Анри Троая
Альоша (1)

I

Новината беше толкова важна, че Алексей се гърчеше на чина, измъчван от нетърпение при мисълта, че родителите му още нищо не знаят. Най-сетне тътенът на барабана се разнесе зад стъклата на класната стая. Свободен! С един скок Алексей се изправи, събра тетрадките и учебниците в ушитата от дамаска възглавничка за сядане и ги затегна с каишка. На четиринайсет години и половина, ученик в трети клас, той се чувстваше като студент. Впрочем вече не носеше къси, а панталони под коленете. Това беше решаващ етап в живота му. Мигом се втурна в коридора, избутвайки другарите си. Щом излезе на булевард „Инкерман“ се затича, за да пристигне по-бързо у дома. Не живееше много далече от лицея „Пастьор“. Но на авеню „Рул“ спря с пресекнал от вълнението дъх. Гледаше около себе си и се учудваше, че минувачите са със спокойни лица, а неговата душа преливаше от радост. Целият град Ньойи сякаш бе скован от студ и безразличие — ведно с пищните си сгради, дървета с окапали листа и широки улици, по които от време на време се изнизваше по някой автомобил.

Алексей си представи колко горди ще бъдат родителите му, когато им викне още от прага, че е втори по съчинение на френски. Никога досега не беше постигал такъв успех в учението. Петнайсет върху двайсет! Обикновено се задоволяваше със средна оценка. Сега изведнъж трябваше да се появи на подиума. Господин Колинар го бе поздравил пред целия клас: „Алексей Крапивин, вие напредвате. Текстът ви дори е превъзходен. Ако не бяха пропуските ви в правописа, щях да ви наредя пръв ex aequo заедно с Тиери Гозлен“.

За Тиери Гозлен това беше нормално. Той смазваше целия клас със знанията си и интелигентността си. Носът му беше все забит в книгите. Алексей също обичаше да чете. Но не и до степен да забрави другите удоволствия на живота. Той отново се затича. Отмина черквата „Сен Пиер“, кметството и спря на авеню „Сент Фоа“ пред сива, строга, безлична фасада с еднакви прозорци. Не взе асансьора, изкачи три етажа стремглаво и със силно разтуптяно сърце се спря пред вратата. Над звънеца беше забодена с габърчета визитна картичка: „Жорж Павлович Крапивин“. Алексей си пое дъх. Едно изречение пареше на устните му: „Майко, татко, втори съм по френски!“. Щеше да изрече това на руски, разбира се. Родителите му се опасяваха да не забрави родния си език в лицея. Самите те говореха свободно френски, но никога не съумяха да усвоят произношението. Алексей понякога ги поправяше и се смееше. За него руският език беше част от семейния фолклор. Говореха го у дома, но езикът на всекидневието, езикът на бъдещето, беше този, който бръмчеше на улицата, в лицея. Позвъни. Никой. Два пъти, три пъти. Нищо… За щастие, когато отсъстваха, оставяха ключа под изтривалката. Отвори вратата, влезе и веднага позната домашна миризма разнежи сърцето му. Навярно родителите му бяха излезли за покупки из квартала точно преди обяд. Нямаше да се забавят.

Разочарован от разминаването, обикаля няколко минути из двете стаи на апартамента и като не знаеше какво да прави, се отпусна в единственото кресло в салона столова. Тук спеше нощем на диван, покрит със светлочервено шалте с пискюли, тук готвеше уроците си, тук семейството се хранеше. По стените имаше гравюри с пейзажи от Русия, стари фотографии, цветна литография на Николай II, царя мъченик — това беше рицарското снаряжение на емиграцията. В един ъгъл — икона с кандило от червено стъкло, окачено на сребърни верижки. Оттатък беше стаята на родителите му. Те приемаха малко гости. Само руснаци, които говореха за миналото и пиеха водка.

Алексей отново си помисли за второто място и наплив на гордост обля с червенина бузите му: „Какво правят? Не мога повече да чакам!“. За да печели време, реши да сложи масата. Тъкмо привършваше с подреждането на приборите върху старата мушамена покривка на червени и бели квадрати, напукана и с обгорели кръгчета от неугасени цигари, когато чу, че входната врата се отваря и се блъска в стената. Веднага се втурна във вестибюла. Майка му, руса и сочна, с порозовяло от студа лице, баща му, висок, слаб, с подстригани алаброс коси, стояха пред него, готови да чуят съобщението на деня. Без дори да си даде труд да ги целуне, Алексей извика с изцъклени очи:

— Втори съм по френски!

Известието сякаш не ги развълнува. Дали разбраха какво им казва? И двамата имаха тържествен и радостен вид. Жорж Павлович Крапивин размаха един вестник и обяви гръмогласно:

— Ние също имаме да ти съобщим голяма новина, Альоша: Ленин е мъртъв!

След секунда изумление Алексей се почувства жално отрезвен. Очевидно нямаше нищо общо между второто му място и смъртта на господаря на Русия. Ленин бе ограбил ефекта от неговия успех. Защо не почака два или три дни, та тогава да се гътне тоя? Вместо да приветства сина си, Жорж Павлович сложи на масата куп вестници и продължи разпалено:

— Всички го публикуват на първа страница. Кучият син е пукнал завчера, на 21 януари 1924 година. Съветска Русия по всяка вероятност е в траур. Но за нас тука е празник! Сега всички надежди са ни позволени!

Елена Фьодоровна се намеси благо:

— Не се увличай, Жорж. Вече две години Ленин не е държал властта. Вчера беше болен, парализиран; днес е мъртъв; къде е разликата? Още приживе го заместваше триумвират. Зиновиев и другарите му ще продължат същата политика…

— Не е сигурно! Не е сигурно! — отвърна Жорж Павлович и щракна с пръсти. — Народът боготвореше Ленин и се страхуваше от него. Щом го няма, цялата сграда може да се пропука!

Алексей наблюдаваше все така възторжения си баща и все така предпазливата си майка и с тъга установяваше, че е много далеч и от единия, и от другия. Какво общо има с Ленин? Защо искат той още да се тревожи за това, което става в СССР? За да прекъсне спора между родителите си, пошушна:

— Мамо, може ли да седнем на масата? Веднага трябва да се върна в школото…

— Ами да, къде ми е акълът? — се провикна Елена Фьодоровна. — Веднага ще стане. Всичко ще е студено: жамбон, твърдо сварени яйца, салата…

— Скромно меню, но тази вечер ще се почерпим — разпореди Жорж Павлович. — Ничия смърт не ме е зарадвала толкова! Ще полеем събитието с шампанско. И ще поканя Болотови. Те са много близки с Милюков, шефа на „Последни новини“. Сигурно те ще имат информация от първа ръка. Ще бъде много интересно!…

Изведнъж се сети за сина си и добави, като го потупа по рамото:

— Ще пием също и за твоя успех, скъпи!

Навеждайки глава, Алексей измънка:

— Мерси, татко.

Плачеше му се. Бързаше да се срещне с другарите си от лицея и се отказа от твърдото яйце, излапа жамбона и салатата на дваж, на триж с вилицата, изпи чаша вода и тръгна, като остави майка си и баща си с тяхната руска мечта.

В клас изслуша разсеяно урока по география, размени си няколко тайни бележки със съседа по чин Лавалет и когато учениците излязоха на двора за междучасие, се присъедини към групичка, която говореше за предстоящото откриване на Международната седмица на зимните игри в Шамони. Споменаваха се имена на норвежки, финландски, американски шампиони… Алексей прекъсна другарите си, за да ги попита дали знаят, че Ленин е мъртъв. Всички признаха, че не знаят. Събитието не ги интересуваше. Някои дори не знаеха кой е Ленин. За сетен път Алексей усети разстоянието, което го разделя от безгрижните французи. Около тях на двора само крещяха, боричкаха се, тичаха като луди и си подхвърляха топки. Междувременно Тиери Гозлен се бе приближил до момчетата, които разговаряха с Алексей.

— За Ленин съм в течение — каза той.

— А какво мислиш? — запита Алексей.

Тиери Гозлен сбърчи вежди, което го състари поне с три години. Той имаше остри черти, орлов нос, черни пронизващи очи, прави коси. Гърдите му бяха хлътнали. Гърбица обезформяваше тялото му. Заради недъга си беше освободен от часовете по гимнастика. Никой от класа не го обичаше, но с добрите си бележки и спокойната увереност респектираше присмехулниците. Положително щеше да грабне всички отличия в края на годината.

— Много е важно в международен план — заяви той сериозно.

Скудоумен изблик на смях посрещна думите му. Тиери Гозлен вдигна рамене и се отдалечи, презрителен, самотен. Алексей го настигна:

— И моите родители мислят като теб — каза той.

— Сигурен бях! Предполагам, че всички руски емигранти ликуват в този момент!

— Да.

— А ти, Крапивин?

— Аз не знам! — въздъхна Алексей. — Толкова е далеч! Имам чувството, че това не ме засяга, че това вече не ме засяга, разбираш ли?

Портиерът биеше барабана. Междучасието беше свършило. Алексей и Тиери Гозлен отидоха при съучениците си, които се подреждаха в редици, за да влязат в клас. Застанаха рамо до рамо в двойната редица.

— Пак ще поговорим — пошушна Тиери Гозлен.

И, смигайки, добави:

— Доволен съм, че си втори по френски. Но още по-доволен щях да съм, ако и двамата бяхме първи!

Тези думи осветлиха хоризонта на Алексей. За втори път през деня побеждаваше всичките си другари. Дори се запита дали е по-щастлив от мястото си по съчинение или от дружбата, която му засвидетелства едно толкова забележително момче като Тиери Гозлен. Вървейки до него по коридора, стисна силно ръката му. Суха и пареща ръка.

В часа по природознание се замисли за своя шанс. От време на време поглеждаше крадешком през прозореца към часовниковата кула и нейния надпис със златни букви на черен фон, който обявяваше азбучната истина: „Всички часове раняват, последният убива“.

Когато се върна у дома, майка му шеташе в кухнята. Масата беше сложена. Вместо мушамата беше постлала бяла покривка. Очертаваше се изключителен празник. Щеше да има борш, пирожки и шницели „Бьов Строганов“. Жорж Павлович още не се беше прибрал от обиколката си; той беше разпространител на канцеларски материали. Унизително положение, което го принуждаваше да тропа от врата на врата. Но не се оплакваше. Най-много да издаде лека умора вечер, след като е изкачвал много етажи и се е сблъсквал с много груби откази. Този път се появи точно в седем часа, свеж и бодър, с две бутилки шампанско в ръце.

— Добър ден — каза той. — Бележникът ми е пълен с поръчки. Този негодник Ленин ми донесе късмет!

И плъзна бутилките с шампанско в ледника.

Болотови пристигнаха в осем часа, съпругът — нисък и дебел, с кръгло като месечина лице, съпругата — жива и бъбрива, с кок на върха на главата и ръце, претоварени с пръстени. На трапезата, то се знае, се говореше само за политика. Духовете бяха разгорещени и никой не обръщаше внимание на храната. А беше страшно вкусна! Алексей ядеше за четирима, а край него се изброяваха престъпленията на Ленин. На съвестта на този догматичен и суров вожд тежаха милиони екзекуции без съд и присъда. Той беше виновен за глада, за упадъка, за терора, които царяха в Съветска Русия. Народът оплакваше официално покойния безмилостен диктатор, но в домовете си навярно всички се радваха, че вече няма да им тегне на плещите. Обаче според господин Болотов „тройката“ Зиновиев, Каменев, Сталин ще продължи делото на покойника с непоклатима воля. Жорж Павлович, напротив, упорито твърдеше, че е дошло „началото на края“.

— Ще видите — провикна се той, пълнейки чашите с водка. — След смъртта на Ленин ще има интриги, уреждане на сметки, дворцова революция и на бъркотията сред ръководните кръгове ще отговори толкова мощна народна вълна, че емигрантите ще могат да се завърнат у дома с високо вдигнато чело. Очевидно ние няма да си възвърнем цялото имущество. Но ще получим съществено обезщетение. И освен това ще участваме във възстановяването на нашето скъпо отечество!

— Чул те бог, Жорж! — каза господин Болотов. — Но мисля, че вземаш желанията си за реалности.

— Ни най-малко! Ни най-малко! Аз вярвам в нашата звезда!

Той изтича да вземе шампанското и постави тържествено двете бутилки на масата. Алексей прочете етикета: „Пенливо вино от високо качество“. После вдигна очи и погледна към портрета на Николай II на отсрещната стена. Царят тъжно съзерцаваше прибързания празник. Вдигнаха тост за възкресението на Светая Русь. Алексей също получи глътка искристо вино. Главата леко му се маеше сред причудливото веселие. Като виждаше родителите си толкова щастливи, толкова наивни, се питаше дали са с всичкия си.

— Ах! Да се върнем у дома! — прошепна майка му. — Да чуваме отново руски говор из улиците, в магазините, да стъпваме по родна земя, да дишаме въздуха на нашите села. Дали ще е възможно?

— И аз съм като вас — каза госпожа Болотова. — Обожавам Франция. Но няма да съжалявам за нищо, ако трябва да я напусна. Французите ни търпят, но не ни обичат.

— Те се забавляват в руските кабарета — наблегна от своя страна господин Болотов, — ръкопляскат на балетите на Дягилев, но зад гърба ни ни вменяват вина, че им отнемаме хляба от устата. Впрочем имате ли новини за вашата сделка в Лондон?

— Никакви — каза Жорж Павлович. — Англичаните изтъкват какви ли не претексти, за да не ни платят!…

Алексей често беше чувал родителите си да се оплакват от недобронамереността на някоя си лондонска банка, която отказва да върне на „Дружество за развитие на международния обмен“ капиталите, които това дружество е внесло в своя сметка точно преди болшевишката революция. Жорж Павлович притежаваше известно количество акции в изпадналото в несъстоятелност дружество. Но поради упорития отказ на британските финансисти беше сложил кръст на всяка надежда да му бъдат изплатени.

— Да не говорим повече за тази химера — подхвана весело той. — Ние имаме още една радост. Съобщавам ви, че нашият син е получил добра бележка по френски тази сутрин. Да вдигнем тост в негова чест!

И вдигайки чашата си, заяви с цветущо лице:

— Пия за успеха ти, Альоша. И ти пожелавам да приключиш блестящо учението, но за предпочитане в руски университет, след като се върнем там!

Всички изръкопляскаха. Алексей се изправи, благодари, отпи глътка от пенливото вино, което го бодна по гърлото, и си седна с натежало сърце. Мигом го забравиха и разговорите отново се завъртяха около злосторствата на Ленин.

Болотови си тръгнаха чак в полунощ. Алексей помогна на родителите си да разтребят масата и да измият съдовете. Слава богу на другия ден беше четвъртък. Нямаше да ходи на училище. Легна си на дивана легло, а майка му го благослови с кръстния знак. Намираше, че е хубава, със спокойно лице, кротки сини очи и дълги пухкави и бели ръце с трапчинки. Тя излезе на пръсти. Столовата още миришеше на борш и цигарен дим. Алексей загаси нощната лампа. Високо пред него малкото пламъче на кандилото под иконата светеше в тъмнината. С очи, вперени в трепкащата му светлина, се мъчеше да сложи ред в мислите си. Но всичко се объркваше в главата му: смъртта на „червения цар“ Ленин, второто му място по френски, приятелското признание на Тиери Гозлен, политическите дискусии около масата… Възможно ли беше при една промяна на режима цялото семейство да напусне Франция и да се върне да живее в Москва? Родителите му се надяваха с трогателна разпаленост. Но… какво ще стане с него, ако трябва да изостави лицея, приятелите си, френския език, дружбата си с Тиери Гозлен? За първи път в живота си той си каза, че щастието на родителите му не съвпада непременно с неговото. Техните пътища са различни. Какво общо има синът им с Русия?

С мъка се опита да пробуди паметта си. Четири години откакто е пристигнал в Париж и детските му спомени са като избелели и разнищени. Представяше си мъгляво една голяма къща в Москва, прислужници с угодливи лица, няня Марфа, чиито приказки, поговорки, народни приспивни песнички омайваха първите му години, френския си възпитател господин Пупар, който го извеждаше на разходка под липите на Александровската градина, надбягването с шейни с родителите му…

Баща му притежаваше тъкачна и предачна фабрика. Бяха богати. Всяка вечер имаше гости на семейната трапеза. Бъдещето изглеждаше ясно като пролетно утро. На връщане от работа Жорж Павлович вземаше сина си на колене: „Когато пораснеш, ще ме наследиш начело на предприятието!“, казваше с гордост баща му. Не беше мобилизиран през 1914, защото предприятието му работеше за армията. По-късно той, обикновено толкова весел, стана угрижен. Вкъщи вече не се смееха. Гости идваха все по-рядко. И изведнъж — революцията, уличните боеве, лудото бягане из страната, раздирана от гражданската война. Сред хаоса от сурови картини в представите на Алексей изплуваха гледки на конски вагони, претъпкани с враждебни мужици, лодки, подмятани от буря, дълги редици от бежанци, които газеха в праха на канцелариите.

Спряха чак в Париж… Убедени, че изгнанието ще бъде кратко, Крапивини весело изразходваха малкото пари, които бяха спасили от разрухата. Алексей си спомняше, че по това време родителите му излизаха почти всяка вечер. Сутрин намираше край леглото си вещи, които са донесли след танците в някое модно кабаре. После настъпи недоимък. Болшевиките държаха здраво Русия. Надеждата за скорошно завръщане се отдалечаваше и трябваше да си наложат ограничения. Бяха заменили пищния апартамент на авеню „Рул“ в Ньойи със скромен двустаен на авеню „Сент Фоа“. Първият беше нает мебелиран, вторият — празен. Легла, маси, столове, шкафове, кухненски съдове — всичко трябваше да купуват на ниски цени, преди да се нанесат. Подредбата беше оскъдна. Алексей се измъчваше, че няма своя стая, където да може да се усамоти, за да чете. Но съзнаваше какви жертви се налага да правят родителите му, за да го изпратят да учи в лицей. Учението струваше скъпо. А Жорж Павлович печелеше малко за препитанието, като продаваше индиго и ленти за пишещи машини. Не беше ли нормално да желае да се завърне в Русия? Не. Защото, съвсем очевидно, там нямаше да намери нито къщата, нито фабриката, нито завидното си положение. Признаваше го в моменти на прозорливост. Но веднага след това отново яхаше мечтата си. Как да му се сърди човек? Беше толкова добър, толкова благороден, толкова смел! Мама, по-сдържана, укротяваше въодушевлението му. В крайна сметка и двамата бяха щастливи при този живот на ограничения и сивота. По-щастливи може би от много французи. Да, но пък французите си бяха у дома. Когато Алексей си помислеше за своите съученици, си казваше, че детството им е било много по-спокойно в сравнение с неговото. Не е трябвало да избират между две отечества. Те си имаха корени. А той, той се люшкаше. И нито баща му, нито майка му можеха да го разберат. Спомни си предишния портиер на сградата, който, две години оттогава, го нарече „мръсен малък чужденец“, защото се боричкаше с другарчетата си пред неговата портиерна. Оскърблението си остана забито като стрела в него. Каква ненавист се изписваше на сгърченото лице на цербера! Щеше ли да се покаже толкова нахален, ако родителите на Алексей бяха французи? Слава богу, мъжът беше уволнен миналия месец за пиянство. Новият портиер беше по-любезен. Но не можеше да произнася правилно „Крапивин“. Упорито казваше „Грапийфин“, което много разсмиваше татко. Алексей пък не смяташе, че това е смешно. Когато портиерът изопачаваше името му, сякаш го осмиваше заради произхода му.

Запали отново нощната лампа и взе книга от масичката. Беше стихосбирка от Виктор Юго, която бе взел от библиотеката на класа. Отвори я наслуки и попадна на „Джинове“. Още с първите стихове се разчувства. Мърдаше устни, четейки. Музика, в началото много тиха, после все по-обхватна, проникваше в душата му. Като стигна до края, реши да попита Тиери Гозлен дали познава това стихотворение. При нужда би му услужил с книжката. После щяха да го обсъждат на двора през междучасието. Тази мисъл го накара да забрави Ленин и „мръсен малък чужденец“ и загаси лампата с чувството, че големи радости го очакват тепърва в живота.