Анри Троая
Альоша (10)

X

Макар че прозорецът беше отворен, в стаята бе много топло. Алексей отхвърли завивката и остана излегнат в тъмното. Невъзможно бе да затвори очи след тъй добре изпълнения ден. Откакто тръгна от Париж през миналата седмица, живееше във вихъра на някакъв калейдоскоп. Прекосяването на Франция с кола, нощта, прекарана в голям хотел в Лион за отмора от пътуването, пристигането в комфортната хижа, вгнездена сред зеленина, в Сен Жерве, където прислужниците бяха пристигнали с влак предишния ден и вече бяха започнали работа, разходките из околността — всичко го омайваше и откритията му нямаха край. Всъщност това беше неговата първа истинска ваканция, първото му бягство извън града, първото потапяне във френската природа. Веднъж с Тиери и родителите му бяха взели малкото трамвайче от Монблан до клисурата Воза и пред очите му блесна верига остри снежни върхове. Друг път отидоха в Шамони и електрическото влакче ги отведе от Монтенвер чак до белия хаос на Леденото море. Когато стигна до яростната буря, вледенена за вечността, Алексей си помисли, че се е пренесъл на луната. Днес бяха в прохода Диозаз и неговата буйна река. Преминаваха по дъсчени мостчета над громола на водата. Вертикалните стени на канарите ги смазваха с тъмната си скална маса. Бездната хвърляше в лицата им влажно и студено дихание. Гласовете се губеха в безспирния тътнеж. Такава беше представата им за ада със синьо небе над тях. Но имаше също, недалеч оттук, стръмни пътеки с бордюр от диви цветя, стари хижи с островърхи покриви, ливади, по които пасяха русоляви крави с хлопатари на врата. В зори звънтенето им стигаше до стаята. Лекият шум люлееше пробуждането на Алексей.

В този миг нощта бе дълбока и тиха. Без да пали нощната лампа, Алексей стана и се приближи до прозореца. Луната плаваше зад огромни валма от облаци. Разсеяната й светлина откриваше на хоризонта величествена архитектура от планински вериги със сребърни разрези, с процепи от мрак. Облъхна го почти религиозен възторг. Беше в черква без покрив, без стени, където присъствието на Бог се усещаше по-силно, отколкото на улица „Дарю“. И всичко това беше френско. Даваха ли си сметка за своя късмет хората, които живееха в тази страна на мир и красота? Алексей изпита желание да се прекръсти пред нощния пейзаж. После запали лампата и погледна часовника си: дванайсет и четвърт. Един неотдавнашен спомен изплува в съзнанието му, за да го обърка още повече: раздаването на наградите в лицея. Спомни си как Тиери слизаше от естрадата, натоварен с книги: награден беше седем пъти като първенец! Присъстващите родители и ученици го аплодираха много бурно. Алексей ръкопляскаше и подскачаше на стола. Самият той получи една втора награда по френски и едно отличие по гимнастика. Когато прозвуча името му „Крапивин“ между всички тези Мартин, Бьоноа, Дюран, още по-ясно се бе почувствал чужденец. Прекосявайки залата, за да приближи до ареопага от учители, бе си въобразил, че пристъпва крачка по крачка, сам в цяла Франция, която го гледа със симпатия. Когато се върна на мястото си, хвърли поглед на двете книги, които беше получил: „Исландски рибари“ от Пиер Лоти и илюстрована „Песента за Роланд“. Той ги взе със себе си в Сен Жерве с намерение да ги прочете. Но тук желанието му да се рови в книги се изпари. Животът го дърпаше за ръкава. Какво щяха да правят утре?

Тиери вземаше решението за екскурзиите. Имаше няколко приятели в съседство. Тръгваха в група. Жизел бе пристигнала предния ден с родителите си. Живееше в хотел. Може би щеше да дойде с тях на излета. Алексей не знаеше дали да го желае, или да се бои. Иронията й бе в състояние да му развали удоволствието от разходката. Бързо реши да пренебрегне тази смутителка. Ще върви напред с Тиери, както обикновено, без да го е грижа за нейните гримаси и насмешки. Благородството на местностите, които ще прекосяват, беше такова, че само посредствените души можеха да намират поводи за критика пред чудесната гледка. Беше написал писмо на родителите си, за да сподели с тях щастието си. Писмото му, разбира се, беше на френски. Те му отговориха на руски. Алексей разчете много трудно трите страници с напътствия и нежности. У дома всичко беше наред. Но жегата бе изнурителна и сделките вървяха бавно. Той съжаляваше, че майка му и баща му си стоят в града, докато той вкусва почти скандалните наслади от лятото в планината. Пак ще им пише, но все на френски, когато се върне от екскурзията. Ще им разкаже всичко. Ще сподели с тях възторга си.

Въпреки късния час все по-малко му се спеше. Трескава възбуда го подтикна да излезе на стълбищната площадка. Стаята на Тиери беше точно отсреща. Пролука от светлина обграждаше неговата врата. Той също не спи. Алексей почука, изчака отговора и влезе. Подпрян на лакът в леглото си, с разчорлени коси, с разкопчана яка на пижамата, Тиери, погълнат, четеше книга. Навярно текстът е бил много интересен, щом като минаха няколко секунди, преди да се откъсне и вдигне глава.

— Установявам, че и ти си като мен — каза той, като погледна Алексей. — Превръщаш нощите в дни!

— Не ми се случва често — отвърна Алексей, — но в случая кипя! Нашите екскурзии, всички дни, които прекарваме, страхотно е! Не искам никога да го забравя!

— Да, природата в този край е много хубава. Много хубава и много ужасна с безразличието си. В това отношение споделям мислите на Вини от „Къщата на овчаря“: „Живей, студена природо, и непрекъснато се съживявай“.

Тиери определено свеждаше всичко до литературата. За пореден път Алексей не смогваше да го последва. Той беше много развълнуван от всичко, което виждаше около себе си, за да може да се позовава на четивата. От чистия въздух му идваше да крещи, да тича, но не и да философства.

— Писва му на човек от твоя Вини — каза той. — Къде ще идем утре?

Тиери гръмко се засмя:

— Утре… утре… Знам ли?… Зависи от времето…

— Гледах луната току-що… Великолепна е!…

— Аз също я гледах — каза Тиери. — И ми се стори обезпокоителна. „Самотна, ледена и злотворна“, както пише приятелят Лотреамон, който е познавач на мистериите!

Той стана от леглото. Дълги крака, дълги ръце, сбран гръден кош — изглеждаше още по-безформен във великолепната си пижама на бели и сини райета. Алексей се почувства жалък край него в старовремската си нощница. Двамата опряха лакти на прозореца един до друг. Луната се беше скрила. Пред тях всичко беше тъмно и враждебно. Чуваше се шепотът на треперещ на вятъра тежък листак.

— Проходът Диозаз трябва да е много злокобен в такава нощ! — каза Алексей.

— Искаш ли да отидем да видим?

— Хайде!

— Ти наистина не се спираш пред нищо! — възкликна Тиери, като го потупа по рамото. — Ти си като развързано куче! Ако продължаваш така, ще предпочетеш да спиш на открито!

Алексей тръсна глава:

— Ти не можеш да си представиш какво нещо е за мен тази ваканция!

— И за мен също, старче! Иска ми се да продължава през целия наш живот! Жалко, че трябва да се върнеш в Ньойи на седемнайсети. Не мислиш ли, че можем да поискаме от родителите ти да останеш по-дълго?

— Не, Тиери, те няма да се съгласят. Това е вече прекалено!…

— Но ще дойдеш ли пак догодина?

— Разчитай! — каза Алексей с жар.

Датата седемнайсети август му се струваше толкова далечна, че не искаше дори да си помисли. Как можеше да си представи какво ще стане идната година? Тогава ще бъдат петнайсет-шестнайсетгодишни. Ще бъдат във втори клас. Ще се състезават в учението. Може би ще имат преживявания с момичета. Нощем повеите на вятъра, ароматът на листата се смесваха в главата на Алексей с любовни подтици без обект. Искаше му се незнайно какво и изгаряше от желание да се привърже незнайно към кого.

— Видиш ли — каза той, — дружба като нашата е рядкост!

— Много е рядко, старче — призна Тиери.

И се отдалечи от прозореца. Гърбицата му надигаше пижамата. След като обиколи стаята, си легна на една страна, струпа около себе си много възглавници и придърпа завивката. Колко беше спокоен! Как приемаше физическия си недъг!

Прав до леглото, Алексей попита:

— Ще спиш ли?

— Е, да! Трябва! И те съветвам да направиш същото, ако искаш да си във форма утре!

Очакването за нови удоволствия накара Алексей да се върне в стаята си. Усещаше, че разговорът с Тиери го бе разсънил окончателно. Виждаше се вече по нови пътища. Но сънят го победи едва легнал в леглото.