Йордан Радичков
Неосветените дворове (5)

4

Хвърлих цигарата и се качих на сала. Разбира се, много е да се каже сал, защото това бяха няколко скрепени леки дървета, горе-долу около един квадратен метър, тъй че можеш да застанеш на колене върху него и да стреляш. Застанах на колене и почнах да натискам пръта. Дълбочината стана два, три метра, четири метра. Тръстиките, към които отивах, за да се скрия, вече бяха близко. От пръта остана съвсем малка част непотопена във водата, тласкането стана по-трудно, пък и за първи път управлявах сал, пречеше ми всичко — и ботушите, и патронташите, и пушката. И малко се боех от водата, защото не умея да плувам, та си мислех, че ако с едно невнимателно движение обърна сала, ще потъна като камък на дъното. Затуй го въртях и измъчвах върху водата и мисля, че съм бил последният, нестигнал още своето прикритие, и че ей сега ще се появят патиците. Но не бях последният, защото видях Шамшурин да избира нов тръстиков остров, а аз вече се затулях зад моята тръстика, тъй че виждах половината от залеза. Сега слънцето не блещеше в очите ми. Западът продължаваше да бъде все тъй светъл и лек, а изгорялата тайга стана по-бакърена.

Прътът лежеше пряко сала. Прикладът на пушката стоеше опрян върху сала и цевите й сочеха небето. Аз стоях на колене върху сала и също гледах небето. Тогава усетих, че нещо около мен диша. Вгледах се в езерото, водата му бе черна и непроницаема. Едната му половина чернееше от отразената горяла тайга, другата му половина бе светла и пъстра, в нея се оглеждаше живата тайга. По средата трептеше едно червено око, отражението на нашия огън. Онуй наоколо продължаваше да диша. Възможно ли е да дишат на тъмното дъно чудовища, останали от минали епохи? В едно от езерата на Якутия геолози бяха видели воден змей. Ами ако изведнъж вместо червеното отражение на огъня зърна червеното око на змея? Салът, върху който бях коленичил, ми се стори треска.

После се успокоих, защото видях, че дишаше езерото. То люлееше леки изпарения, облъхваше ме със студената си пара, шумеше на пресекулки в тръстиките. Чувствувах, че то също има душа и е живо в своята ледена чаша. То е живо и ще даде живот и смърт на патиците, тръгнали на прелет. То е живо и ще даде живот и смърт на дивеча, излязъл из горите да пие вода. То е… А, ето ги патиците. Пет или шест, те се носеха ниско над тайгата, право към нас. Вдигнах ударниците на пушката, а през туй време изтрещя Шамшурин. Патиците веднага завиха, сякаш взривна вълна ги удари в гърдите, и цялото езеро чу как Шамшурин почна да ги ругае и тъй много ги руга, и тъй цветисто, че ако птиците го бяха чули, щяха да се изчервят до ушите. Но те отдавна вече не бяха над езерото, а търсеха други езера из тайгата. През тръстиките се понесе: хе-хе-хе-хе, тоя ситен якутски смях, и си спомням, че много се зарадвах тогава, дето не съм на мястото на Шамшурин. Смехът изведнъж секна, идваха следващите патици.

Патиците идваха на вълни. Някой ги изхвърляше от невидимите площадки в тайгата право към езерото, те много бързо си махаха крилете, колкото временно да се задържат във въздуха, и се спускаха ниско над водата. Тръстиковите острови димяха от гърмежите, едни пернати се връщаха, други завиваха встрани, трети се спираха насред път да размислят нещо и падаха във водата. Няколко летяха ниско към моята тръстика, избрах си една, подпрях я в гърдите с пушката и стрелях. Тя се изви като ястреб, просвистя над главата ми, но не падна. Завъртях се заедно със сала и гръмнах подире й, а после произнесох наум всичките ругатни, каквито Шамшурин произнесе на глас. Островите не ме дариха със ситен якутски смях, а с гърмежи — ловците продължаваха да си гледат работата. Ново свистене на крила ме накара да се обърна, две патици идваха право към мене — можеха да се блъснат отгоре ми. Бързо пушката! Тя обаче издаде само глухо почукване — бях забравил да сменя гилзите. Ще ги сменя!

Смених гилзите и известно време се любувах на Семьоновата стрелба. От осемте пушки неговата ми се струваше най-сигурна и най-точна. През цялото време той не се помръдна от мястото си. Шамшурин за трети път сменяше своето прикритие и едно кълбо гнус го придружаваше по пътя му. Той стреля в гнуста (взривната вълна я отнесе) и продължи по пътя си. А аз чаках белязаната от съдбата патица, та да мога да я бележа и аз с пушката си. Настъпи празнина в прелета, повече птици не се показаха. Якутите се разбъбраха, по дима над прикритията разбрах, че пушат тютюн. Запуших и аз и видях якутеца с греблото да тръгва от огъня. Той се качи в гумената си лодка и заплува по езерото да събира убитите патици. Някои му викаха: „Тук, тук!“, или: „Там, там!“ — и той въртеше лодката си и събираше дивеча.

Изпаренията на езерото се сгъстяваха.

Слънцето продължаваше да се крепи върху собствената си светлина в края на тайгата.

Тъкмо тогава от края на тайгата видях да излиза първото стадо полудиви коне. То направо нахлу в пасбището, двайсетина светли кобили и сред тях същият жребец, който вече бях виждал веднъж. Конете пръхтяха, махаха огромните си опашки и тръскаха своите тежки гриви. Пасбището се изпълни с шум и движение, животните нагазиха във водата и пиха вода, а жребецът обикаляше край тях и предеше с уши. След това кобилите тръгнаха по бялата трева и започна пашата. Тази трева донякъде напомня тревата по нашите орници, наричана от селяните белошак. Конете пасяха, пръснати живописно, а жребецът обикаляше край тях, спираше се при тази или онази кобила, казваше й нещо на ухото, а кобилата клатеше одобрително глава, после отиваше при друга, после при друга и май че на всички каза по нещо на ухото, а може би на всички казваше едно и също и всички останаха доволни.

Но те не можаха да довършат пашата си. Жребецът направи внезапно няколко скока, измъкна се от стадото и спря пред него, обърнат към тайгата. Някакви шумове, недоловими за човешкото ухо, бяха привлекли вниманието му. Кобилите спряха да пасат и изправиха също глави. Не след дълго от тайгата излезе друго стадо. То бе по-многобройно, кобилите бяха почти черни и изглеждаха по-тежки от светлите коне, обърнати към тях да ги посрещнат. Водеше ги жребец, напомнящ илюстрация на руска народна приказка. Гривата му бе лъвска грива. Челото и очите не се виждаха, защото гъсти кичури коса ги покриваше. От коленете му висяха черни кичури коса, както и над копитата. Тежкото и диво животно се спря и кобилите застинаха зад него. Двете стада се наблюдаваха известно време и започнаха да цвилят. Те цвилеха безразборно, спореха или се караха за нещо, проглушиха цялото пространство и след като си казаха необходимото, млъкнаха. Двата жребеца стояха неподвижно един срещу друг. Кобилите се разместиха, скупчиха се една до друга и образуваха две плътни групи, застанали зад своите водачи.

Из въздуха се разнесе свистене: патиците бяха почнали отново своя прелет. Шамшурин ми извика, аз стрелях напосоки във въздуха и продължих да гледам конете.

Още от детството са ме привличали конете. Не мога да кажа дали ги обичам, но някаква сила ме тегли към тях. В детството си една година бях ням и оттогава е почнала тая тайнствена привлекателност. Ето как се случи това:

Бях тръгнал у съседите през една ограда. Носех парче хляб, но за да прескоча оградата, трябваше да освободя ръцете си, затуй стиснах хляба със зъби, покатерих се и прескочих от другата страна. Щом скочих, и насреща ми се изправи едно голямо куче, кучето на съседите. То ме познаваше и никога преди не съм се страхувал от него. Но когато скочих, то се изправи на задните си крака и захапа хляба, който стисках със зъби. Беше голямо куче, с железен нашийник срещу вълците. Паднах по гръб, несъзнателно стисках хляба със зъби, а кучето отгоре ми, стъпило с нозе върху гърдите, също стиска хляба и ме гледа вторачено с жълтите си очи. Изпуснах хляба и се опитах да рева, но само от очите ми покапаха сълзи, никакъв звук не можах да произнеса. Съседката, видяла цялата история, почна да се смее и дойде да ме вдигне. „Какво има? Какво има? Ухапа ли те?“ — почна да ме пита тя и потърси нещо да удари кучето с него, но не намери нищо наблизо, затуй го ритна. А аз правех някакви въртеливи движения с ръце и не можех да произнеса никакъв звук. Тъй станах ням и започнах да се уча да говоря с ръце. Една година ме мъкнеха из цялата околия, дано проговоря, всички знахари проверяваха знанията си, пих и дъвках страшни работи, туряха ми гърне на стомаха, за малко да вляза целият в гърнето, а така също и вендузи. Някой пък откри, че щом имам шест пръста на крака (на единия крак аз имах шест пръста), то трябвало да отрежем шестия пръст и да направим с него оброк. На края ме заведоха при един стар свещеник в Берковица, да ми чете свещени книги. Той почна да ми чете от сутринта, та до обед. Даде ми светена вода да пия, после пак почна да ми чете, аз заспах, а като се събудих, той още продължаваше да ми чете. Мама и една друга селянка седяха насреща ми и от време на време се кръстеха. Другата селянка от моето село имаше глухоняма дъщеря, та бе дошла с мама да види ще помогне ли свещеникът. Щом се свърши четенето, пих пак вода и си тръгнах по пътя за село, но да проговоря не можах. Под града има ханове, Йончови ханове. Като наближихме хановете, насреща ни се зададоха два коня. Там има завой и аз ги видях още докато тичаха към завоя. Те тичаха силно, почти успоредно, неоседлани, извили красивите си шии. Главите им бяха малки — глави на смоци. Подкованите им копита кънтяха страшно по чакъла на шосето. Конете влязоха в завоя, прелетяха през каменния мост и продължиха да препускат право към нас. Мама и другата жена се объркаха, сбутаха се на пътя, аз също тъй се обърках и ту наляво, ту надясно, без да откъсвам очи от конете, докато най-сетне тупнах в прахта. Долу от ниското видях как прогърмяха копитата на конете, как се стрелнаха подобно светкавици над главата ми, облъхнаха ме с мирис на пот и се стопиха в бялата прах на пътя. Никога след това не съм виждал два коня тъй страшно и толкова красиво да преминат пред мене. Някакво мускулесто чудо беше се появило и отминало през завоя край хановете. „Кон!“ — казах тогава и говорих през целия път до село, докато слънцето залезе, докато се стъмни, докато изгряха звездите, а двете жени плакаха. Впрегатни коне или коне с ездачи не ми правят никакво впечатление, но щом видя свободни коне, някаква тайнствена сила ме привлича към тях.

Патиците свистяха във въздуха.

Жребците продължаваха да стоят един срещу друг.

Аз стоях на колене, обърнат към тях, и салът под мен потръпваше. Белият кон направи няколко крачки напред. Другият водач се отмести тежко на една страна, тъй че изложи шията си. И двата бяха почнали да пръхтят. Белият се хвърли стремително напред. Само с един скок той достигна черния кон. Беше оголил зъбите си още докато пренасяше своето тяло във въздуха, и преди нозете му да докоснат земята, оголената челюст намери шията на противника. Черният кон приклекна със задницата, но не се отмести, издържа връхлетялата срещу него сила. Той направи движение с шията, за да се освободи от впиването, сетне потърси с копито гърдите на нападателя, но безуспешно. Силната болка изтръгна продължително цвилене, започнало дълбоко, гръдно, клокочещо, и се извиси остро. Конят започна да се приближава със задницата си към своя противник и замахна с тежката си глава. Другият трепна от удара, глава с глава се бяха срещнали, и изпусна шията, за да започнат да се изправят един срещу друг. Какви страшни мускули изправяха тия тежки тела във въздуха, какви страшни жили свързваха тия мускули, какви ли кости живееха в тях, за да останат непречупени в битката!

Кобилите стояха неподвижно и гледаха като Джоконди.

В тая битка аз бях на страната на белия кон.

Те се бяха изправили един срещу друг, главите им кънтяха от ударите, цвилеха и търсеха взаимно шиите си. Те се хапеха по-настървено от кучета и зъбите им лъщяха страшно на слънцето. После се разминаха и почнаха да търсят с копита хълбоците и много дълго се биха по хълбоците, а белият, по-повратливият, по-пъргавият, намери отново шията на черния кон.

Кобилите стояха неподвижно и гледаха; две застинали тълпи, едната черна, другата светла. Те гледаха как все по-надолу и по-надолу пада шията на черния кон, ето гривата му вече стига бялата трева на пасбището, единият крак се подгъва, колебае се да застане на коляното, пак се колебае, вече ще застане, но само за едно мигновение, колкото да вземе сила от земята, и ще се изправи внезапно, за да отхвърли белия кон и да може кръвта спокойно да блика през отворените дупки на раната. Той бе нагърчил в тая схватка всичките мускули на тялото си, бе ги натиснал като пружини и сега тия пружини отхвърлиха светлия кон, много високо го издигнаха и за да не падне, той трябваше да се извърти крайно неудобно и да изложи целите си гърди. Задните копита, се раздвижиха като ковашките пневматични чукове и удариха гърдите на белия. Той се опита да изцвили, но издаде само глух стон и остана неподвижен. Черният кон се завъртя и застана точно насреща му. И двата бяха навели тежките си глави и се гледаха в очите. Стори ми се, че черната глава в тоя миг е по-страшна и по-дива.

Стояха един срещу друг и се гледаха изпод надвисналите кичури коса. Тежкото им дишане се чуваше по цялото пасбище. Кобилите стояха неподвижно и ги гледаха.

Аз също продължавах да ги гледам, макар че пространството над главата ми бе задръстено с патици. Наблюдавал съм бой между коне в делтата на река Дунав. Камъшовите разливи там са пълни с дребни рошави кончета. Техният бой е краткотраен. Те се ритаха два-три пъти, ухапваха се и отиваха да пасат. Нещо истеричаво имаше в боя им. Веднъж видях как една кобила отиде и ритна една друга кобила, а онази доста дълго време я гледа учудено. Тя пак я ритна, кобилата се ядоса, захапа я по гърба, оная извика истерично: „Иха-ааа!“ — и отиде да пасе сред камъша.

Ако тия два жребеца бяха почнали да се бият в дунавската делта с цялата страховитост и мъжка сила, то неустойчивата земя под краката им би потънала заедно с камъша, с белите вълци и с рогозените колиби на староверците, те биха огънали цялата делта, та Черно море ще се разлее чак до прочутия град Тулча. Забелязвам, че и хората започват да влизат в единоборство по същия истеричав начин като рошавите кобилки.

Няма ги вече сдържаните стихии на жребците!

Те продължаваха да се гледат. В мислите си подканях белия жребец и гадаех подготвя ли се за скок. Той обаче не беше готов за скок. Готов за скок бе черният. Той се изнесе остро и бързо напред и удари с предните си копита белия; улучи ребрата му, защото белият се опита да отскочи встрани, но не успя или не му достигна достатъчно сила да прегради с ребрата си тая хвърлена към него канара.

Черната канара удари и спря.

Белият кон падна на колене.

Изглежда, че съм се опитал да стана в тоя миг, забравяйки, че съм върху сал, през ръцете ме опари вода, изтръпнах и трябваше да се оправям със сала и да измъквам падналия прът. Когато погледнах отново, двата коня стояха раздалечени един от друг. Белият процвилваше. Те си поклатиха главите, белият тръгна към своите кобили, черният изцвили на своите кобили и те се наредиха зад масивната му задница. Само една кобила мина напред, подуши раната върху шията му, но жребецът тупна с крак и тя отстъпи при другите.

Той не се обърна да види дали цялото стадо е тук. Изглежда, че със сетивата си разбра, че цялото стадо е тук, защото разтърси гривата и тръгна през пасбището. Белият кон също тъй поведе своето стадо, двете стада се разминаха мълчаливо, не се чуваше дори пръхтене, само ударите на копитата. И макар че единият от водачите беше загубил в двубоя, и двата жребеца бяха еднакво величествени.

Тайгата ги прибра в себе си, пасбището се изпълни със самота.

За погледа е неприятно да блуждае в самотни пространства, затуй се завъртях на сала и потърсих птиците в небето.

Бяха там. Летяха на ята и отронваха трохи от себе си, да нахранят гладните пушки на ловците. Слънцето продължаваше да слиза и изпаренията на езерото се сгъстяваха.

Наместих се удобно и до залез изстрелях всички гилзи.

Слънцето разруши своята пирамида от светлина и потъна в развалините й. През студената пара на езерото огънят на нашия бивак едва се съзираше. Повече гърмежи не се чуваха. Видях якутеца с гумената лодка; той се плъзгаше леко и отнасяше убитите патици към брега. Тръстиките го скриха от погледа ми, а и здрачът ставаше по-плътен.

Стоях на колене и гледах тръстиките, там, дето беше изчезнал якутецът. Нещо ми липсваше, нещо бях забравил, или пък бях загубил нещо. А, няма ги тръстиките! Къде е пропаднало моето прикритие срещу патиците! Другите тръстики, пръснати тук и там по езерото, бяха далече. През цялото време съм бил неподвижен върху сала, освен ако тук има някакво подводно течение и то ме е носило. Няма значение, казах си и взех пръта, за да тръгна към брега — там вече се чуваха гласовете на другите ловци, те бяха излезли на сушата.

Спуснах пръта, натиснах надолу, но той пропадна и ръката ми потъна до лакътя. Под мен нямаше дъно!

Нещо звънна в ушите ми: беше страхът.

Сам сред настъпващия здрач, сред това студено езеро върху една педя сал! Стоях безсмислено, на колене, притиснат между страха и срама. Беше ме страх, вярно, но ме беше и срам да извикам в тъмнината. И докато се свивах, притиснат между тия две чувства, се помъчих нещо да съобразя.

Сетих се, че бях стрелял само на запад, дето е слънцето. Бил съм обърнат само в една посока и съм стрелял продължително време. Всеки изстрел ме е тласкал, макар и по малко, назад, навътре в езерото, отдалечавал ме е от тръстиката. Така че в случая не съм пленник на езерото, а съм бил пленник на закона за летенето на ракетите. Това малко ме успокоява, започвам да мисля пак за биещите се коне, търся кураж за себе си на фона на техния бой и се блъскам да измисля какво да правя по-нататък. Докато мисля, ръцете сами ми подсказват, те почват да гребат от двете страни на сала и макар и бавно, той тръгва през езерото. Изведнъж ми олекна.

Всеки случай доста гребах с ръце, преди прътът да стигне дъното. Щом стигнах дъното, се разбързах, преминах няколко тръстикови острова и излязох на сушата.