Анри Троая
Альоша (14)

XIV

Заплахата, в началото забулвана, се изясняваше от ден на ден. „Последни новини“ поместваше все повече информации за евентуално сближаване между Франция и СССР. Жорж Павлович следеше събитията с безпокойство. Вечер на масата говореше често за чудовищното помирение между двете страни. Ако признаването стане факт по абсурдната воля на Едуард Ерио, то посолството на улица „Грьонел“, където още управляваше господин Маклаков, дипломатическият представител на някогашна Русия, ще стане собственост на Съветите. Службите на канцеларията, които се занимаваха с емигрантите, щяха да бъдат пометени и там щяха да се настанят болшевишки агенти. За белогвардейците ще е по-лошо от задушаване, от потъване в бездна. Няма да имат никакъв официален живот. Ще бъдат ничии граждани. За да смекчи катастрофалните последици от тази мярка, френското правителство предвиждало да улесни тяхната натурализация. Но Жорж Павлович не искаше да се хване на едно толкова странно обещание.

— Искам да остана верен на моите корени — повтаряше той. — Не защото отечеството ми вече не съществува, аз трябва да си търся друго.

Елена Фьодорова не беше такава песимистка.

— С нашите паспорти от Обществото на народите не рискуваме нищо — казваше тя. — Дори да се установим във Франция, Съветите ще ни оставят на спокойствие.

— Не, не! — въздишаше Жорж Павлович. — Те ще имат шпиони навсякъде. Ще ни преследват. Ще се опитват да настройват французите срещу нас!

Алексей слушаше родителите си и се чувстваше виновен, че не споделя тревогата им. Съжаляваше ги от все сърце, но не можеше да участва в техния култ към миналото. Патриотизмът им му изглеждаше остарял и мрачен. Ако Франция е решила да признае СССР, то е, защото има уважителни мотиви. Очевидно — мама беше права — нищо няма да се промени за хора като тях, които живеят под защитата на френските закони. При това положение защо трябва да се терзаят? Алексей имаше други причини за безпокойство. Последните три писма до Тиери оставаха без отговор. Дали приятелят му не е по-зле? В такава неяснота се питаше дали не трябва да пише до госпожа Гозлен, за да разбере какво става. Още се колебаеше, когато майка му получи една сутрин писмо, което разпечата пред него. Алексей тръгваше за лицея, но се позабави, защото видя, че на лицето й се изписа мъка.

— Какво има? — попита той.

Елена Фьодоровна сгъна хартията, придърпа сина си и го целуна с разплакани очи. Алексей повтори:

— Какво има, мамо?

Майка му седеше до масата в столовата. Чашките от закуската още бяха на мушамата с червено-бели квадрати. Жорж Павлович беше отишъл на работа. Всичко беше стихнало. Тя стана, прокара пръсти в косата на сина си и каза тихо:

— Писмо от госпожа Гозлен, скъпи. Тиери е починал.

Ударът беше толкова силен, че за няколко секунди главата на Алексей остана като изпразнена от всякаква мисъл. Зави му се свят. Беше отчаян и невярващ.

— Покажи — каза Алексей.

Тя му подаде листа. През замъглени очи Алексей зачете оттук-оттам: „От няколко дни всякаква надежда беше загубена… Остър белодробен едем… Общото състояние на Тиери не му позволяваше да се бори… Той угасна в ръцете ми… Тялото му почива тук в Сен Жерве, срещу планините, които толкова обичаше… Мъжът ми и аз сме съкрушени… Кажете на вашия скъп Алексей, че последната му мисъл беше за него… Всичките му писма бяха класирани по дати на нощната му масичка… По негова молба ви изпращам този спомен от ваканцията…“.

В плика имаше фотография: Тиери и Алексей пред „Комините на феите“. Изглеждаха толкова щастливи, толкова безгрижни, с глупави усмивки и туристически бастуни в ръка! Миналото му се надсмиваше, подиграваше се с неговата мъка. Алексей скъса снимката с яростно движение. Цялата вселена се надигаше срещу него. Бог не съществуваше. Майка му го гледаше тъжно и мълчаливо. След миг тя събра късчетата от фотографията и каза:

— Трябва да вървиш на училище.

— Няма да ида — изрече Алексей. — Няма да мога… Ще ми дадеш извинителна бележка…

Задушаваше се в стаята. Втурна се навън като луд. Елена Фьодорова извика след него:

— Альоша, върни се!

Алексей не й отговори и стремглаво се спусна по стълбите, гърдите му се разтърсваха от хлипове. На улицата си пое дъх. Сега му се струваше, че е знаел открай време, че дружбата му с Тиери ще приключи много рано и по трагичен начин. Привързаността им беше изключително интензивна — защото е била застрашена. Тъжно съвпадение: той присъстваше на грандиозното погребение на Анатол Франс по същото време, когато са погребвали неговия приятел далеч от всички, в малко селско гробище. Какво ще стане с него без Тиери? На кого ще се доверява? Кого ще моли за съвет? И най-сетне за кого ще живее? Отсега нататък не желаеше да мечтае за литература. Всичките му амбиции да стане писател умряха заедно с Тиери.

Алексей вървеше с широка крачка по глухата и сляпа за вълненията на света улица. Така, без да иска, стигна близо до лицея „Пастьор“. Зад оградата на огромната сграда от розови тухли и бял камък беше тихо. Сигурно всички ученици имаха занимания в класните стаи. Пред този блок на безразличието той доби чувството, че вече не е част от него. Изведнъж се замисли за нелепия надпис на камбанарията: „Всички часове раняват, последният убива“. Навремето с Тиери му се надсмиваха. Днес същият надпис го ужасява като злокобна формула. Обърна гръб и пое по обратния път.

Майка му го чакаше, тъжна и тревожна. Алексей се хвърли в ръцете й. Тя го полюшна, притисната до него, както правеше, когато беше малък.

— Ужасно е, скъпи! — каза тя на един дъх. — Съжалявам те от дън душа. Но ти си млад! Ще имаш и други приятели…

— Никога — изкрещя Алексей и се откъсна от нея.

Строполи се на дивана, скрил лице върху сгънатата си в лакътя ръка. Майка му седна до него и го погали по тила. Постоя така, мълчалива, внимателна, докато малко по малко момчето се успокои.

Жорж Павлович се върна за обяд. Жена му му съобщи новината. Той също остана поразен. Наведе се над сина си, целуна го с мъжка нежност и каза:

— Това е първата ти голяма мъка като мъж, Альоша. Ще имаш и други. Животът е борба, в която скърбите са повече от радостите…

И като хвърли куп вестници на масата, добави:

— За нас също денят е черен. Нещата вече са потвърдени официално. Всички вестници съобщават новината с големи заглавия: Франция е признала току-що СССР.

— Господи, възможно ли е това? — пошушна Елена Фьодоровна, сплитайки пръсти.

— Да, скъпа, Едуард Ерио добре е изплел кошницата. Вчера, на трийсети октомври, нашият посланик Маклаков е напуснал сградата на улица „Грьонел“, след като присъствал на религиозна служба там лично, и после е разпоредил да се приберат архивите. Гербът и знамената на стара Русия са били изнесени с последното такси. Свършено е. Съветите ще се настанят в Париж. Ще си бъдат като у дома. Ние ще трябва само да мълчим!

Елена Фьодоровна се обърна към иконата и бавно се прекръсти. Алексей продължаваше да лежи на дивана. Нищо не беше разбрал, нищо не беше чул. Затворен в мъката си, сега съжаляваше, че скъса фотографията.