Йордан Радичков
Неосветените дворове (11)

10

Преди двадесет и две години прочутият руски ловец Захаров влезе в бърлогата на една мечка, уби звяра и намери около него странни отломъци. Той ги свали заедно с кожата в Емелджак, но никой не можа да каже какви са тези отломъци, те не приличаха нито на злато, нито бяха желязна руда, а се цепеха на трески и блестяха много силно на слънцето. По-късно същият този ловец Захаров минал през области, оголени от всякаква растителност и покрити със странни люспи, които блестели много силно на слънцето, подобно на диамантите. Хора от Емелджак отишли в тия голи райони, за да се убедят, че ловецът разказва истината, видели ослепителните пространства, но не можали да отгатнат какво представляват. Познавачи на ленското злато казали, че не е злато. Но ако е злато или ако не е някаква ценност, защо тогава мечката е натикала в бърлогата си тези късове и как ще й хрумне на една мечка да събира бляскави предмети в бърлогата си. Някои предполагали, че това вероятно е събирано от човек, мечката е нападнала човека в жилището му, убила го е и е станала наследница на всичко в бърлогата. По-късно част от тая непонятност била изпратена в материка — тук на западната част на страната казват материк — и станало известно, че мечката е крила слюда в бърлогата си.

Така били открити якутските слюдени райони.

Слюдата се е напластявала, напластявала, та на места е достигала до дванадесет метра. При слънчево време тя блести великолепно, оградена от есенни гори, при дъждовно време склоновете и платата изглеждат черни и свъсени и селищата Емелджак и Иллимах ту греят ослепително, ту стават крайно неприветливи и потискащи. В слюдените райони имахме малко хубаво време, колкото да зажумим на разбитото по склоновете слънце, после ни застигна дъжд, платата се покриха с мъгли, стана невероятно тъмно и потискащо. Край фурните се обсъждаше проблемът за хляба, край планините от слюда се говореше също за хляба, защото през това време страната имаше недостиг на жито и хората се питаха наистина ли целинните земи не могат да дадат жито. Южните райони наистина не можеха да дадат жито поради голямата суша. По-късно минах през Алтайските степи и гледах как огромни стада комбайни на върволици от по тридесет — четиридесет се лутаха из степта, вдигаха прах, но оставаха гладни, защото житото не бе по-високо от педя с намъшен клас, та дори и осил нямаше в тоя клас. Те бяха съвсем кьосави пространства и по тяхната кьосава брада големите железни животни вървяха сърдито и недоволни от оскъдната паша.

В Иллимах търсихме Захаров, ловеца. Захаров бил излязъл от къщата си преди два месеца, отишъл в тайгата и още няма известие от него кога ще се върне. Всъщност Захаров никога не праща известия, защото в тайгата няма поща, а щом наловува потребния дивеч, сам се завръща в селището. Може би утре или в други ден ще се върне? Едва ли, казват неговите роднини. Той ще се върне, когато падне снегът.

Тъй че не можем да видим Захаров.

Какво друго освен слюдата можем да видим в Иллимах? Дъждът вали ситно, без всякакво настроение, природата също тъй няма никакво настроение и голямата река край селището едва се плъзга между черните брегове. Растителността по хълмовете е покрита с мъгли, та не се вижда. Ще видим тогава ленока, ни казва Нудьга̀, в реката живее голям ленок.

Нудьга̀ събра приятели, за да потърсят в реката ленока. Тоя ленок се бе родил съвсем малък, каквито са и другите малки леноци, и реката вероятно му е изглеждала безкрайна. Първоначално, още съвсем малък, ленокът пасеше трева край бреговете заедно с другите риби, после заякна, почна да си върти по-чевръсто опашката и догонваше насекомите, кацнали на повърхността на водата, или пък издавени при полета си. Като си допълваше пашата с насекоми, ленокът заякна още повече, но дойде зима, реката замръзна и един ден гърбът му залепна за леда. Другите риби също бяха залепнали за леда и когато хората го трошеха, отлепваха ги, затуй някои загинаха. Не е вярно, че рибата си живее хубаво във водата, а и хората казват често, че се чувствуват като риба във вода. Уловената риба отново отива във водата и почва да ври в тенджерата, но едва ли се чувствува като риба във вода. Тъй ми казва Нудьга̀, докато ми обяснява как живее ленокът.

Та другите риби били извадени на сушата, а тоя ленок останал (разбира се, останали и други леноци). През пролетта той се отлепил от леда, почнал пак да пасе трева и да яде насекомите, но веднъж видял край себе си съвсем малки водни насекоми, опашати и много прилични на ленок. Големият ленок почнал да яде тия водни насекоми, щото те се бутали в муцуната му и му харесали много. Те не били водни насекоми, а току-що излюпени леноци. От тая храна големият ленок пораснал още повече, удължил се и за да се прикрива, потърсил по-дълбоки места. Но в дълбоките места няма никаква паша, а само риби, затуй ленокът почнал да яде само риби. Подлецът си кротува почти на самото дъно, дори перките си не поклаща, и само чака някоя риба да мине над него. Той даже не я пита защо му мъти водата, а направо се стрелка към нея и я изяжда. Ленокът е пъргав като пъстърва. Той изяжда рибата, ляга отново на дъното да преживя, но с едното око преживя, а с другото око дебне дали ще се появи друга риба.

Най-напред ленокът пораснал колкото едно прасе, после колкото един кон, после още по-голям станал, после станал нещо много голямо, та да те е страх да го погледнеш. Аз не вярвах чак толкова голям да е станал, пък и самият Нудьга̀ не вярваше съвсем, но каза, че във всеки случай бил много голям. Те го знаели от години, виждали го в реката, знаят, че се върти най-вече при големия завой под канарите. Сега те ще хванат ленока.

Но и ленокът, изглежда, не беше глупав и се пазеше да не го хванат. Нудьга̀ каза, че човекът е по-хитър от ленока. Приятелите от Иллимах му кроиха хитрини, обсъждаха ги заедно, а ленокът сам си мислеше хитрините и все по-хитър излизаше, но на края хората го надхитриха и той, захапал въдицата, тръгна с бяс към брега и си спомни, че някога като малък е пасал трева край тия брегове в плиткото. Щом си показа навън муцуната, ленокът изпадна в голям ужас, защото всичко бе покрито с огромни люспи, и той почна да се бие ужасен върху люспестата земя; може би си е помислил, че се сблъсква с някаква гигантска риба — тъй са му изглеждали люспите на слюдата, покрили целия бряг на реката.

Най-после люспите му се отпуснаха върху люспестата земя и той трябваше да нахрани десет човека, като си плати за туй, дето е ял леноци. Наистина беше голяма риба.

Последното си пътуване ленокът направи към къщата на Нудьга̀. Ние също пътувахме към неговата къща, към нея пътуваха и други, за вечерята се събрахме около двадесет души; мнозина разказаха най-различни истории за ленока, като отбелязаха, че в Емелджак имало дори един ленок, дето надхитрял и най-големите риболовци и им се надсмивал от реката, та ще трябва един ден хората от Иллимах да се вдигнат, да минат през слюдените баири и да му видят сметката на тоя ленок.

Междувременно рибата вече димеше на масата и всеки си вземаше от нея и я поливаше с водка. В кухнята тракаха съдове, виеше се пара и се виждаха няколко жени, съседки на Нудьга̀, да прехвърлят тави с пелмени. По старо сибирско правило се приготовляваха по сто пелмена на човек. Народът дояждаше рибата и чакаше кога ще се появят димящите пелмени.

Къщата бе ниска, едноетажна, но широка. Тя имаше няколко стаи, разделени една от друга със завеси. Преобладаваше зеленият цвят. Може би липсата на зелено в природата е накарала стопанката да натуря повече зелено в къщата си. Едно дете ми подари малка латерна със съветски спътник. Латерната пееше: „Широка е моята родна страна“. С детето почнахме да курдисваме латерната и през цялата вечер тя ни пееше все същата песен, та дори и когато пуснаха грамофона, латерната пак пееше.

Пелмените пристигнаха в дълбоки блюда, скрити от облаци пара, и всички почнахме да ги опитваме. Бяха забележителни пелмени. От тия пелмени, каза Нудьга̀, жените ни напълняват, а ние отслабваме. Жените наистина бяха пълнички. Пълните блюда сменяха празните, бързите песни сменяха бавните, тостовете се нижеха един след друг и Нудьга̀ следеше всеки да си пие честно чашата, като изпива до дъно водката. Русинът много обича тостовете, той произнася много дълги речи и залпово си изпива водката. Един от гостите вдигна тост за туй, че са премахнати сибирските лагери, и ние всички пихме за премахнатите сибирски лагери.

Само един не изпи чашата си.

Нудьга̀, който следеше всеки да изпива честно напитката, го покани да си вземе чашата. Аз ще пия за Сталин — той каза това и си изпи чашата до дъното.

Но той не спря дотук, а продължи нататък. Солженицин със своята история за Иван Денисович е вреден — каза той. Солженицин е вреден, защото издава пред света държавната тайна за лагерите.

Ами че той взел най-щастливия ден на един лагерник и го описал най-мрачно.

Ами че ако ще вземеш най-щастливия ден на един човек, опиши го най-щастливо!

Половината от гостите на Нудьга̀ скочиха. Попитаха го чува ли какво приказва. Той каза, че чува, че дори много добре чува, и повтори казаното по-обширно и с повече вариации. Тогава и другите се изправиха и му казаха да се извини за всяка своя дума, а той седеше насреща им, почукваше с празната чаша и ги гледаше последователно в очите. Няма да се върнат твоите лагери, му каза Нудьга̀, както ленокът няма да се върне в реката.

В реката има много леноци, каза другият, не можеш да изловиш всички леноци. В Емелджак има един ленок, него никой не може да го улови. Ще го уловим, му каза Нудьга̀! Извини се! Той му наля отново чашата, онзи, изглежда, това и чакаше, стана с пълната чаша и отново пи за своето си.

Оставете го, намесиха се жените. И пуснаха грамофона. Почнаха да играят казачок и да подхвърлят на мъжката част, че не е хубаво жени да играят казачок, тя е мъжка работа. Но никой от мъжете не се помръдна. Те стояха настръхнали срещу Сталиновия защитник. Някой спря грамофона и каза на жените да минат в кухнята, за да донесат още пелмени. Детето, с което курдисвахме играчката, се измъкна след жените. Завесите в тая ниска широка къща прошумяха и увиснаха неподвижно. Пелмените изстиваха бавно в чиниите.

А хората стояха един срещу друг и се гледаха мълчаливо.

Навън в тъмнината се чуваше как бият капчуците, като слепоочие. Подобни погледи и удари на слепоочия наблюдавах преди години, когато Сталин бе изваден от Мавзолея на Ленин. Беше началото на зимата, Червеният площад в Москва бе задръстен с народ и хората се повдигаха на пръсти, за да погледнат през коридора на охраната къде е гробът на Сталин. Кремльовската стена сивееше зад дърветата, вятърът хвърляше сняг в очите, беше късно, но хората шумяха сред площада, сякаш бе извършено чудо и неговата магнетичност ги държеше на студа. Кристалният съд на небето се бе разбил на прах върху града без всякакъв трясък и продължаваше да се сипе. Стори ми се тогава, че Мавзолеят на Ленин стои изненадан в студената нощ — как тъй без трясък и шум е извършено едно дело или е станало голямо събитие. Всъщност в тая нощ на Червения площад ставаше разминаването между две звезди, от които едната фалшива. Гигантското движение на вселената е винаги безшумно, ние не чуваме дори шепота на големите звезди и слънца. Шепот тогава имаше само в тълпите. Шепот имаше и в голямата жилищна сграда на интербригадистите, строена от същия архитект, автор на Лениновия мавзолей. От нея са изведени последователно обитателите, обвинени като вътрешни врагове, за да бъдат разпратени в лагерите на Колима и Якутия. Последният изваден от тая къща бил един лекар. Той се отбранявал от прозореца на своята стая със сярна киселина, но твърде много колби със сярна киселина бил изхвърлил от прозореца, та на края се усъмнили, че точи вода от чешмата. Дворникът засадил на средата на пътя едно дръвче, за да не може да мине вече никаква кола, и по-късно колите пазели това дръвче и се връщали обратно. То и сега стои пред къщата на интербригадистите, наивно в своята крехкост, и зад него ще видите прозорци, на които са стоели понякога облакътени български политемигранти. Тях вече ги няма… И улиците са пусти, и Червеният площад, сняг навява новия гроб на Сталин и аз тръгвам към хотел „Ленинградски“, гонен от вятъра. Вятърът ме изпреварва, мете снега пред себе си и се напъхва на топло в метрото, като развява опашка от сняг.

Аз не съм като вас, каза иллимахецът, да живее Сталин, долу Сталин! Аз съм почтен и последователен. Вие пак ще викате: да живее! Другите му казаха, че няма да викат, хванаха човека под мишниците и го изведоха навън въпреки протестите му. В отворената врата се виждаше как вали дъждът и мракът стои на една крачка от стълбите. Иллимахци го пуснаха в тъмнината на нощта и се върнаха обратно на масата. Жените вече носеха димящите пелмени и детето пристигна, за да седне на коляното ми и да почнем да курдисваме с него „Широка е моята родна страна“. Казах на домакините, че съм срещнал в Чурапчанската тайга един ловец от лагерите, а домакините ми казаха, че тоя човек също е бил в сибирските лагери, само че е бил надзирател в тях и вероятно животът му на надзирател е бил по-добър. Надзирателят винаги ще иска да бъде надзирател.

По тоя повод един от миньорите разказа следната история: Когато бях малък, каза той, баща ми и дядо ми пиеха водка. Аз бях ей колкото това дете, а те пиеха водка и си разказваха разни истории. Историите бяха едни и същи, особено дядо ми много обичаше да ги повтаря. Като си пийнеше малко, ме питаше искам ли и аз да пийна водка и ме предупреждаваше, че ако се напия, ще си свали колана и ще ме набие хубаво с колана си. Изпивах туй, дето ми го наливаше моят дядо, и, разбира се, се напивах. Дядо ми си сваляше колана и ме налагаше хубаво с него. Баща ми вика да не ме бие с колана, а дядо му казваше, че така трябва да се калява човекът, ако не ме биел, винаги съм щял да се напивам. Мина време, пораснах, а дядо ми и баща ми все тъй си пиеха водката и си разказваха едни и същи истории. Постепенно се научих да пия водка, без да се напивам, но тогава пък дядо ми се напиваше, сваляше си колана и почваше да ме бие. Тъй че нищо хубаво не очаквай от дядо си, каза сибирякът. Ако ти се напиеш, ще ядеш бой, а ако не се напиеш, пак ще ядеш бой, защото пък дядо ти ще се е напил. Казват, че тъй най-добре се калява човекът, но аз лично не вярвам!

Късно през нощта излизаме навън, ще спим в друга къща. Вървим по дървените тротоари, дъждът съвсем слабо ръми. В Алдан, казвам на Нудьга̀, сега сигурно пеят първи петли. Ние нямаме петли, ми казва иллимахецът. Просто у нас не виреят петли. Човекът, който бил каляван от дядо си, се сеща пак за надзирателя. Ами че надзирателят, както иска и както е войнствен, то знаете ли, че ние едва ли ще тропаме по тротоара сега с обущата си. Кой знае къде бихме тропали сега, я по Европа, я по китайските оризища, и светът щеше да мирише на барут. Ще отида у тях и ще го набия с колана си, омръзнали са ми тия негови речи.

Съветват го: няма смисъл, къде в тая тъмнина, ще си извади очите някъде. Него сам бог го е наказал. Знам аз тоя бог, каза той, и много цветисто напсува бога на надзирателя. С това се и изчерпа цялата му закана да отиде и да го набие с колана си.

Пет или шест човека останахме да спим в другата къща. Геня заспа веднага, щом докосна възглавницата. Човекът, бит от дядо си, за да стане човек, попуши заедно с мене и много бавно почна да си приготвя леглото. Излязох навън и няколко пъти минах по улицата пред къщата. Не ми се лягаше още, по едно време ми хрумна да се разходя по-далече въпреки тъмнината. От едната ми страна шумеше реката, дето живееше ленокът, и тя донейде ме ориентираше.

По-добре да не ми беше хрумвало това излизане, защото веднага се загубих.