Метаданни
Данни
- Серия
- Параграф 22 (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Catch-22, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Атанасов, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Втора световна война
- Екранизирано
- Постмодернизъм
- Реализъм
- Сатира
- Сюрреализъм
- Хаотичен сюжет
- Хумор
- Черен хумор
- Оценка
- 5,5 (× 155 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
- — Маркиране на глава 12
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.
Параграф 22 | |
Catch-22 | |
Автор | Джоузеф Хелър |
---|---|
Първо издание | 11 ноември 1961 г. САЩ |
Издателство | Simon & Schuster |
Оригинален език | английски |
Жанр | черен хумор, сатира, военен роман |
Издателство в България | Народна култура 1977 (преизд. 1982) |
Преводач | Боян Атанасов |
ISBN | ISBN 0-684-83339-5 (англ.) |
Начало | It was love at first sight. |
„Параграф 22“ (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).
Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.
Източници
- ↑ The 100 greatest novels of all time: The list, Гардиън, 12 October 2003.
- ↑ 100 best novels.
Външни препратки
- What is Catch-22? And why does the book matter?, BBC News
- „Книга на месец май 2023 г.“, сайт на Читателския клуб на НБУ
- Читателски клуб на НБУ: „Параграф 22“ от Джоузеф Хелър в
|
13
Майор … де Къвърли
Преместването на бомбардировъчната линия не заблуди германците, но заблуди майор … де Къвърли, който напълни вещевата си торба, поиска да му дадат самолет и тъй като беше под впечатлението, че и Флоренция също е била превзета от съюзниците, нареди да го докарат в този град, за да наеме два апартамента — един за офицерите и един за войниците от ескадрилата, където те да прекарат отпуските си. Той не се беше завърнал, когато Йосарян изскочи през прозореца на кабинета на майор Майор, чудейки се към кого да се обърне за помощ.
Майор … де Къвърли беше великодушен, сериозен; внушаващ страхопочитание възрастен човек с едра, лъвска глава и гневен кичур бяла коса, който се вееше като виелица над строгото му, патриархално лице. Неговите задължения като административен началник на ескадрилата се състояха, както доктор Данийка и майор Майор предполагаха, единствено в това да хвърля конски подкови, да отвлича италиански работници и да наема апартаменти за войниците и офицерите; той беше отличен в тези три вида дейност.
Винаги когато изглеждаше, че някой град като Неапол, Рим или Флоренция скоро ще падне, майор … де Къвърли напълваше вещевата си торба, поискваше, да му дадат самолет и пилот и отлиташе за града, като извършваше всичко това, без да произнесе нито дума, а само със силата на тържествения, властен израз на лицето си и нетърпящите възражения жестове на сбръчкания си пръст. Ден-два след като паднеше градът, той се връщаше с договори за наем на два обширни и луксозни апартамента — един за офицерите и един за войниците, — и двата вече обзаведени с вещи, весели готвачки и прислужнички. Няколко дни по-късно във вестниците по цял свят се явяваха снимки на първите американски войници, които си пробиваха път в съсипания град през дим и грамади от развалини. Майор … де Къвърли беше неизбежно между тях, седнал изправен като прът в своя джип, измъкнат Бог знае откъде, без да обръща глава ни наляво, ни надясно, докато артилерийски снаряди се пръскаха около несломимата му глава и млади гъвкави пехотинци с карабини прибягваха по тротоарите, прикривайки се зад горящите здания или падайки мъртви пред входовете на къщите. Седнал в джипа, обкръжен от опасности, с лице, твърдо изваяно в онзи яростен, царствен, праведен и заплашителен израз, който всички в ескадрилата дълбоко уважаваха, майор … де Къвърли изглеждаше вечен и неуязвим.
За германското разузнаване майор … де Къвърли беше мъчителна загадка — нито един от стотиците американски пленници не можеше да даде конкретни сведения за възрастния, побелял офицер с рошави, заплашителни вежди и искрящи, властни очи, който водеше безстрашно и успешно челния отряд при всяко по-голямо настъпление. Неговата самоличност смущаваше и американските власти — цял полк елитни разузнавачи бяха изпратени на фронта, за да разберат кой е той, и цял батальон закалени в сражения военни журналисти получиха заповед да бъдат денонощно в бойна готовност, за да могат да вдигнат шум около него веднага щом го открият.
В Рим майор … де Къвърли надмина себе си. За офицерите, които пристигаха на групи от по четири-пет души, той бе намерил в една нова сграда, облицована с бял камък, апартамент, в който имаше по две огромни стаи за всеки от тях, три обширни бани, облицовани с блестящи синьозелени плочки, и една мършава прислужничка на име Микаела, която се кикотеше на всичко и държеше апартамента в безупречен вид. На по-долния етаж живееха раболепните собственици. На горния етаж живееше красивата, богата, чернокоса графиня и нейната красива, богата, чернокоса снаха; и двете проявяваха благосклонност само към Нейтли — прекалено плах, за да ги пожелае, както и към Арфи, прекалено старомоден, за да завърже любовни връзки с тях, който се опитваше да ги убеди, че трябва да проявяват благосклонност само към съпрузите си, които бяха предпочели да останат в Северна Италия, за да се грижат за финансовите интереси на семейството.
— Те са наистина добри момичета — доверяваше сериозно Арфи на Йосарян, който постоянно сънуваше голите, бели като мляко женски тела на тези две красиви, богати, чернокоси, добри момичета, легнали в еротични пози в леглото му.
Изпълнени с гаргантюански апетит, войниците ходеха в Рим на групи от дванадесет или повече души, като носеха тежки сандъци с консерви, които жените готвеха и им поднасяха в трапезарията на апартамента им на шестия етаж на сграда от червени тухли, където имаше дрънчащ асансьор. В апартамента на войниците беше винаги по-оживено. Преди всичко имаше повече войници и повече жени да готвят, да сервират, да метат, да търкат подовете и там винаги имаше весели и глупави, сладострастни момичета — едни бе намерил и довел Йосарян, а други бяха намерени от сънливите войници, които се завръщаха в Пианоза след изтощителни седемдневни оргии и ги бяха оставили там на разположение на всеки, който би ги пожелал след тях. Момичетата имаха квартира и храна дотогава, докато желаеха да останат в апартамента. И срещу това трябваше само да лягат с мъжете, които ги пожелаеха, и тези условия, изглежда, бяха идеални за тях.
Всеки четвърти или пети ден Джоу Гладника се втурваше в апартамента като човек, избягал от изтезания, пресипнал, див и бесен, щом успееше да изкара определения брой бойни полети и да бъде прехвърлен като пилот на куриерския самолет. Повечето пъти той преспиваше в апартамента на войниците. Никой не беше съвсем сигурен колко стаи е наел майор … де Къвърли; не бе сигурна дори и пълната жена с черна блуза и корсет на първия етаж, от която бе наел стаите. Те заемаха целия най-горен етаж и Йосарян знаеше, че надолу стигат до петия етаж, защото именно в стаята на Сноуден на петия етаж той най-после откри прислужницата с лимонено-жълтите гащи и четка от пера в ръка в деня след Болоня, когато Джоу Гладника го завари сутринта в офицерския апартамент, както лежеше с Лучана в леглото, и хукна като бесен да вземе фотоапарата си.
Прислужницата с лимоненожълтите гащи беше весела, тлъста и услужлива жена, около тридесет и пет годишна, с меки бедра и люлеещи се ханшове, обути в лимоненожълти гащи, които тя винаги смъкваше, щом някой я пожелаеше. Имаше грозно широко лице и беше най-добродетелната жена на света: лягаше с всекиго, без да обръща внимание на расата, вярата, цвета или националния произход, тя се отдаваше общително, като акт на гостоприемство, без да се бави нито миг, дори за да остави парцала, метлата или четката, които държеше в момента, когато някой я грабнеше. Нейната привлекателност се дължеше на достъпността й; тя беше винаги на мястото си като Монт Еверест и мъжете се качваха отгоре й винаги щом почувствуваха желание. Йосарян беше влюбен в прислужницата с лимоненожълтите гащи, защото тя, изглежда, беше единствената жена, с която можеше да прави любов, без да се влюби в нея. Дори момичето с обръснатата глава от Сицилия още събуждаше у него чувства на жалост, нежност и съжаление.
Въпреки многобройните опасности, на които майор … де Къвърли се излагаше, когато наемаше апартаменти той пострада само веднъж, и то по някаква ирония на съдбата, когато водеше тържественото шествие в Рим, обявен за открит град, където бе ранен в окото от едно цвете, хвърлено съвсем отблизо от някакъв опърпан пиян старец, който се кикотеше и ликувайки от злоба, скочи като дявол върху колата на майор … де Къвърли, сграбчи грубо и презрително достопочтената му беловласа глава, подигравателно го целуна по двете бузи с вонящата си от кисели изпарения на вино, сирене и чесън уста и после скочи обратно в радостната тържествуваща тълпа, тресейки се от сух, продран, глух смях. Майор … де Къвърли, истински спартанец при всяко нещастие, не трепна през цялото това грозно изпитание. И едва след като завърши работата си в Рим и се върна в Пианоза, потърси медицинска помощ за раненото си око.
Реши да си служи с двете си очи и изрично поиска от доктор Данийка да му постави прозрачна превръзка на окото, за да може да продължи да хвърля конски подкови, да отвлича италиански работници и да наема апартаменти, без да бъде намалено зрението му. За хората от ескадрилата майор … де Къвърли беше истински колос, макар че те никога не смееха да му кажат това. Единственият, който се осмели да го заговори, беше Майлоу Майндърбайндър. На втората седмица след пристигането си в ескадрилата той се приближи до конските подкови и показа на майор … де Къвърли едно твърдо сварено яйце, което държеше високо в ръката си. Майор … де Къвърли се изправи, учуден от дързостта на Майлоу, и съсредоточи върху му цялата ярост на вбесеното си лице с надвисналата над него настръхнала скала на набразденото си чело и огромния зъбер на гърбавия си нос, който стърчеше бойко и гневно като защитник от отбора „Бит тен“.
Майлоу не отстъпи, а само се прикри зад твърдо свареното яйце, което държеше отбранително пред лицето си като вълшебен талисман. След малко бурята поутихна и опасността мина.
— Какво е това? — попита най-сетне майор … де Къвърли.
— Яйце — отговори Майлоу.
— Какво яйце? — попита отново майор … де Къвърли.
— Твърдо сварено яйце — отговори Майлоу.
— Какво твърдо сварено яйце? — попита майор … де Къвърли.
— Прясно, твърдо сварено яйце — отговори Майлоу.
— Откъде изскочи това прясно яйце? — попита майор … де Къвърли.
— От една кокошка — отговори Майлоу.
— Къде е кокошката? — попита майор … де Къвърли.
— Кокошката е в Малта — отговори Майлоу.
— Колко кокошки има в Малта?
— Достатъчно, за да снасят пресни яйца за всички офицери в ескадрилата по пет цента едното, платени от касата на стола — отговори Майлоу.
— Имам слабост към пресните яйца — призна майор … де Къвърли.
— Ако някой постави на мое разположение самолет, аз бих могъл да ходя там всяка седмица и да купувам толкова яйца, колкото ни са нужни — отговори Майлоу. — В края на краищата Малта не е много далеч.
— Малта не е много далеч — отбеляза майор … де Къвърли. — Вероятно ще може да ходите там веднъж седмично с един самолет от ескадрилата и да закупувате колкото пресни яйца ни са нужни.
— Да — съгласи се Майлоу. — Мисля, че мога да направя това, ако някой ми нареди и даде самолет на мое разположение.
— Обичам пържени пресни яйца спомни си майор … де Къвърли. — Пържени с прясно масло.
— Мога да намеря колкото искате прясно масло в Сицилия по двадесет и пет цента фунтът — отговори Майлоу. — Двадесет и пет цента за един фунт прясно масло е много евтино. В касата на стола има достатъчно пари за масло и ние бихме могли вероятно да продадем част от него на другите ескадрили с печалба и така да изкарваме парите за нашето масло.
— Как ти е името, синко? — запита майор … де Къвърли.
— Казвам се Майлоу Майндърбайндър, сър, и съм на двадесет и седем години.
— Ти си добър началник на стола, Майлоу.
— Аз не съм началник на стола, сър.
— Ти си добър началник на стола. Майлоу.
— Благодаря ви, сър. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да бъда добър началник на стола.
— Да си жив и здрав, моето момче. Вземи една подкова.
— Благодаря, сър. Какво да правя с нея?
— Хвърли я.
— В коша за смет ли?
— Не, там на колчето. След това я вдигни и я хвърли на това колче. Това е игра, нали разбираш. После си вземаш обратно подковата.
— Да, сър. Разбирам. Колко струва една подкова?
Миризмата на пресни яйца, плуващи екзотично в езеро от прясно масло, се понесе надалеч по средиземноморския вятър и накара генерал Дрийдъл да пристигне бързо-бързо, воден от ненаситния си апетит и придружен от медицинската си сестра, която го следваше навсякъде, и от зет си, полковник Мудъс. Отначало генерал Дрийдъл ядеше лакомо на закуска, обед и вечеря в стола на Майлоу. След това другите три ескадрили от авиогрупата на полковник Каткарт предадоха столовете си на Майлоу и поставиха на негово разположение по един самолет и по един пилот, така че той да може да купува пресни яйца и прясно масло и за тях. Самолетите на Майлоу сновяха насам-натам всеки ден и всички офицери от четирите ескадрили, отдадени на някаква ненаситна яйцеядна оргия, унищожаваха огромни количества пресни яйца. Генерал Дрийдъл се тъпчеше с пресни яйца на закуска, на обед и на вечеря, между часовете за ядене също ядеше пресни яйца, докато най-после Майлоу откри изобилни източници на прясно телешко, говеждо, агнешки котлети, патици, гъби, цветно зеле, южноафрикански омари, скариди, шунка, пудинги, грозде, сладолед, ягоди и артишо. В авиокрилото на генерал Дрийдъл имаше още три бомбардировъчни групи и всяка от тях усърдно изпращаше своите самолети да носят пресни яйца от Малта, но те откриваха, че там пресните яйца се продават по седем цента едното. Тъй като можеха да ги купят от Майлоу по пет цента парчето, имаше повече смисъл да предадат своите столове на неговия синдикат и да му предоставят необходимите самолети и пилоти, за да пренася всички други храни, с които той обеща да ги снабдява.
Всички бяха възхитени от това развитие на събитията и най-много от всички полковник Каткарт, който бе убеден, че за него това е ново похвално постижение. Той весело поздравяваше Майлоу винаги когато го срещнеше, и прекалено увлечен от благородно разкаяние, без много да му мисли, предложи майор Майор за производство. Предложението бе веднага отхвърлено в щаба на Двадесет и седма въздушна армия от бившия ефрейтор Уинтъргрийн — той надраска едно рязко неподписано писмо, с което се напомняше, че армията има само един майор Майор и няма намерение да го изгуби, като го произведе в по-горен чин само, за да задоволи полковник Каткарт. Полковник Каткарт бе болезнено засегнат от безцеремонното мъмрене и огорчен от отказа, виновно се спотайваше в кабинета си. Той считаше, че майор Майор е виновен за нанесената му обида и реши да го понижи в чин лейтенант още същия ден.
— Вероятно няма да ви позволят да го понижите — забеляза полковник Корн със снизходителна усмивка, наслаждавайки се на създаденото положение. — По точно същите причини, по които не ви оставиха да го произведете. Освен това сигурно ще изглежда много глупаво от ваша страна да го понижите веднага след като сте се опитали да го произведете в чин, равен на моя.
Полковник Каткарт се почувствува притиснат от всички страни. Той бе имал много по-голям успех, когато поиска медал за Йосарян след суматохата над Ферара, тогава мостът над По бе останал незасегнат седем дни, след като полковник Каткарт сам предложи да го разруши. Неговите хора бяха извършили девет нападения в шест дни, а мостът все още не беше разрушен, докато най-после при десетия полет на седмия ден Йосарян се насочи внимателно и прелетя повторно със звеното от шест самолета над целта — така стана причина Крафт и екипажът му да загинат. При второто нападение Йосарян се насочи внимателно, защото тогава той беше храбър. Не вдигна очи от мерника, докато не хвърли всичките си бомби; когато погледна наоколо си, всичко в самолета бе залято от зловещи оранжеви отблясъци. Първата му мисъл бе, че самолетът гори. След това забеляза един самолет с горящ мотор точно над себе си и изкрещя по микрофона на Макуот да завие рязко наляво. Секунда по-късно едното крило на самолета на Крафт се откъсна. Пламтящата останка от самолета полетя надолу, най-напред корпусът, а след него въртящото се крило, и град от дребни метални късове започна да чука по покрива на Йосаряновия самолет, придружен от снарядите на флака, които продължаваха да бумтят около него.
Когато се приземи, всички го гледаха сурово, а той закрачи, потънал в тъпо униние, към капитан Блак, който стоеше пред изградената от зелени дъски барака, където летците получаваха инструкции — Йосарян трябваше да му докладва за случая. Там той научи, че полковник Каткарт и полковник Корн го чакат вътре, за да поговорят с него. Майор Данби се бе изпречил на вратата с мъртвобледо лице и мълчаливо отстраняваше с ръка всички, които искаха да влязат вътре. Смазан от умора — тя тегнеше като олово на плещите му, Йосарян умираше от желание час по-скоро да свали облеклото си, което лепнеше по кожата му. Той влезе в бараката със смесени чувства не бе сигурен какво трябва да мисли за Крафт и другарите му, тъй като всички бяха загинали близо до него в усамотена и няма агония в момент, когато и неговият собствен живот висеше на косъм пред същия отвратителен и мъчителен избор между дълг и гибел.
Полковник Каткарт обаче бе напълно разстроен от случилото се.
— Два пъти ли минахте? — запита той.
— Нямаше да ударя целта първия път — отвърна Йосарян тихо, като наведе глава.
Гласовете им леко отекваха в дългото тясно бунгало.
— Два пъти ли минахте? — запита повторно полковник Каткарт с явно недоверие.
— Нямаше да улуча целта първия път — повтори Йосарян.
— Но Крафт нямаше да умре.
— Обаче и мостът нямаше да бъде разрушен.
— Един опитен командир трябва да хвърли бомбите си веднага щом се озове над целта — напомни му полковник Каткарт. — Другите пет командири са хвърлили бомбите си при първото преминаване.
— И не улучиха целта — възрази Йосарян. Щеше да бъде необходимо да се извърши още едно нападение.
— Но може би вие щяхте да поразите целта още първия път.
— Можеше изобщо да не я ударя.
— Но може би нямаше да имаме загуби.
— И може би щеше да има повече загуби, ако мостът не беше разрушен. Нали искахте да се разруши мостът?
— Не ми противоречете — каза полковник Каткарт. — Достатъчно грижи имаме и без това.
— Аз не ви противореча, сър.
— Противоречите ми. И с това, което казвате сега, пак ми противоречите.
— Слушам, сър. Виноват.
Полковник Каткарт стисна ръце тъй силно, че кокалчетата му изпукаха. Полковник Корн, набит, мургав, отпуснат човек с безформен търбух се бе излегнал на една от предните пейки, сключил удобно ръце над мургавата си плешива глава. Очите му зад бляскащите очила без рамки показваха, че разговорът го забавлява много.
— Ние се мъчим да гледаме напълно обективно на случая — подсказа той на началника си.
— Ние се мъчим да гледаме напълно обективно на случая — каза полковник Каткарт на Йосарян с жар на внезапно вдъхновение. — Не че съм сантиментален или нещо подобно. Не давам пукната пара нито за убитите, нито за самолета. Само че цялата работа ще излезе отвратителна, когато се напише в доклада. Как мога да прикрия такова нещо в доклада си?
— Защо тогава не ми дадете орден? — подхвърли плахо Йосарян.
— Загдето сте минали повторно над целта ли?
— Вие дадохте медал на Джоу Гладника, когато унищожи оня самолет, без да иска.
Полковник Каткарт захихика съжалително.
— Ще имате голям късмет, ако не ви изправим пред военен съд.
— Но аз разруших моста при второто минаване — каза с протестиращ тон Йосарян. — Нали искахте мостът да бъде разрушен.
— О, и аз сам не знам какво исках — извика полковник Каткарт вбесен. — Вижте, аз, разбира се, исках да се разруши мостът. С този мост съм имал толкова неприятности, откакто реших да изпратя всички вас да го разрушите. Но защо не можахте да го ударите първия път?
— Нямах достатъчно време. Моят навигатор не беше сигурен дали към този град трябва да се насочим.
— Дали към този град трябва да се насочите! — Полковник Каткарт бе слисан. — Сега пък искате да прехвърлите вината на Арфи!
— Съвсем не, сър. Моя е вината, че го оставих да ми отклони вниманието. Това, което искам да кажа, е, че не съм непогрешим.
— Никой не е непогрешим — каза остро полковник Каткарт и след това му хрумна друга мисъл и той продължи двусмислено: — И също така никой не е необходим.
Присъствуващите не опровергаха тези думи. Полковник Корн се протегна лениво.
— Все пак трябва да вземем някакво решение — подхвърли той на полковник Каткарт.
— Все пак трябва да вземем някакво решение — каза полковник Каткарт на Йосарян. — И всичко това е по ваша вина. Защо трябваше да минете повторно над целта? Защо не можахте да хвърлите бомбите си първия път, както всички други?
— Първия път нямаше да улуча.
— Изглежда, че и ние сега повторно минаваме на въпроса — прекъсна го полковник Корн, като се изкикоти.
— Но какво ще правим? — възкликна полковник Каткарт отчаяно. Другите чакат отвън.
— Защо да не му дадем орден? — предложи полковник Корн.
— Загдето е минал два пъти над целта! За какво да му дадем орден?
— Загдето е минал два пъти над целта — отговори полковник Корн със замислена, самодоволна усмивка. В края на краищата, струва ми се, нужна е голяма храброст да минеш над целта повторно, без да има други самолети наоколо да отвлекат огъня на противовъздушната артилерия. И при това той е ударил моста. Знаете ли, може би това е отговорът да се хвалиш с нещо, от което би трябвало да се срамуваш. Това е номер, който, изглежда, винаги успява.
— Мислите ли, че ще успее?
— Сигурен съм. И нека го произведем капитан, така ще бъдем още по-сигурни.
— Не мислите ли, че това е малко повече от необходимото?
— Не, не мисля. Най-добре е да се подсигурим, пък и капитанският чин не е толкова много нещо.
— Добре — реши полковник Каткарт. — Ще му дадем орден за храброст, загдето е прелетял два пъти над целта. И също така ще го направим капитан.
Полковник Корн посегна към шапката си.
— Излизаме усмихнати — пошегува се той и сложи ръка на рамото на Йосарян, както двамата излизаха навън.