Анри Троая
Альоша (4)

IV

Тъй като валеше дъжд, междучасието протичаше в покрития двор. Врявата се блъскаше в стените и отекваше с такава сила, че всякакъв разговор ставаше невъзможен. Впрочем на Алексей му се струваше, че Тиери вече не търси неговата компания. Той стоеше настрана сред големите от първи клас, които си разменяха марки. Навярно още му се сърдеше за неучтивия отказ от предишния ден. Измъчван от тази мисъл, Алексей прекарваше цялата сутрин в злобно напрежение. В часа по латински господин Колинар го изпита. Не беше учил, не можа да отговори и пожъна кръгла нула. Остана безразличен към позорната бележка. Когато в края на часа учениците се втурнаха към закачалките и оттам по коридора, той се позабави нарочно, за да излезе едновременно с Тиери. Дълго вървяха мълчаливи. Дъждът беше спрял. Когато излязоха на тротоара, Алексей потърси с поглед колата. Не беше на обичайното място.

— Не си ли с бричката тази сутрин? — попита той.

— Не — отговори Тиери. — Нужна беше на родителите ми. Ще се прибера пеша. Всъщност така предпочитам. Ако знаеш колко ми е дотегнало все да ме кара шофьор! Имам чувството, че съм стогодишен!

— Но е много удобно…

— Не го вярвай! Обожавам да вървя пеша! Тъкмо ще те придружа!

Радостно чувство заля Алексей. Учениците около тях се разпръсваха. Те двамата се запътиха с бодра стъпка нагоре по булевард „Инкерман“. Тиери с късия си гръден кош и дългите крака имаше толкова голям разкрач, че Алексей трябваше да си разтваря прекомерно пергела, за да върви редом с него. Но скоро Тиери се спря задъхан.

— Спрягам, спрягам, а сега получих бодежи! — каза той. — Идиотска работа!

Скулите му бяха зачервени. Суха кашлица го разтърси.

— Не съм свикнал — измърмори той през зъби с едва забележима гримаса.

Продължиха пътя по-бавно. Вървейки рамо до рамо със своя приятел, Алексей имаше чувството, че извървява за първи път познатата отсечка. Дърветата, къщите, минувачите — всичко беше променено. Лицето на Тиери беше сериозно.

— От вчера размислям — каза той. — За „Джинове“ беше прав. Не трябваше да декламираш пред родителите ми. Нищо нямаше да чатнат!

— Сигурно са сметнали, че съм много невъзпитан!

— Занасяш ли се? Те разбраха прекрасно, че не ти стиска. А ти прави чест, старче! Аз сбърках, че настоях. Но страшно исках да ги смаеш, както смая мен!…

Смееше се. От душата на Алексей се смъкна голям товар и на свой ред той също се засмя. Бяха му простили, бяха го одобрили и той каза поривисто:

— Не можеш да си представиш колко ми е приятно! Бях напълно смазан!

— Аз също — призна Тиери. — Усещах, че между нас има недоразумение, и това ми беше непоносимо! Ето, вече е забравено!

Бяха стигнали на авеню „Сент Фоа“. Пред входа на сградата Алексей благодари на Тиери, че го е придружил.

— Днес следобед имаме история и география! — избъбри той. — С тоя гьон Бершю няма да е гот! Хайде, да изчезвам! Доскоро.

Но Тиери не помръдваше, на устните му играеше странна усмивка.

— Имаме още пет минути — каза той. — Мога ли да се кача с теб до стаята ти?

— Да, да — смънка Алексей.

И го обзе панически страх. Всичко беше предвидил, но не и среща между родителите му и Тиери. Два свята щяха да се изправят един срещу друг, два свята, които в неговата представа завинаги трябваше да останат непознати един за друг. Как неговият приятел ще понесе носталгичния лъх на изгнание и бедност? И за да го предварди, добави предпазливо:

— Само че те предупреждавам: у нас е много тясно, много скромно… Дори си нямам стая…

— Какво от това? Все тая! — каза Тиери. — Ще намерим кътче да си поговорим!

Алексей го поведе към асансьора, който по изключение не беше повреден. Когато излязоха от остъклената кабина на площадката на третия етаж, почувства, че коленете му омекват. Звънна два пъти, за да предупреди, че се връща. Вратата отвори майка му. Излизаше от кухнята и беше със синя престилка до кръста. Алексей се смути заради нея. Но тя свали престилката, без да бърза и почти елегантно.

— Ето, мамо — обяви той отсечено. — Доведох Тиери Гозлен.

— Каква хубава идея! — възкликна мило Елена Фьодоровна развеселена. — Толкова сме чували да се говори за вас! Добър ден, господине. Добре дошли!

Ох! Това произношение! Какво ли не би дал Алексей, за да може майка му да се изразява на безупречен френски. Във всеки случай не изглеждаше притеснена ни най-малко от внезапното появяване на Тиери. Със същата лекота, с каквато би го посрещнала в замъка си, тя го покани в столовата, където масата беше вече сложена върху ужасната мушамена покривка на червени и бели квадрати. Жорж Павлович беше там, четеше вестника си и също посрещна госта с жизнерадостно простодушие. Говорът му беше още по-грапав от този на жена му. И четиримата се настаниха в дъното на стаята: Алексей и Тиери един до друг на дивана, родителите срещу тях на столове. Тиери разглеждаше обстановката, а Алексей се измъчваше от неговото безмълвно любопитство. Всичко му се струваше ужасно в апартамента, откакто Тиери беше стъпил тук. Същевременно слушаше майка си и баща си, които поддържаха разговора, без да подозират неговото смущение. Говореха за лицея, разбира се, за учението… Колко банално!

Изведнъж вниманието на Тиери се задържа в един ъгъл на стаята.

— Имате много хубава икона — каза той.

— Да — въздъхна Елена Фьодоровна. — Получила съм я от родителите си. Донесохме я от Русия. Това е всичко, което ни е останало от там!

„Почва се, помисли си Алексей. Тя пак ще се впусне да разказва за нашия някогашен блясък!“ И хвърли умоляващ поглед към майка си, за да я подкани да замълчи. Но тя продължи:

— Наистина тази икона е част от нашето семейство. Тя бдеше над съня ми в моето детство. Сега бди над съня на Альоша…

— Альоша? — запита Тиери.

— Да… Алексей, ако предпочитате. Едно и също е, но е по-мило…

Алексей седеше като на тръни. Но Тиери не изрази никаква изненада, никаква ирония.

— Ти тука ли спиш? — попита просто той.

— Да — каза Алексей неохотно. — На дивана.

Тиери стана и с ръце на гърба започна да разглежда руските гравюри, окачени по стените.

— Никога не съм виждал такива! Наивни, свежи, очарователни…

— Нали? — възкликна Елена Фьодоровна. — Ние ги харесваме много. Напомнят ни нашата нещастна, завинаги загубена страна.

— Защо завинаги загубена? — възрази Жорж Павлович. — Аз пък вярвам, че ще се върнем там!

Упорството на баща му да отрича очевидното раздразни Алексей. Особено пред Тиери. Какъвто е саркастичен, ще си помисли, че и двамата са глуповати. Колко жалко, че дойде! Колко щастливи бяхме преди, докато не познаваше руските навици! „Да си върви! Бързо! Бързо!“

— Е, да — додаде Жорж Павлович, — ние сме признателни на Франция, че ни прие във време на беда. Но нас ни крепи само мисълта, че изгнанието ни е временно. Ние знаем, че шансът ни да се върнем в родината е едно на сто. Но и този шанс ни помага да живеем.

— Много добре ви разбирам — каза Тиери. — Вярвам, че и аз бих мислил като вас, ако някой ден трябва да емигрирам.

— Бог да ви пази! — възкликна Елена Фьодоровна.

Кроткото й лице излъчваше светлина и ведрост.

— Извинете… Трябва да тръгвам… Трябва да сме на училище в два.

Той се бе запътил към вратата, когато Елена Фьодоровна го спря с благ глас:

— Защо не останете да обядвате с нас? Много ще е просто. Ще прибавим още един прибор и толкоз. След това ще отидете на училище с Альоша.

Смаян от думите й, Алексей погледна майка си като да си е изгубила ума. Но Тиери не беше особено учуден.

— Не, благодаря — отказа той. — Родителите ми ще ме чакат. Вече съм закъснял.

— Идната неделя тогава? — предложи тя.

— На драго сърце, госпожо.

Тиери произнесе тези думи с усмивка, която на Алексей се стори подигравателна и дори нахална. Сигурно като се прибере вкъщи, ще си прави много шеги с гостуването си у Крапивини.

След като си тръгна, бързо седнаха на масата. Обядът беше много скромен: студено телешко с майонеза. И с него Елена Фьодоровна смяташе да гощава едно толкова деликатно същество като Тиери! Алексей слушаше със силно раздразнение родителите си да говорят хвалебствено за неговия приятел, „толкова възпитан, толкова внимателен, толкова интелигентен“! Но не се реши да направи и най-малка забележка за тяхното държание по време на посещението му. В какво можеше да ги упрекне? Че са верни на себе си? Че не играят комедия пред един чужденец? Види се, нищо не можеше да ги изненада. Те се чувстваха толкова добре в бедността си, в недоимъка си, колкото Гозленови в своя разкош. Този вид непринуденост граничеше с неосъзнатост. „Те нямат усет за смешното, това е всичко!“, реши гневно Алексей.

Той тръгна за училище, без да е разбрал дали трябва да съжалява баща си и майка си, или да ги осъжда. Когато стигна в двора на училището, учениците се подреждаха в редици под наблюдението на възпитателя. Преди да влязат в клас, Тиери се приближи до него и със загадъчно изражение му каза полугласно:

— Мисля, че родителите ти са страхотни!

— Така ли? — въздъхна с облекчение Алексей.

И се запита защо ли очите му го засмъдяха, защо ли погледът му изведнъж се замъгли.