Йордан Радичков
Неосветените дворове (25)

1

Мисля си: как ли атаман Семьонов си е представил да премине стремително с петнадесет хиляди щика право към Якутск и подир туй от басейна на река Лена да мине на юг, да овладее Байкал, да пререже сибирската железопътна линия и да завърши своя сибирски поход, затвърден окончателно с помощта на японците? Помислете си само: стремително да премине от Северен Китай до Якутск с петнадесет хиляди белогвардейски щика!

Подкрепата на Япония, естествено, не е била без значение. Япония е страна на изгряващото слънце, дори самото Изгряващо слънце, и Русия стои пред нея като бледа роса; то росата ще се изпари само при мисълта за Изгряващото слънце. Може би късметът на Русия се състои в това, че не се е сетила да помисли за Изгряващото слънце и все още е запазила себе си — пътешественикът сам може да се убеди: той гази роса до колене. Пък и самото Изгряващо слънце поради някаква мрачна шега на съдбата все още не може да събере островите си, пръснати в океана, и самото то зъзне и потръпва, шибано от радиоактивни дъждове.

Изненадва ме тази стремителност на атамана! Дори си представям как в своята стремителност петнадесетте хиляди щика свистят и бляскат през Сибир, през горите и езерата му и прелитат като оси над белите пасбища, осеяни с полудиви коне, и конете цвилят от изненада, а сибирската гнус се надига от леговищата и се вие озадачена над горите, защото това, което е преминало край нея, вече го няма. Него вече го няма, защото то отдавна е изоставило пасбищата и се е устремило право към зелето на Якакит и Сергей Кузмич, макар и да е виждал негър, като погледне нагоре, ще му падне шапката от почуда и няма да повярва на очите си, кога види, че един щик пикира и се забива право в сърцето на набъбналата зелка; и златотърсачите на Алдан ще бъдат изненадани, съзирайки щиковете по АЯМ, златната шума на брезата ще бъде отнесена, сякаш вихър е преминал през хълмовете, и може би китаецът Ли ще падне на колене, убеден, че щиковете идват да заколят свинете му. Те ще ги заколят, разбира се, тъй както преминават, без дори да са спрели, макар и за един миг, защото в своята стремителност вече са се надвесили над иллимахци, дето с викове: отпусни, отпусни, притегни, притегни! — се мъчат да извадят ленока от реката, но вместо ленок виждат как се стрелка в реката някакъв щик и на края на въдицата вместо ленок се мята самият щик и реката ври и се стъписва изплашена. Тя ври и се стъписва, а устремените щикове продължават напред, все към Якутск, преминават голямата река Лена, всичките тия осемнадесет километра вода, без нито един да се удави, без дори да намокри мустаците си, а само зърват бегло своите отражения в голямата река и със страшна стремителност се забиват в дървения град Якутск, тъй дълбоко се забиват в неговото дърво, че остават там, като звънтят и потреперват. Якутските жители ще паднат веднага по гръб, щом видят как дълбоко и смъртоносно са забити белогвардейските щикове в дървения им град, как потръпват, измъкват се после от смъртоносните рани и все със същата стремителност, неуспели да си вземат дъх, удрят право на юг, към Байкал.

Всичко това си го представям най-картинно и най-живо, същински тунгузки метеорит, преминал страховито през огромните сибирски пространства; тия щикове така много са устремени напред, че постепенно се откъсват от войниците, вземат преднина, загубват ги от погледа си, толкова много се увличат в своята стремителност, че като се обърнат подир известно време, не ще зърнат подире си никакъв войник. Да си призная, и аз подобно на щиковете не съгледах никакъв войник и самия атаман Семьонов не съгледах; само тия щикове, дето бяха много стремителни, но после те почнаха да се забавят, да се разпокъсват, да изоставят на групи или поединично, като всеки щик търсеше войника си, луташе се по горите и езерата и постепенно целият тунгузки метеорит се разсея в сибирските пространства и потъна в горите, подвиквайки на войниците. И войници сигурно са се лутали тук и там из горите и са подвиквали на щиковете си, но никой никого не можа да срещне в тоя поход, защото едни ръждясаха, други замръзнаха, а трети потънаха вдън земята якутска.

Затова си мисля, че не е удобно чак такава стремителност, както например атаманът си е представял. Спомням си, че в руската литература има нещо писано за човешката стремителност, но не помня къде и от кого; помня само, че някакъв човек бил толкова много стремителен, че един ден успял да се повдигне от земята, полетял из въздуха и кой знае колко време е щял да лети, ако на пътя му не се изпречила една камбанария, човекът се закачил на нея и доста повисял на кръста й. По-късно той си изкарвал прехраната, като просел пред камбанарията и разказвал как се бил закачил на кръста й… Няма да се изненадам, ако един ден науча, че и атаманът дълго време си е изкарвал прехраната (застанал пред входа на своя въображаем сибирски поход) с разказа как стремително е ударил Якутск с петнадесет хиляди щика и е възвил бързо на юг, за да удари Байкал.

Ние сега също тъй отивахме да ударим Байкал. Най-напред отпочинахме в Иркутск, пихме грузинско вино в Интурист и тъкмо се разпихме, казаха ни, че сме изпили всички запаси. Аз разговарях по телефона с България, чух познати гласове — тъй дълго неслушани, а Геня намери в градската поща купища писма от своя четиригодишен Дима — все мили московски рисунки и драсканици. Имахме вана, но ваната в хотела все пак не бе онуй славно къпане, дето го направихме подир връщането си от тундрата в Тиксѝ, в старата руска баня с брезови пръчици; в горещи пари на потилнята всеки инквизираше собствената си мръсотия с тия пръчици, а някои взаимно се шибаха, та само дяволите липсваха, за да допълнят адски горещата картина. Но понеже нямаше дяволи, щом ни стана извънредно горещо и непоносимо и ни заболяха гърбовете и хълбоците от шибане, ние се обляхме с вода и се измъкнахме тихичко навън от тоя парен ад, наречен руска баня, и дълго подир това след нас вървяха цели стада пара, промъкнали се през открехнатата врата.

Подобно нещо не може да се види в Иркутск. Иркутск е цивилизован град, пълен с чисто свои, иркутски истории, и ще е необходима голяма територия, за да мога да го разположа и да построя всичките му истории, без едната да се извисява за сметка на другата, както и самият град е строен — без една къща да притесни съседната или да я засенчи; затова ние ще потичаме с тенекиеното самолетче върху една иркутска ливада, ще подскочим заедно с него нагоре и заедно с него ще прескочим всички иркутски истории, за да тръгнем към Северен Байкал, към неизвестния на читателя остров Олхо̀н.

Да се отскочи с тая тенекиена двукрилка до Северен Байкал не е нито толкова лесно, нито толкова просто. Малките самолети имат това неудобство, че пътуват на височини, пълни с всякакви трапища. Двукрилката се извиси, изпълнена с гръмогласен протест, но не можа да се задържи дълго в разредения въздух, затуй се спусна по един въздушен склон, като че се пързаляше, и почна да лъкатуши. Ние летяхме или наляво, или надясно, но не и напред. Щом някъде се покажеше вода, двукрилката веднага завиваше и минаваше на пръсти край нея, като внимаваше да не се събори в ямата; щом някъде се покажеше бляскавата ивица на река, двукрилката напъваше мотора си, засилваше се и прескачаше въздушната пукнатина. Една пожъната нива ни измами със своята кротост, щом я доближихме, тъй се блъснахме в нея, че самолетът дълго време трепереше от ужас и му се виеше свят, също като човек, кога се блъсне в горния праг на някоя ниска врата. Уж е все равнина под нас и би трябвало и въздухът също тъй равно да е напластен върху тая равнина, а то излиза, че ние се катерим с двукрилката или лъкатушим из невероятни въздушни Хималаи, познати само на летеца и на неговия помощник. Големите самолети на Туполев и на Илюшин летят високо над тези Хималаи, над техните снегове и облаци, над техните шеметни пропасти и се плъзгат леко и равно; с тях не ще забележите дори, че летите. Имал съм случай от Новосибирск до Москва да наблюдавам непрекъснатия залез на слънцето — тръгнахме по залез слънце и пристигнахме по залез слънце. Пред нас слънцето стоеше неподвижно, едва докоснало хоризонта; зад нас Източният Сибир тънеше във вечерния мрак и след като постояхме няколко часа на върха между мрака и залеза, кацнахме в Москва… Едва сега можех да си представя колко много двукрилки са се лутали под нас и са надхитрили хитрите клопки, разхвърляни по пътя им. Представям си как са се люшкали и блъскали по въздушните стръмнини и процепи ония якутки от Мухту̀я, дето отидоха с мократа двукрилка при своите ловци в тайгата, за да им занесат малко женска топлина!

Нашето преминаване през въздушните Хималаи продължи няколко часа, после се показа вода и отвъд водата — остров Олхо̀н. Островът е дълъг осемдесет километра, населен с буряти, скотовъди и риболовци. Ще кацнем на самия бряг, върху една жълта ливада, и вече почнахме да се спускаме, но изведнъж излезе, че не е тъй просто да кацнем върху ливадата. Стадо крави пасеше най-спокойно на това тревисто летище и не ни обърна никакво внимание. Двукрилката мина много ниско над стадото, кравите ни помахаха с опашките си, но не се отместиха. Те просто си пасяха на своето пасбище и не разбираха защо тая небесна крава трябва тъй силно да мучи, а не слезе при тях да почнат да пасат заедно. Завъртяхме се във въздуха, а през това време из гората излезе един камион и почна да гони стадото. Добитъкът малко неохотно се размърда, разполови се, направи място широко колкото шосе и нашият самолет се плъзна по това тревисто шосе, подскочи няколко пъти и спря. Кравите веднага закриха пистата, дойдоха и помирисаха небесната крава, убедиха се, че е настроена миролюбиво, и я оставиха да пасе спокойно заедно с тях.

Това бяха извънредно дребни крави — стигаха до кръста ми. Няколко кози имаше, козите изглеждаха високи една педя, същински детски играчки, курдисани и пуснати на пасбището; само децата липсваха, за да гледат играчките.

Всъщност децата не липсваха. Те се появиха откъм гората, съвсем малки деца, някои от тях бяха мустакати и вървяха бързо с късите си нозе, за да вземат пощата от самолета и кутиите с филмова лента. Повечето от тях пушеха. Това бяха буряти — скотовъдите на острова, — дребни хора, подвижни — донякъде ми напомняха евенките. Сега изведнъж видях, че има някаква съразмерност между хората, козите и кравите, че дребните скотовъди са развили тъкмо най-дребните диви раси, заселили са с тях острова и са ги подчинили на себе си, направили са ги послушни и кротки. Наоколо през гората прозираха други пасбища, други стада добитък бяха пръснати из тях, а когато се обърнах към Байкал, видях едно стадо крави, нагазило във водата до колене.

Представете си стадо крави, което е навлязло в едно зелено море да пие вода! Първоначално човек не може да свикне с тая гледка. Добитъкът от сушата никога не пристъпва към морето, той отдалече усеща соления му дъх, горчилката и остротата на йодовите пари и цялата тръпчива воня на гниещия растителен и животински свят. Крави да нагазят до колене в морето и да пият вода!… Те наистина бяха отишли на водопой, Байкал се вълнуваше леко и биеше със зелени вълни коремите им, животните повдигаха глави и отново се навеждаха, за да могат вълните да ги ударят по муцуните, пак вдигаха глави, стреснати от удара на вълната, и отново се навеждаха. Водопоят в реката е спокоен; водопоят в Байкал е прекъсван често от тичащите към сушата вълни.

Водата на това море е сладка и зелена. Навътре зеленото потъмнява, бели гребени се раждат и умират, за да се родят отново, по-нататък водата става почти черна и в далечината завършва с черни скали, които я заграждат, за да не се разлее. Дни наред гледах изменчивостта на Байкал, ту стихнал, ту разбунтуван, ту осветен от слънце, ту притиснат от ниски облаци или вглъбен при залезите, за да могат да навлязат в него дългите сенки на далечните му брегове и да паднат на дъното му с идването на тъмнината. После щях да стоя в лодка сред подскачаща риба и да гледам как Байкал се удря и пени в бордовете и се мъчи да надникне над тях или да нахлуе в лодката и да си вземе обратно биещата се за вода риба. Щях да гледам също така как стадата добитък слизат диагонално по склоновете на острова да пият вода и после поемат с бавни зигзаги нагоре, как работят чевръсто с езиците си и доостригват стриганата през цялото лято трева.

Ако вие плувате с рибарска лодка по езерото, ще видите колко много стада са излезли на паша из острова; ако застанете на сушата, ще видите колко много рибарски лодки са излезли на паша в езерото и как бясно препускат по него трещящите глисери, вдигнали бели облаци вода подире си, и как бурятските кончета, затънали до глезени в пустия плаж, извиват шии и процвилват към глисерите. Зад тях димят комините на дървените къщи и се вари контрабандната ракия арака.

Добитъкът се напи вода, възви към сушата и започна да се разгръща към пасбището. Камионът пак почна да гони кравите, отвори малко място и нашата двукрилка се засили, подскочи и увисна във въздуха; тя тръгна по обратния път към Иркутск. Погледнахме малко подир нея (щяхме да я видим пак след една седмица, защото в Олхо̀н идва самолет само веднъж през седмицата да донесе поща и филми и да вземе пощата и стария филм), погледахме и тръгнахме през гората съм селището Хужир.

Гората и тук бе само от лиственица. Вековни дървета се извисяваха, следобедното слънце едва се провираше и бе разпръснало из тях снопове светлина. Никъде никаква птица не се виждаше и никаква птича песен не се чуваше в тая гора; само мучене на добитък, високомерните възклицания на някоя коза и човешко подвикване. По едно време дочухме смях — той бе женски, — после се обади куче и преди още да сме успели да наситим очите си с олхонската гора, дърветата оредяха, разместиха се и ни изоставиха внезапно. Посрещна ни слънцето — право в очите, — селището Хужир, вкопчено в склона, слязло с къщите си до самата вода, няколко жени, които вървяха по тревиста улица между къщите, и няколко кучета, не по-големи от котета. Котетата си размахаха опашките, спуснаха се към нас, лаеха страшно заканително, но щом стигнаха до нас, веднага млъкнаха, поотриха муцуните си в краката ни и ни поведоха към своето селище.

Зверове трудно биха нападнали Хужир, но Хужир има нужда от кучета, защото те пазят селището от водните и от сухоземните духове. Денем тия кучета лаят обърнати към сушата, нощем лаят обърнати към морето или обикалят тюлена на хужиреца да не би случайно да избяга от къщата му, да тръгне по улицата и да се хвърли право във водата. Тоя хужирец бе хванал един тюлен и го държеше в къщата си в едно корито. Хужирци смятат, че един ден може би ще успеят да опитомят тюлените и всеки жител ще се разхожда, като води подире си с каишка тюлен, и тъй ще се събират пред селската кантора, ще стоят, ще пушат, ще си разказват истории, а тюлените ще лежат в краката им и ще ги гледат кротко в очите.

Кучетата ни заведоха чак до кантората, там ние разпитахме каквото ни трябваше и с Геня тръгнахме да търсим новата си хазайка. Кучетата обаче не ни изоставиха, а тръгнаха след нас и вървяха чак докато намерихме хазайката, поклечаха на улицата, а после заминаха вкупом към пристанището да посрещнат рибарските кораби. Тия кучета само посрещат и изпращат, каза новата ни хазайка. Кон ако се зададе, веднага го посрещат и изпращат; стадо ако се зададе, веднага отиват да го посрещат и вървят заедно с него. Как ли не ги мързи цял ден да скитат! Те ли посрещнаха самолета? Казахме й, че са ни посрещнали отсам гората. Е, каза тя, тоя път са закъснели някъде… Заповядайте, ей сега ще стъкна печката, само да се преоблека.

Тя беше пълна, около шестдесетгодишна жена. Преоблече се и се появи на вратата в син анцуг. Дебелеем, дебелеем, каза жената, от тая пуста риба дебелеем, вече не ми стават дрехите. Тя почна да разнася анцуга си из стаята, за да ни приготви рибешкия обед. В прозореца ни се блъскаше и зеленееше Байкал.