Анри Троая
Альоша (7)

VII

Още в началото на вечерята Алексей се опитваше да изглежда заинтересуван от разговора между родителите си и техните гости, господин и госпожа Гутуеви. Но беше чувал вече стотици пъти същите трезви размишления за слабостите на френската политика към Съветите, за абсурдните разногласия между емигрантите, едни от които бяха монархисти, а другите либерали, и за трудността да се намери достойна и добре платена работа в Париж. Право казано, французите учтиво се подиграваха с тези изгнаници с престижно минало, които ставаха шофьори на таксита, стругари или портиери в нощни заведения. Госпожа Гутуева, закръглена, подвижна и словоохотлива жена, разказа как се добрала благодарение на малките обяви до място на „бобинарка“, без да знае в какво се състои работата. Приели я заради хубавия й вид, но изпаднала в паника, когато влязла в работилницата, пълна с жени в сиви работни престилки. За щастие майсторът, „съвършен французин“, като узнал, че е рускиня, се умилостивил над съдбата й и й помогнал бързо да усвои занаята. Причината за неговата благосклонност била проста: добрият човек, бивш боец, се гордеел, че през декември 1918 дебаркирал в Одеса, за да подкрепи белите срещу болшевиките. През краткия си престой там научил десетина руски ругатни и ги изстрелвал посред харема, където се трудели френските работнички. Госпожа Гутуева останала очарована и го поканила на вечеря.

— Той е съвсем обикновен човек — казваше тя. — Но за нас, емигрантите, важното е сърцето!

— Във всеки случай — отбеляза господин Гутуев — добре си похапва. И харесва руската кухня!

— Не е единственият в Париж! — откликна Елена Фьодоровна. — На нас ни беше гост на обяд преди няколко дни един младеж, приятел на нашия син от лицея, французин. Ами че той много хареса моите закуски! Приятно беше да се види как апетитно яде.

Споменаването на случая с Тиери сепна Алексей. Вниманието му беше отново привлечено и той влезе в крак с хората около него. В момента госпожа Гутуева говореше за двамата си синове, десетгодишния Иван и дванайсетгодишния Глеб, които също учеха във френски лицей, в „Жансон-дьо-Саи“.

— Обаче аз исках — говореше тя — заедно с обучението, което получават в час, да се проникнат силно от нашите национални традиции. Затова ги записах в руско скаутско дружество. Там отиват всяка неделя. Учат патриотични песни, срещат знамето… Трябва да изпратите там вашия Альоша!

При тези думи Алексей се изчерви и сведе глава. Всичко друго, но не и тази шутовщина в името на едно легендарно минало и на една изгубена страна! Елена Фьодоровна отгатна мисълта на сина си и каза кротко:

— Съмнявам се, че на Альоша ще му е приятно подобно занимание!

— Не става дума само за занимание, а за най-добрия начин да се разпали преклонението към родината у нашите младежи!

Жорж Павлович се намеси на свой ред:

— Очевидно, много е хубаво… Обаче всеки е руснак, както го разбира… Альоша е по-дискретен, по-таен…

— Все пак би трябвало да опитате. Резултатът е учудващ. Иван и Глеб са като ангели, откак участват в тези сбирки!

Алексей едва сдържаше гнева си и мълчеше. Беше признателен на родителите си, че спонтанно вземат неговата защита, при положение че всичко ги тласкаше да се съгласят със семейство Гутуеви. Вече ядяха десерта, а той се потеше от тревога под погледите на възрастните. Единствената му надежда сега беше да не го запитат директно какви са мотивите за неговия отказ. Неочаквано госпожа Гутуева се наведе към него и му каза с тих, заговорнически глас:

— Ако отидеш там, можеш да си намериш добри другари сред руските деца. Има прекрасни и от великолепни семейства!

— Не търся нови приятели — смънка Алексей.

Тя настоя:

— Но защо? Какво те отблъсква? Сигурно не е защото са руснаци все пак?

— Не.

— Тогава? Обясни ми, Альоша.

Алексей хвърли отчаян поглед към майка си. Явно тя страдаше, че го вижда като на подсъдима скамейка. Отново отговори вместо него:

— Альоша има своя идея по въпроса… Мисля, че трябва да оставим времето да си каже думата…

— Аз пък мисля — отсече господин Гутуев, — ако оставим времето да си каже думата, ще направим лоша услуга на нашата младеж. Ако пропуснем да поддържаме у децата почитта към свещените ценности, които създадоха славата на Русия, скоро те няма да имат нито спомени, нито родина, нито носталгия, ни почит към своите предци, ни нищо!…

Беше широк в кръста и мустакат и дори облечен в костюм, изглеждаше като в униформа. Бил е полковник в армията на Врангел, а понастоящем работи като водопроводчик. Той скова Алексей със строгия си поглед.

— Те ще имат нещо друго — каза Елена Фьодоровна.

— Е, наистина ли не искаш? — подхвана госпожа Гутуева, обръщайки се отново към Алексей. — Ако решиш, много ще е лесно: ще накарам Иван и Глеб да минат да те вземат…

Мигом облак на гняв заслепи Алексей. Той скочи от стола си и изкрещя:

— Не, не, не!

И бегом излезе от стаята. Но къде да се скрие след такова избухване? Ужасен от големия скандал, който бе предизвикал, без да разсъди за последствията, той се скри в стаята на родителите си. Строполи се на леглото и взе да се обвинява, че не е съумял да се овладее. Нали, уязвявайки Гутуеви, беше наскърбил родителите си? А толкова ги обича! Как можеше да ги накара да го разберат, когато е толкова далеч от техните грижи и техните предпочитания? „Аз съм грубиян, егоист, чудовище!“ — повтаряше дълго. Гърдите му се раздираха: хълцаше от мъка и гняв.

Вратата тихо се отвори. На прага се появи Елена Фьодоровна. Лицето й беше спокойно.

— Мисля, че си разсъдил, Альоша — каза тя. — Моментално ще се извиниш на нашите приятели.

— Но няма да ида в лагера на скаутите! — измърмори Алексей.

— Ще постъпиш, както искаш.

Алексей прочете в очите на майка си смесица от нежност и упрек, тъга и въпрос, което докрай го смути. Стана и я последва със замъглена глава. Когато влезе в столовата, всички погледи се насочиха към него. Запъти се към трибунала с колеблива стъпка. Като по чудо господин и госпожа Гутуеви не изглеждаха много зле разположени към него. Те дори се усмихваха и го оглеждаха, като че тази интермедия не бе толкова драматична, колкото той си бе въобразил.

Алексей пое голяма глътка въздух, преди да се хвърли в празното пространство. Много му струваше да се унижи така, но дължеше на своите родители да пожертва самолюбието си.

— Моля да ме извините — произнесе той едва чуто.

— Да не говорим повече! — се провикна господин Гутуев. — Харесва ми, когато младежта е с буйна кръв. В полка казвахме, че ако един кон никога не се опъне срещу дресировката, не заслужава седло, а стреме!

— Седни, Альоша — подкани го баща му.

Алексей седна, засрамен от всеобщото снизхождение. Десертът го чакаше в чинията му: кисел. Той не обичаше много това треперещо плодово желе. Но майка му упорито правеше поне веднъж в седмицата. Беше руско, значи беше хубаво! Изяде го бавно, приведен, оклюмал. Никой вече не се занимаваше с него. Родителите му и гостите бяха на хиляди версти далеч от него на лов за спомени.