Йордан Радичков
Неосветените дворове (15)

2

В полярната нощ на седемдесет и втори паралел чувствувах отечеството си като пламтяща роза, огнена и избухлива. Тя разтваряше своята пъпка на хоризонта, уголемяваше се постепенно, нарастваше, небето над тундрата започна да става червено, сиянието се разсипа безшумно по белия сняг и видях в далечината как северни кучета теглят жлебове, натоварени с грозде между златни лозя. В жлебове седяха децата ми с лепкави бузи, а до розата стоеше майка ми със стомна и ми напомняше, че нощем, преди да пия вода от стомната, трябва да събудя водата — водата също спи нощем в стомните и човек трябва да утолява жаждата си с будна вода. Ще събудя водата, преди да пия от стомната.

Но преди още да я събудя, огнено сияние припламна и изгасна.

Стручков бе довършил своята роза на ветровете и нещо драскаше върху океана. Попитах го знае ли какво е българска роза. Той не знаел какво е българска роза. В багажа си имах няколко флакона най-проста розова вода, та му я показах заедно с богатото, пищно цвете, с много листа, не е като неговата северна роза, тъй оголена от ветровете, че едва крепи един лист край чашката си. Вземете тая вода в къщата си, му казах, дълго време къщата ви ще мирише на българска роза.

Ароматът на хавански тютюн се смеси с аромата на рози. Стручков подуши въздуха, па се засмя. Ако влезе някой, каза той, ще си помисли, че тук е имало я нещо русо, я нещо мургаво. После той се замисли и направи някакъв кръг върху картата.

Какво е това? — попитах го.

Риба — каза ми той.

Трябва ли да се отбелязват и рибите на картата?

Не, рибите не трябва да се отбелязват, па и тая риба не е в океана, тя е на сушата.

Бе надраскал картата с пътища, бе натурял кораби и недалече от корабите на сушата лежеше една риба. Изглежда, че бе мислил за нея, защото няколко пъти бе повторил с молива главата и перките й. Ами има ли тя някакъв таен смисъл в ледовото разузнаване? Няма никакъв смисъл, просто така съм я нарисувал. Понякога, като дежуря нощем и работя, си припомням нещо от северния морски път. Ето тук например съм нарисувал мечка, то е от дежурството ми през миналата седмица. Той ми показа стара карта и там наистина имаше една нарисувана мечка. Тая риба какво напомня… Някои напомнят тъжни работи, каза Стручков, някои напомнят забавни преживелици. Северният морски път е пълен с преживелици и когато нощем скитам нагоре-надолу по него, си припомням преживелиците. Това са ми събеседниците, както е и лулата.

Стручков напълни лулата си, разпали я, разпалваше я много внимателно и грижливо, сякаш разпалваше печка, и събираше мислите си около извадената на сушата риба.

Тая риба, каза той, ми припомня една история от времето на Отечествената война. Тогава аз служех във флотата и командувах кораб по същия този северен морски път. Виждате ли, рибата е между Лена и Колима, Лена е на запад от нас, Колима е на изток. Веднъж между Колима и Лена попаднахме на невероятни рибни пасажи. Беше тъкмо сезонът на хайвера. Поисках разрешение да спра за три дни в този район, имахме много бурета на кораба си, и получих такова разрешение. Рибата бе много, а моряците ни бяха малко, затуй прибягнах до услугите на един лагер. Лагерът бе от колимските, недалече от океана, и отидохме да водим преговори с началника. Не стана нужда дори от преговори, той ни каза: изберете си хора и ги вземете, само че едва ли някой знае как се вади хайвер и как се налага в бурета, за да узрее… Това е проста работа, тя може да се научи за няколко часа. Тръгнах из лагера да избирам хора, подходящи за работа.

Да сте забелязали мургав човек с права и остра коса? — попита Геня от своето легло. Той се бе събудил и седеше, като се взираше в Стручков и с една ръка търсеше очилата си, защото без тях виждаше трудно.

Какъв мургав? — го попита на свой ред Стручков.

Баща ми е бил в колимските лагери — каза Геня.

Мургави имаше, всякакви имаше — каза Стручков. Аз много подробно не съм ги разглеждал, гледах само кои са по-чистоплътни и по-подходящи за такава работа. Разбирате ли, това все пак е хайвер, необходима е известна чистота. Украинците ми се видяха най-чисти. Събрах украинци и те за няколко часа разбраха как трябва да се приготовлява хайверът. Хранехме се с тях общо, получаваха това, което и моряците получават, цели три дни прекараха заедно с нас на кораба и заедно с нас пиха по една чаша спирт. Бяхме напълнили всички бурета и трябваше да продължим пътя си. Украинците много искаха да останат още един ден с нас, но какво можехме да правим с тях, нали трябваше да ги върнем в лагера. Свалихме ги на сушата и тогава тия мъже се разплакаха. Прегръщат ни и плачат и не искат по никакъв начин да се върнат в лагера.

После почнаха да ни проклинат, че сме ги взели да работят на кораба, предрекоха ни най-страшна съдба — да потънем някъде, да се сблъскаме с ледена планина, да заседнем някъде в ледове и да изпукаме заедно с нашия мръсен хайвер — и отново се разплакаха. Бяха като деца, на които е отказано обещано пътешествие. Не можех да издържам, затуй пратих помощника си да ги върне в лагера. Трудно ми е да ви разкажа всичко, да ви обясня всичко; години наред, щом почна да ям хайвер, виждам как насреща ми стоят украинците и размазват с ръце сълзите си. Всяка година все повече избледняват, като стара фотография са вече, но от време на време пак ги зървам на сушата. Особено когато дежуря и се движа нагоре-надолу по картата. Никак не съм предполагал, че ще им причиним такова голямо страдание с тридневния престой на кораба. Тия три дни за тях са били райски, как тогава от рая да се върнат отново в лагера… Подобни случаи имах и по-късно, пак попаднахме на големи рибни пасажи, но никога вече не прибягнах до услугите на лагерите.

Той разпали загасналата лула и се загледа в рибата. Тя лежеше върху сушата с надебелена глава.

Баща ми не е бил толкова на север — каза Геня, — неговият гроб е по̀ на юг.

Той бе намерил очилата си и ги бършеше бавно с кърпата.

А ние все пак заседнахме в ледове, каза Стручков, проклятието на украинците ни застигна по пътя или по-точно пресече ни пътя и няколко дни трябваше да прекараме сред ледовете. Там се сприятелихме с една бяла мечка. Няколко пъти тя идва до кораба ни, но спазваше почтително разстояние, оглеждаше го и се връщаше отново по ледените късове. Жилището й беше наблизо. Една сутрин я видяхме, че влачи към жилището си един морж. Тя го остави върху леда и се вмъкна вътре, вероятно да спи, защото дълго време не се показа. Вместо нея се появи втора бяла мечка, разузна наоколо и откри убития морж. Тя много не се колеба, задигна плячката и я изяде недалече от леговището на първата мечка. Моряците на кораба я нарекоха мечка-хулиган. Щом изяде задигнатата плячка, хулиганът много бързо изчезна сред ледовете. Към обед познатата ни мечка излезе от дупката и си потърси моржа. Тя обиколи наоколо, известно време се загуби от погледа и я видяхме неочаквано край самия кораб. Вървеше по леда, спираше се, изправена на задните си крака, и клатеше главата си. Тъй обиколи кораба, после се върна и клекна на задницата си, вероятно е помислила, че ние сме й задигнали моржа. Моряците хвърлиха къс месо на мечката и тя го изяде. Хвърлиха и още един къс, тя изяде и него, но не се насити, а пак почна да обикаля. За първи път виждах бяла мечка да се приближава тъй близко до кораб без всякакъв страх. Казахме й, че повече месо няма да й даваме, ние не сме й взели месото, но тя стоеше изправена и клатеше глава отрицателно. Тогава се обади корабната сирена. Мечката се стъписа, изрева сърдито срещу кораба, обърна се и се отдалечи оскърбено към жилището си. Сигурно е сметнала кораба за някакво лошо животно, каза Геня, и е предпочела да бяга по-далече от него.

Лулата на Стручков, оставена между корабите и изхвърлената на сушата риба, изстиваше, затуй той я взе и започна да я разпалва отново; държеше я с две шепи и я загряваше, после взе молива и продължи да будува с него над океана. Геня прибра очилата си и легна, обърнат към стената. Оттогава, каза Стручков, сигурно съм изрисувал всички риби, хванати в океана.

Пъхнах се в изстиналото легло. Уличната лампа навън продължаваше да мотае бялата си прежда. Помислих си пак за розата и много исках да я видя отново над тундрата, но видението не се повтори. Помислих си за България и исках да си представя жаравата на житата й или гроздоберите й, или знамето й, или пък тоя разбойник Балкана, дето хвърля хайдушки отблясъци върху целия полуостров, но България почна да се смалява, ставаше все по-малка и по-малка, колкото едно птиче топло и дишащо — толкова малко, че можеш да го вземеш в шепата си, както Стручков държи в шепата си своята топла лула. Аз тъй и стиснах птичето и го чувствувах в съня си как пърха и всичките му пера трептят от ударите на сърцето. Да спим сега, казах си, и да се топлим под завивката!

На сутринта птичето бе отлетяло, като бе оставило само малко птича топлина в леглото ми.

Моите деца ми бяха дали талисман — едно кученце, колкото кибритена кутийка. Взех талисмана и отидох да го изкъпя в океана. Той беше малко странен талисман, колкото повече го къпех и се грижех за него, толкова по-мръсен ставаше.