Анри Троая
Альоша (8)

VIII

Семейството току-що беше седнало на масата за обяд, когато на входната врата се позвъни. Алексей отиде да отвори и пред него се изправи млад телеграфист, който носеше телеграма, адресирана „до господин Крапивин“. Жорж Павлович прочете съобщението, вдигна вежди с шеговито изражение и като се обърна към жена си, прочете на висок глас на руски: „Скъпи приятелю, можете ли да минете днес да ме вземете в четири часа? Можем да отидем при Злобов. Той е добър адвокат. Запознах го с всичко. Може би има нещо ново по нашия въпрос“. Подпис: Любовин.

Алексей знаеше от родителите си, че този човек, днес напълно безпаричен, навремето е бил председател на „Дружеството за развитие на международния обмен“, в което Жорж Павлович беше акционер. От 1921 Любовин се опитваше напразно да върне авоарите на дружеството, вложени в лондонска банка. Никой не вярваше, че ще успее. Жорж Павлович го смяташе за „утопист“, нещо, което от страна на един толкова лековерен човек като него беше върхът. Но лаконичната бележка подсказваше, че на хоризонта се очертава някаква надежда. Жорж Павлович пъхна хартията в джоба си и процеди през зъби:

— Странна история!

— Смяташ ли да отидеш? — запита Елена Фьодоровна.

— Разбира се! Знае ли човек…

Вечерта се прибра у дома необикновено възбуден. Както се предвиждаше, беше отишъл с Любовин при бившия московски адвокат. И Злобов, който нямаше право да упражнява професията си във Франция, но беше предпочитаният юридически съветник на емигрантските кръгове, ги беше уверил, че по казуса може да се пледира. Дори беше готов да се заеме с делото, без да иска предварително заплащане. В случай на благоприятен изход щеше да си получи възнаграждението от влога в английската банка. Дори щеше да занимае с въпроса свой познат юрист от Лондон. Но процедурата можеше да започне само със съгласието на мнозинството акционери. За щастие Любовин знаеше адресите на повечето от тези, които бяха избягали от Русия по време на болшевишката революция и бяха намерили убежище във Франция, Великобритания, Германия, Белгия… Още утре щеше да им изпрати покани за общо събрание в надлежна форма. Всички, които щяха да бъдат възпрепятствани да се явят, щяха само да изпратят пълномощно на председателя и нещата щяха да са наред.

Алексей слушаше баща си с изумление и възхищение. Дали действително този непоправим мечтател с основание вярваше в резкия обрат на съдбата. Когато говори, прилича на илюзионист, който изважда заек от цилиндъра си.

— Помисли, Елена — провикна се той, — ако ние успеем, както вярват Любовин и Злобов, нашият живот ще се промени из основи! Вече няма да се мъкна от врата на врата с чанта, пълна с мостри! Ще си създам собствена фирма за канцеларски материали! Франция ще стане рай за нас…

По свой навик Елена Фьодоровна хвърли лопатка пепел върху пламъка:

— Не се прехласвай, Жорж. Още нищо не е спечелено. Банките, били те френски или английски, не изпускат толкова лесно капиталите на своите клиенти. Те си имат изпечени адвокати!

— Според Злобов правото е на наша страна! Достатъчно е общото събрание да се събере на редовно заседание и англичаните ще капитулират.

— А кога ще се събере това общо събрание?

— Не знам точно; има законни срокове, които трябва да се спазят. Злобов ще ни предостави апартамента си за заседанието.

— Не ми ли беше казал ти навремето, че ние имаме нещо твърде незначително в Лондон?…

— Точно така! Но дори и това незначително нещо ще ни помогне да стъпим на крака! И една трета да ми дадат, една четвърт, една десета от това, което ми се полага с моите акции, ще бъда най-щастливият човек!

На масата по време на вечерята Жорж Павлович изброяваше какви покупки ще направи още щом му изплатят парите: елегантни рокли на жена си, костюми от лек фланелен плат за Алексей, а за него качествени мебели на мястото на вехториите, с които се е задоволявал от четири години. Предвиждаше също да смени апартамента. Макар принципно да обуздаваше въодушевлението на мъжа си, Елена Фьодоровна изглеждаше дълбоко развълнувана. А Алексей се осмели да попита с безумна надежда:

— Ще имам ли моя стая в новия апартамент, татко?

— Разбира се, голяма стая с лавици по стените за книгите и бюро с много чекмеджета!…

И мислите на Алексей тръгнаха по течението. Беше се заразил от повишеното настроение и вече се виждаше сред библиотека, претъпкана с книги, както на Тиери.

— О! Ако всичко това се изпълни! — въздъхна Елена Фьодоровна. — Но ти ме плашиш, Жорж, като говориш така!

Не си признаваше, че е суеверна, но винаги се страхуваше да не предизвика лошата съдба, когато очаква нещо хубаво.

— Кога мислиш, че… ще е възможно? — добави свенливо тя.

— Според Злобов нещата могат да се придвижат много бързо — отговори Жорж Павлович. — Той мисли, че англичаните няма да стигнат до процес и ще приемат компромисно решение, като намалят много исканата от нас сума. Това би могло да стане и преди лятото!

— Може би тогава бихме могли да отидем тримата на море през лятото — осмели се да изрече Елена Фьодоровна.

При тези думи сърцето на Алексей трепна. Вместо да заминава на някакъв морски курорт с родителите си, би предпочел да придружи Гозленови в Сен Жерве, както Тиери му предложи. Как да им даде да го разберат, без да ги наскърби? След миг на огорчение се засрами от своя егоизъм и мълча като отсъстващ до края на вечерята.

По-късно, в леглото си, се размисли. Всъщност би могъл да прекара най-напред няколко дни с тях и след това да отиде в Сен Жерве. По този начин ще има двойна ваканция: планина и море. Както младите французи от най-доброто общество! Тази идея го помири с проекта на майка му.

Няколко седмици участваше в семейната еуфория. Живееха в очакване на общото събрание, за което поканите бяха разпратени своевременно в препоръчани писма. Разбира се, Алексей не разбираше нищо от историите за блокирани капитали в Англия, за акционерно събрание, за заплаха от съдебен процес, но чувстваше, че изведнъж всичко, което беше неподвижно и тъжно в живота на родителите му, започва да се движи, да танцува и че може би те щяха да се впуснат към необикновена съдба. Вечер в столовата, след като раздигнеха масата, Жорж Павлович започваше да разпределя стари руски документи — протоколи от административни съвети, разписки за стари дългове, невалидни документи за собственост — правеше сборове след сборове, превръщаше рубли в лири и лири във франкове. Алексей не разпознаваше баща си в лицето на този важен и самоуверен мъж. Неочаквано таткото бе станал победител. Както господин Гозлен.

Определеният за общото събрание ден беше неделя. Жорж Павлович излезе от дома в три часа следобед с претъпкана чанта с документи под мишница, с напрегнато лице, с блясък на мъжка решителност в очите. Надвесени на прозореца, Алексей и майка му го гледаха как се отдалечава по улицата и щом той се обърна, помахаха с ръка, за да му пожелаят късмет.

Когато се върна в шест и половина вечерта, беше неузнаваем. Бледен, прегърбен, с невиждащ поглед, сякаш му бяха нанасяни удари в неравна борба. Елена Фьодоровна го отведе до креслото и го накара да седне. Той мълча дълго, настанен между жена си и сина си, които го наблюдаваха с безпокойство. После пошепна:

— Не се получи кворум.

— Какво значи това? — попита Елена Фьодоровна.

— Присъстваха само десетина акционери от петдесет и четирима! Този глупак Любовин е бил неправилно осведомен за онези, които са останали в СССР. Разбира се, не е било възможно да се свърже с тях. Но дори и някои емигранти от Франция, Англия, Германия не откликнаха на поканата. Много писма са били върнати на Любовин с бележка „Лицето не живее на посочения адрес“ или „Отпътувал, без да остави адрес“…

— Значи работата отива по дяволите?

— Не точно… Злобов ще продължи да издирва, ще държи връзка с другите… Но това ще иска много време!…

— Колко?

— Откъде да знам?… Месеци, години може би… Във всеки случай, ако не успеем да съберем мнозинство съобразно разпоредбите на устава, лондонската банка ще откаже да ни изплати дори частично… Сам Злобов ми даде да го разбера…

Алексей съжаляваше баща си, задето му е стегнато гърлото, и в същото време го сравняваше с дете, което си мисли, че играе за пари, а е заложило бобчета.

— Да не говорим повече — каза тихо Елена Фьодоровна. — Ние бяхме щастливи преди, ще се опитаме да бъдем щастливи и сега, това е всичко…

— Но не съм си казал последната дума — извика Жорж Павлович, вдигайки неочаквано глава.

— Да, да, Жорж…

— Ще разтърся Злобов!

— Да.

— Или ще взема друг адвокат!

— Точно така!

Жорж Павлович мълча дълго, после погледна жена си с умоляваща нежност и каза тихо:

— Не ми ли вярваш вече?

— Вярвам ти.

— Ами аз ще те учудя! И накрая ще признаеш, че съм прав!

Той се изправи, изпъчи гърди, опита се да се усмихне едва-едва и попита дали не е останала малко водка, за да се развесели вечерята, която се състоеше, като главно ядене, от макарони на фурна.

Още няколко дни наред семейството лелееше британската мечта. Жорж Павлович отиде на няколко срещи със Злобов. При всяко негово посещение адвокатът беше все по-сдържан. У дома избягваха да говорят за лондонската банка. По съвет на жена си Жорж Павлович ограничи амбициите си за по-големи поръчки от индига, тампони и ленти за пишеща машина. Като го виждаше как се съсипва, за да изкара незначителна сума, Алексей все повече се убеждаваше, че изгнанието на родителите му беше съдбоносно и невъзвратимо. Като че ли на земята имаше бели, черни, жълти и най-сетне една отделна раса: емигранти. И никой не можеше да избяга от емигрантския живот, както никой не можеше да промени цвета на кожата си.