Анри Троая
Альоша (11)

XI

На другия ден сутринта хижата се отърсваше от тежък дъжд. Ниски облаци скриваха планините. В далечината тътнеха гръмотевици. Но при все това Алексей не беше много разочарован. Фактът, че споделя живота с Тиери и неговите родители, сякаш беше безочлив шанс. Те се събраха в столовата за закуска. Чаят, кафето с мляко, маслото, филийките с конфитюр от боровинки, всичко, което Алексей вкусваше на тази маса, беше по-вкусно, отколкото в неговия дом. Чуваше само френска реч. Навлизаше дълбоко в живота на едно френско семейство. И нямаше чувството, че е натрапник в толкова различната среда от тази, в която се бе родил. Разговорът беше весел и игрив. Явно Гозленови поне нямаха парични грижи. Макар никога да не правеше намек за своята професия на архитект, господин Гозлен показваше с цялата си личност едно солидно и спокойно присъствие, сериозен и усмихнат, нещо, което свидетелстваше за неговата мъдрост, неговия авторитет и неговия успех. Като го наблюдаваше по-отблизо, Алексей се удивляваше, че този дребен, приветлив мъж, който заповядваше на стотици работници, който строеше сгради почти всякъде, който получаваше всеки ден в Сен Жерве поща на министър, не пренебрегваше случай да си поприказва с двете момчета. Майката на Тиери също, въпреки светските си задължения, явно се радваше, че нейното дете прекрасно се разбира с един млад руснак, дошъл бог знае откъде. Обаче нямаше сякаш истинска близост между Тиери и родителите му. Докато Алексей беше цял пропит от семейната топлота в малкото апартаментче в Ньойи, тук долавяше някакви конвенционални разстояния между хората. Обичаха се отдалеч, коректно, неизказано. Очевидно господин и госпожа Гозлен принадлежаха, това бе очевидно, към друг свят, не този на сина им. В него те се движеха като недосегаеми сенки. Действителността за Тиери и Алексей не бяха суетните грижи и суетните радости на възрастните, а неделимото приятелство, животът в лицея, литературните възторзи между четири стени, досадата от учебниците. Друго не ги интересуваше освен самите тях. Те имаха нужда от улегналите хора, които да осигуряват препитанието им и да ръководят стъпките им, но оставаха чужди на игрите на обществото, в което се влиза едва когато възмъжеят и получат университетските си дипломи.

В един миг телефонът иззвъня и господин Гозлен, извинявайки се, отиде да се обади. Макар и в отпуск, повечето от повикванията бяха за него. Апаратът беше окачен на стената във вестибюла и не се чу нито дума от неговия разговор. Върна се след минута и съобщи, че се обажда госпожа Бурасон, съседката им в Сен Жерве.

— Иска да говори с вас — каза той на жена си.

— Пак ли! — възкликна госпожа Гозлен. — По какъв въпрос?

— За партия бридж у тях идната неделя…

— И дума да не става! — възрази госпожа Гозлен и се запъти на свой ред към вестибюла.

Когато се върна, на лицето й беше изписано възмущение.

— Казах й, че не сме свободни — тихо обясни тя, сядайки. — Тези хора са съвсем невъзможни! Начинът, по който искат да ни се натрапят, доказва, че им липсва възпитание! Вече три пъти им казвам „не“: би трябвало да са разбрали!…

— Какво искате, скъпа — въздъхна господин Гозлен, — те са парвенюта!

Строгата оценка разтревожи Алексей. Как ли Гозленови, поклонници на благопристойността, оценяват неговите родители? Наистина само майките им се бяха срещнали в Ньойи. Но вероятно това е било достатъчно на Гозленови, за да си съставят мнение за семейството. С какви ли думи си говореха те за Крапивини, за чиито корени нямаше как да узнаят нещо? Не им ли се подиграваха с нотка на състрадание? Отново Алексей се почувства не на мястото си в един свят, изграден от други и за други. След като нямаше свои предци във Франция, нямаше какво да прави тук! Но тревогата му беше кратка. Увлекателният разговор, който се поднови на масата, убеди докрай Алексей, че обидчивостта му бе абсурдна. Господин и госпожа Гозлен със сигурност бяха малко „сноби“, но още отначало разбраха, че той е подходяща връзка за сина им. Далеч нямаше защо да се страхува от сарказмите им, напротив, можеше да разчита на тяхното зачитане. Животът за него никога не е бил толкова лесен, както в богатия, удобен и изискан дом. Прищя му се и неговото име също да е Гозлен и баща му да е архитект!

Възползвайки се от едно кратко разясняване на времето, слезнаха с делажа до минералната баня Файет и се поразходиха из парка. Но дъждът заплющя отново и те бързо се върнаха в колата: момчетата, гологлави, бързаха отпред, родителите с чадъри ги следваха.

Намокрени до кости, Алексей и Тиери трябваше да се преоблекат, преди да седнат на масата за обяд. Докато се хранеха, Жизел телефонира от хотела. Заради лошото време предлагаше на братовчед си да пият чай в казиното заедно с приятелите.

— Ще попитам родителите си и ще ти се обадя — каза Тиери.

Те одобриха идеята и дори решиха да се присъединят към младежите. Тръгнаха с колата под пороен дъжд.

Прекрачвайки прага на казиното, Алексей изпита същото усещане за тържественост, както когато влезе в Лувъра. Колони, огледала, ниски масички, отрупани с цветя, услужливи сервитьори — всичко беше ново за него на това луксозно място, резервирано за големи хора. Жизел беше вече тук заедно с двама младежи, братята Марсел и Адриен Верие, които бяха поне деветнайсетгодишни, и една девойка, Мартина Санчес, руса, безлична и студена, с екзема на бузите. Вероятно се лекуваше в минералната баня. Имаше много посетители. Господин и госпожа Гозлен бяха запазили маса по телефона близо до дансинга. Жизел и нейните приятели бяха в дъното на салона. След като си размениха любезности, се оттеглиха в своето ъгълче. Тиери и Алексей поискаха от родителите позволение да се настанят при младите. Един джазбенд свиреше гръмко модни мелодии. Няколко двойки се поклащаха под звуците на шими. Алексей, който не знаеше да танцува, смяташе, че са гротескни. Спогледаха се с Тиери и той разбра, че приятелят му, мълчалив и насмешлив, споделя неговото мнение. Но Жизел обяви по адрес на оркестъра:

— Много са ритмични! И чернокожият саксофонист е съвършен!

Всички се съгласиха с нея. Явно тя беше царицата на малкия клан. С едно движение на брадичката посочи на приятелите си светския танцьор на заведението, който танцуваше със „стара“, поне петдесетгодишна, накитена с бижута дама.

— Миналата година танцува с майка ми — каза Жизел. — Изглежда, че е божествен в пасо доблето!

Алексей забеляза, че с Тиери са най-младите посетители в заведението. За щастие бяха придружени от родители и си бяха сложили панталони под коленете! Щяха ли да ги допуснат с къси панталони? Почти всички жени носеха шапки със спуснати периферии. Правите им поли стигаха до прасците. Някои пушеха публично с дълги цигарета и ги държаха крайно елегантно с два пръста. За да съживят разговора, Марсел и Адриен заговориха за Олимпийските игри, които протичаха в Париж. Изброяваха постижения на шампиони, изпадаха в захлас пред разкрача на финландския бегач Нурми и тактическата ловкост на френския фехтовчик Дюкре. После, като установиха, че спортните теми не интересуваха никого, поканиха госпожиците на танц. Девойките станаха, промъкнаха се между масите и се смесиха с тъпчещото по дансинга множество. Алексей следеше с поглед Жизел. Единствена тя от всички жени, обесили се на вратовете на своите кавалери, не му изглеждаше смешна. В движенията й имаше предизвикателна грация, която го помиряваше с танца. Когато раменете й леко потрепваха в ритъма на шими, сякаш през нея преминаваше любовна тръпка. Той не можа да се въздържи и каза:

— Хубаво танцува братовчедка ти!

— Тя всичко прави добре! — отвърна Тиери през смях. — „За девойките танцът е упражнение за физическата любов“, както отбелязва Стендал. Правят си илюзия, че се отдават безопасно на мъж по свой избор. Ти трябва да се научиш да танцуваш, ако искаш да се харесваш!

— Не държа да се харесвам по този начин!

— Грешиш. Всички начини са добри, за да се вдигне дивечът!

Казвайки тези думи, Тиери имаше насмешлив и същевременно тъжен израз. Като че намекваше за удоволствие, което завинаги му е забранено. След шими последва танго. Алексей забеляза над главите на посетителите, че господин и госпожа Гозлен танцуват заедно. Мигом помисли, че майка му е крайно различна от всички жени, които виждаше тук. Как можеше да си я представи, че танцува с баща му? Но това сигурно им се е случвало на младини. Накрая музиката спря от раз и двойките се отделиха. Жизел, Мартина, Марсел и Адриен се върнаха на масата. Сервитьорът донесе поръчките. Но щом оркестърът пак засвири, Жизел пожела отново да се раздвижи. Тя поклащаше глава в ритъма на степа. Марсел я хвана за ръка. Двамата се запътиха към дансинга. Мартина заяви, че е уморена. В следващия миг Адриен отиде да се поклони пред друга позната девойка, която бе съгледал наблизо. Смелостта му удиви Алексей. След като бе отрекъл танца, вече съжаляваше, че не може да постъпи като това елегантно и непринудено момче. Неочаквано Мартина го запита:

— Вие сте руснак, нали?

— Да.

— И говорите руски?

— Да.

— Нямате никакъв руски акцент!

— Учих френски много отрано в Русия с частен учител…

Смутен беше, че една девойка го разпитва така пред пронизващия поглед на Тиери. Наистина ли се интересуваше от него, или беше обикновен светски разговор?

— Спомняте ли си за Русия?

Алексей трепна: пак ли! Този трион цял живот ли ще го реже? Отговори сухо:

— Много малко!

Тиери се намеси:

— Не настоявайте, Мартина. Щом някой го попита за неговата страна, той се видиотява!

Изразът „неговата страна“ засегна Алексей като унизителна забележка. Почувства се обиден и вдигна рамене. Мартина го разглеждаше с любопитство. В крайна сметка тя не беше толкова блудкава, колкото му се стори в началото. И екземата едва личеше. Но сигурно беше поне деветнайсетгодишна. Възрастта я правеше недосегаема за ученик в лицей, който току-що влиза във втори клас. А щом Адриен се върна на масата, тя се обърна към него. Съвсем очевидно беше, че флиртуват. Алексей се почувства излишен, но не беше особено огорчен. Макар и пренебрегнат от Мартина, изпитваше голямо удовлетворение. Жизел и Марсел се върнаха на свой ред, разгорещени от танца. Държаха се за ръка. Както изискваше модата, тя си беше оскубала веждите и те бяха тънки като конец над греещите очи. Алексей прецени, че това засилва нейната мистичност. Вглеждаше се в нея със смесица от респект и копнеж. Разговорът се оживи, без той да вземе участие. Облегнат на стола си, вкусваше блаженството, че е тук с приятеля си в компанията на две особено привлекателни млади момичета. Френското очарование продължаваше да му въздейства всякъде и при всички обстоятелства. Изпи голяма глътка оранжада, припомни си, бог знае защо, малкия апартамент на авеню „Сент Фоа“ и му се зави свят от разстоянието, което го отделя днес от родителите му. Какво ли правят те в тази минута? Приемат ли приятели, за да си говорят още за Русия? Предъвкват ли насаме все още измамената си надежда, че ще получат малко пари от английската банка? Четат ли, всеки в своето ъгълче, някоя стара руска книга или вестник на емигрантите, пълен с новини, които интересуват само тесен кръг изтръгнати от корените си хора?

От известно време Тиери даваше знак, че губи търпение. Той стана, отиде до прозореца, върна се при Алексей и му каза тихо:

— Не смяташ ли, че вече се нагледахме? Дали да не се измъкнем? Ще поискам позволение от майка ми и баща ми да си тръгнем преди тях.

Алексей охотно би стоял до вечерта, толкова много му харесваше мястото, но не смееше да пречи на приятеля си:

— Да — съгласи се той. — Да изчезваме!

Сбогуваха се с двете двойки. Никой не се опита да ги задържи. Саксофонът плачеше. Жизел и Мартина отново поведоха кавалерите си към дансинга.

— Ненаситни, те са ненаситни! — изръмжа Тиери през зъби.

В този миг сякаш ги презираше, почти ги ненавиждаше. След като хвърли последен поглед към дансинга, се запъти заедно с Алексей към масата на родителите си, за да ги предупреди, че си тръгват.

— Да, да, вървете си — каза госпожа Гозлен. — Албер ще ви закара с колата и ще се върне за нас.

— Нямаме нужда от кола — отсече Тиери. — Погледнах през прозореца: вече не вали. Ще се приберем пеша по пътечката.

— Ще се умориш, скъпи!

— Не, не, мамо, ни най-малко! — увери я Тиери, силно раздразнен. — Свикнал съм! Много ми е добре, като вървя! А освен това не съм сам!

Майка му се примири.

Навън цареше влажна задуха. Листакът блестеше, вдигаше пара. Оранжев слънчев лъч разкъсваше облаците. Цялото небе пламтеше зад тъжни облаци.

— Времето се оправя — каза Тиери. — Бързо трябва да забравим проваления ден!

— Не мисля, че е провален — пошепна Алексей.

— Забавно ли ти беше на тебе на този боклучарски дансинг?

— Да, беше голям майтап!

— Онези двамата ухажваха Жизел и приятелката й. Само че сигурен съм, че ще си останат с пръст в устата. Жизел е разсъдлива. А Мартина хвърли око по-скоро на теб.

— Да не си откачил?

— Уверявам те!

Алексей се почувства поласкан, но не и сигурен. Мигом се запита дали Тиери не е влюбен тайно в братовчедка си. Това би обяснило неговия присмех, неговите злодумства, неговите прищевки. Впрочем и самият той не беше безразличен към пиперливия и дързък чар на Жизел. Напразни мечтания. Той се катереше по стръмната пътека, дишаше с наслада въздуха, пропит от мирис на бор и мъхове. Тиери с дългите си крака като кацнал на кокили се изкачваше по-бързо от него. Но се задъхваше. След миг спря, дишаше тежко, седна на един камък край пътя и съобщи с пресекващ глас:

— Утре ще поискам колата от родителите ми, за да отидем до Зеленото езеро. То се намира на Асиското плато. Прелестно място! Може да предложим на Жизел и Мартина да дойдат с нас.

— Да, защо не? — съгласи се Алексей, като стрелна приятеля си с лукав поглед.

Продължиха да вървят рамо до рамо с отпуснати ръце.