли, сър?

— Вземи възглавницата, ако искаш. И купи също цигари, щом така и така ще слезеш долу да си прибереш фланелката и гащите, нали?

— Аз ще ви пратя всичко горе — предложи Йосарян.

— Ето, господин генерал — каза Филпо с облекчение. — Значи няма да е нужно да слизам.

— Филпо, глупак такъв. Не виждаш ли, че лъже?

— Лъжете ли?

Йосарян кимна и надеждата на Филпо се разби. Йосарян се разсмя и помогна на Нейтли да изведе момичето в хола и да го вкара в асансьора. Лицето й бе усмихнато, сякаш озарено от някаква прелестна мечта, както спеше с глава, облегната на рамото на Нейтли. Добз и Дънбар изтичаха навън да спрат такси.

Курвата на Нейтли отвори очи, когато слязоха от колата. Преглътна сухо няколко пъти, докато траеше трудното изкачване по стълбите до нейния апартамент, но когато Нейтли я събличаше и слагаше в леглото, тя вече бе потънала в дълбок сън. Спа осемнадесет часа и на сутринта Нейтли тичаше из апартамента да вика „шшт“ на всеки, когото види. Когато се събуди, тя бе дълбоко влюбена в него. В последна сметка това бе всичко, което беше нужно, за да спечели сърцето й — един дълъг, спокоен сън.

Момичето се усмихна доволно, когато отвори очи и го видя, после, опъвайки сластно дългите си крака под шумолящите чаршафи, му кимна да дойде с превзетата идиотска усмивка на жена, на която й се иска да прави любов. Нейтли легна при нея в някакво щастливо заслепение, тъй сломен от възторг, че едва обърна внимание, когато малката й сестра пак го прекъсна, като влезе в стаята и скочи в леглото между двамата. Курвата на Нейтли я плесна и наруга, обаче този път със смях и великодушна обич, и Нейтли се излегна самодоволно, прегърнал с по една ръка всяка от тях, чувствувайки се силен в ролята на покровител. „Тримата образуваме чудесно семейство“ — реши той. Малкото момиче ще постъпи в университета, когато порасне — в колежа „Смит“ или „Радклиф“, или „Брин Мор“, той ще се погрижи за това. След няколко минути Нейтли скочи от леглото и крещейки колкото му глас държи, изтича да съобщи голямото си щастие на приятелите си. Тържествуващо той ги покани да дойдат в стаята и затръшна вратата пред смаяните им лица веднага щом пристигнаха. Спомни си в последния миг, че неговото момиче е съвършено голо.

— Облечи се — заповяда й той, поздравявайки се за бдителността си.

— Perche? — запита тя любопитно.

— Perche? — повтори той, като се закикоти снизходително. — Защото не искам да те видят гола.

— Perche no? — попита тя.

— Perche no? — Той я погледна учудено. — Защото не е редно други мъже да те гледат гола, затова.

— Perche no?

— Защото аз казвам така! — избухна Нейтли разочарован. — Хайде, не спори с мен. Аз съм мъжът и ти трябва да вършиш каквото ти кажа. Отсега нататък ти забранявам да излизаш от тази стая, освен ако си съвсем облечена. Ясно ли е?

Курвата на Нейтли го погледна, като че ли е полудял.

— Да не си полудял? Che succede? (какво става?)

— Най-сериозно ти говоря.

— Tu sei pazzo! — му изкрещя тя възмутена и с недоверие. Скочи от леглото, ръмжейки неразбираемо, нахлузи гащите си и тръгна към вратата.

Нейтли се изправи с целия си мъжки авторитет.

— Забранявам ти да напускаш стаята в този вид — уведоми я той.

— Tu sei pazzo — сряза го тя в отговор и излезе, клатейки недоверчиво глава. — Idiota! Tu sei un pazzo imbecille!

— Tu sei pazzo — каза и тънката й сестричка, тръгвайки след нея със същата високомерна походка.

— Ти ще се върнеш тук — заповяда й Нейтли. — Забранявам и на тебе да излизаш така.

— Idiota! — извика му сестричката с достойнство, като ядосано изхвърча навън. — Tu sei un pazzo imbecille.

Нейтли кипеше. Няколко секунди обикаля из стаята, обезумял от чувство за безпомощност, и след това изхвърча в хола, за да забрани на приятелите си да гледат приятелката му гола, докато, само по гащи, тя им се оплакваше от него.

— Защо не? — попита Дънбар.

— Защо не! — възкликна Нейтли. — Защото тя сега е мое момиче и не е редно да я гледате, освен ако е напълно облечена.

— Защо не? — запита пак Дънбар.

— Виждате ли? — каза неговото момиче. — Tu sei pazzo!

— Si, e molto pazzo — повтори като ехо сестричката й.

— Тогава я накарай да ходи с дрехи, щом не искаш да я гледаме — убеждаваше го Джоу Гладника. — Какво, дявол да го вземе, искаш ти от нас?

— Не иска да ме слуша — призна Нейтли овчедушно. — Затова отсега нататък вие ще трябва да си затваряте очите или да гледате в друга посока, когато тя влиза в такъв вид. О кей?

— Madonn (света богородице)! — изкрещя неговото момиче вбесено и изтрополя навън.

— Madonn! — изкрещя сестричката и изтрополя след нея.

— Lui e pazzo — забеляза Йосарян добродушно. — Наистина трябва да призная това.

— Хей, ти да не си полудял или нещо такова — обърна се към Нейтли Джоу Гладника. — Следващото нещо, което ще ти дойде на ума, ще бъде да се опиташ да я накараш да се откаже да търси клиенти по улиците.

— Отсега нататък — каза Нейтли на момичето си — ти забранявам да търсиш клиенти по улиците.

— Perche? — запита тя любопитно.

— Perche! — писна той смаян. — Защото не е прилично, ето защо.

— Perche no?

— Защото не е! — настояваше Нейтли. — Не е редно едно мило момиче като тебе да ходи да търси други мъже, за да спи с тях. Ще ти давам колкото пари са ти нужни, така че да не трябва вече да вършиш тия работи.

— А какво ще правя по цял ден?

— Какво ще правиш ли? — каза Нейтли. — Ще правиш, каквото правят твоите приятелки.

— Моите приятелки ходят да търсят мъже, за да спят с тях.

— Тогава намери си нови приятелки. Аз и без това не искам да общуваш с такива момичета. Проституцията е лошо нещо. Всички знаят това, дори той. — Нейтли доверчиво се обърна към опитния старец. — Прав ли съм?

— Не сте прав — отговори старецът. — Проституцията й дава възможност да се среща с хора. Дава й освен въздух и здравословни физически упражнения и я предпазва от неприятности.

— Отсега нататък — заяви Нейтли строго на приятелката си — ти забранявам да имаш нещо общо с този порочен старец.

— Va fongul (махай се от тука) — отвърна момичето, като въртеше изтормозено очи към тавана. — Какво иска той от мене? — каза тя умолително, разтърсвайки юмруци. — Lasciami (пусни ме) — извика тя със заплашителна молба. — Stupido! Ако си мислиш, че моите приятелки са толкова лоши, иди да кажеш на твоите приятели да не се чукат през цялото време с моите приятелки.

— Отсега нататък — каза Нейтли на приятелите си, — мисля, че вие, момчета, трябва да престанете да се разхождате с приятелките й и да се задомите.

— Madonn! — извикаха приятелите му, като извъртяха изтормозено очи към тавана.

На Нейтли съвсем му бе изхвръкнал умът. Искаше те всички да се влюбят веднага и да се оженят. Дънбар може да се ожени за курвата на Ор, а Йосарян може да се влюби в сестра Дъкет или в която друга иска. След войната те всички могат да работят във фирмата на баща му и да отгледат децата си в същото предградие. Нейтли виждаше всичко това съвсем ясно. Любовта го бе превърнала в романтичен идиот и те го прогониха обратно в стаята да се кара с момичето си за капитан Блак. Тя се съгласи да не ляга вече с капитан Блак и да не му дава вече от парите на Нейтли, но не отстъпваше нито на инч от приятелството си с грозния, неспретнат, разпътен, циничен старец, който наблюдаваше цъфтящата любов на Нейтли, като му се надсмиваше оскърбително, и не искаше да се съгласи, че Конгресът на Съединените щати е най-великото съвещателно тяло в целия свят.

— Отсега нататък — заповяда твърдо Нейтли на момичето си — абсолютно ти забранявам дори да говориш с този отвратителен старец.

— Пак за стареца ли? — извика момичето, ридаейки от объркване. — Perche no?

— Той не харесва Камарата на представителите.

— Mamma mia! Какво става с тебе?

— E pazzo — забеляза философски сестричката й. — Това става с него.

— Si — съгласи се с готовност по-голямото момиче, дърпайки с две ръце дългата си кестенява коса. — Lui e pazzo.

Но Нейтли й липсваше, когато го нямаше в Рим, и беше разярена срещу Йосарян, загдето бе ударил Нейтли в лицето с всичка сила и го бе пратил в болницата със счупен нос.