Йордан Радичков
Неосветените дворове (13)

12

Времето се влоши. Трябваше да прелетим на запад в диамантените области на Якутия, но летенето стана трудно, с големи престои. Върху летищата клечеха гъсти мъгли и нямаха никакво намерение да се разотидат из тайгата. В Мухту̀я пет якутки втори ден обикаляха около едно тенекиено самолетче с надеждата, че времето ще се отгърне и те ще могат да отлетят при мъжете си в ловните райони. Навсякъде около нас сребрееше мократа бреза и Геня почна да се възхищава: същинско Подмосковие! Ето този кът например ми спомня една позната дача, същите брези, същите постройки! Каква странна работа, чак на толкова градуса северна ширина да видя Подмосковието! Ами виждаш ли оная ливада с дървената къща до гората? Искаш ли да отидем на нея, там и човек виждам, сече някакво дърво.

Отидохме на ливадата при човека, дето сечеше дървото. Той сечеше дървета за ограда на къщата си. Геня събра трески, избрахме си по една голяма и почнахме да миришем смолата. Човекът продължаваше да сече и ми спомни Шамшурин, когато сечеше гората при езеро Чопо. А самата ливада, извита в дъга и оградена от брезите, ми спомняше за един кът от България и казах на Геня, че това не е никакво Подмосковие, ами е чисто и просто една ливада от берковските планини, пасъл съм добитък на нея и даже зъбите й познавам. Говориш тъй, каза той, защото не си виждал Подмосковието. Ами ти, ако видиш ливадата в нашите планини, сигурно и за нея ще кажеш, че е ливада от Подмосковието. Ако прилича, ще кажа. Знаеш ли, казах му тогава, че много местности от тая земя са ми напомняли по нещо за България, не съм ти го казвал досега, мълчал съм, но щом почнахме спор, сега си признавам. Спомняш ли си, когато гледахме зелето на Ломако в Якакѝт. То ми спомни всичките наши градини, каквито съм виждал, задръстени със синкаво есенно зеле, и ми спомни детските ми години, когато се лутах из тия градини и белех кочаните. Ето и белег имам от тия кочани. И сега бих ял, ако не ме болеше зъбът. От няколко дни ме ядеше проклет зъб, нямаше никакво спасение от него. Ако ви боли зъб, недейте се качва на самолет. Самолетът ви издига на седем-осем хиляди метра, после ви спуска надолу седем-осем хиляди метра и болките са ужасни. Особено при излитането. Самолетът все се изкачва нагоре и ми се струва, че зъбът се е забил долу в земята, още на самото летище, и самолетът сега го изтегля и той става висок седем-осем хиляди метра, сякаш целият се превръщаше само в един източен болезнен зъб. Безкрайно неприятна история… И мамонтите са ги болели зъбите, казвам на Геня, но все пак това не е никакво Подмосковие.

Човекът, дето сечеше дървото, каза, че това тук е Мухту̀я, наоколо са пасбищата на Мухту̀я, по-нататък е тайгата на Мухту̀я. Мухту̀я се слави с хубавата си бреза. В разговора ни се намеси един непознат, висок и жилест човек с фамилното име Полита̀ев. Той сигурно ни сметна за много глупави, та ни каза, че това си е един чисто молдавски пейзаж, и попита мухтуеца има ли река някъде. Оня му каза, че има река, оттатък дърветата е. Значи, си е съвсем като в Молдавия тогава, поклати глава Полита̀ев. В Молдавия също така са наредени ред ливади, ред гора, после река, после пак ливади, пак гора и прочие.

Така ние се запознахме с молдованеца Полита̀ев, багерист от Чернишевската водноелектрическа централа, най-северната централа на Якутия. Полита̀ев събираше сухи дърва в тайгата, искал да напали огън. Хайде да ми помогнете, каза той, ще съберем дърва, ще напалим голям огън, ще изпечем месо и картофи. Откъде месо и картофи? Имам при себе си, каза той. Карам цяла свиня от Молдавия и цял чувал с картофи. Аз така мога да премина през целия свят.

Той бил в отпуск в родната си Молдавия и тръгнал оттам преди две седмици. Заклали му цяла свиня и му напълнили чувал с картофи. За тия две седмици Политаев, докато чакал по летищата летателно време, се сприятелявал с непознати, събирали дърва, палели огньове и печели картофи и месо от свинята. Тя била голямо животно, но за две седмици й видял сметката. Останал бил още един бут и той се надяваше, че с тоя бут ще успее да се добере до Чернишевск, а от картофите може и да му останат, едва половината са изядени. Добре, казваме ние и започваме да събираме дърва из гората на тая Мухту̀я, дето никой не може да разбере това България ли е, Подмосковие ли е, или пък Молдавия.

Но до огън не се стигна, якутките превзеха тенекиеното самолетче, то изтърси водата от себе си и подскочи над брезите. Ловците сигурно са си изгледали очите в небето да чакат своите якутки.

По пътя за диамантения град Мирний Полита̀ев се моли дано до Чернишевск летят самолети и още във въздуха разпита кой лети за Чернишевск. Обади се младо момче. Що мълчиш досега? — го пита Полита̀ев. Ами никой не ме е питал, каза момчето. Полита̀ев веднага му каза за остатъка от свинята и за картофите. Ако не летят самолетите за Чернишевск, каза той, ще напалим огън в тайгата зад летището, ще печем картофи и ще правим шашлици. Знаеш ли какво е шашлик? Момчето каза, че знае, а Полита̀ев: „Нищо не знаеш! Кога аз направя шашлик и ядеш, тогава вече ще казваш, че знаеш какво е шашлик!“

Ние не останахме да опитаме Полита̀евите шашлици. Той и момчето нямаха самолет и тръгнаха да си избират удобно място в тайгата — Полита̀ев не обичаше затворените помещения. Трябва да кажа, че още същата вечер той дойде в хотела в Мирний да види какво правим. Носеше спирт, на летището нямало спирт, та трябвало да вземе спирт от града. Ако сте мъже, каза ни той, ще дойдете сега с мене да ядем шашлици и молдавански картофи. Ние не бяхме мъже и останахме да спим в хотела, защото трябваше да ставаме рано и да видим диамантите.

Град Мирний беше кален и мокър. Оголената лиственица чернееше неприветливо в мокрия въздух. Автомобилите вървяха по улиците като пияни. На неравномерни промеждутъци децата излизаха от училището и се ослушваха в далечни гърмежи. Взривяваха се кимберлитовите тръби, в които спеше диамантът. И тъй като земята е вечно замръзнала, тя не може да омекотява сътресенията при взривовете; далечният взрив сякаш е възпламенен под краката ви или в основите на училището. Затуй децата излизали навън, сградата може някой път да рухне ненадейно.

Градът е заобиколен от открити рудници. Това са големи каменни тръби в диаметър от двеста и петдесет до триста метра. Този камък е кимберлитът и той крие в себе си диамантите. Сякаш колоси са си играли в тайгата и са забивали каменните тръби в земята. Човекът е направил просеки в тях, влязъл е вътре, изгребал е земята от тях и е почнал да разрушава стените им. Двадесет и пет тонни самосвали отнасят раздробените камъни във фабриките. Огромни топкови мелници дораздробяват тия камъни и по безкрайни отделения, сита, утаители, маслени вани, качвания и слизания най-после диамантите се отделят. Ние изминаваме целия разкалян път от рудниците до залата за диамантите. Малко странно ни изглежда, че в тая кал се търкалят диаманти. Повтаря се същата история, както с алданското злато. Охрана и камери, коридори и стълби, помещения за събличане и помещения за обличане, душове, под които минават работниците, звънци пред затворените врати, двойна охрана и на края влизаме в една зала, дето двайсетина жени работят с малки сита. Те бяха всичките с бели престилки, наведени над дългите маси, сякаш пресяваха леща. Когато човек види толкова много диаманти, струва му се, че нямат никаква стойност. После ни показват цяла колекция — от почти черния диамант до прозрачния. Малките диаманти са безименни. Големите диаманти имат имена. Ето този например е диамантът Валентина Терешкова. Всеки голям диамант получава свое име и с това име пътува по света.

Много ли диаманти има Русия? Едни от най-големите запаси в света. Преди да бъдат открити якутските диаманти (през 1957 г.), диаманти са били обработвани на Урал. Сега в Мирний за три часа се добиват толкова диаманти, колкото в Урал за една година. Работи се на откритите рудници, по реките са пуснати драги, всяка година се увеличава драгажният флот, тайгата се изсича, строят се селища за флотата, строят се пътища, строят се водни баражи, защото за добива на диамантите е необходима много вода. Зверовете отстъпват все по̀ на север, към полярния кръг.

Работниците ни разказват, че в първата година на заселването между бараките на Мирний са се разхождали мечки. Появила се първата улица, после друга улица се кръстосвала с нея, пред бараките горели непрекъснато огньове, за да плашат зверовете. Ние слизаме по долината на Иреля̀х и виждаме навсякъде драгите, както ги бяхме видели в алданския край — една, две, петнадесет. Същите животни, същото стържене на чакъла, същият трясък, че трябва да си викаме в ушите един на друг, без да се разбираме, с тая разлика, че пашата на тия животни е диамантена. В тресавищата стоят затънали машини. Един влекач тъй много е потънал, че се вижда само част от кабината му и няколко прешлена от веригата. На едно друго място виждаме как е затънал фургон, как един трактор е дошъл да изтегли фургона и също тъй е потънал. Машините, попаднали в тресавищата, остават там, те няма как да бъдат спасени.

Пътищата извиват, провират се през гората, заобикалят тресавищата, пътни машини непрекъснато сноват по тях, за да ги поддържат равни. Вали дъжд, всичко е потънало в кал, машините я огребват или я утъпкват, за да поддържат кръвообращението — от селищата към Мирний и от Мирний към селищата. Пътуваме все по долината на Ирелях към селище Елмазно. Пет човека сме, натоварени в една волга. Скоростта на колата е сто и двадесет километра. Сто и двадесет по тоя път! Къде ли ще се забием? Шофьорът си подсвирква, моите спътници бъбрят спокойно — ние няма да се забием никъде с тая кола; по сибирските неясни пътища това е нормалната скорост, а и шофьорите са много добри, повечето от тях са преминали зад кормилата цялата Отечествена война, а през Отечествената война пътищата са били далеч по-лоши, пълни с бомбени ями, неизвестни, непознати далечни пътища. Тоя път тук, макар и кален, макар и само от изравнена и трамбована земя, е познат, всеки негов завой е познат, всяка гънка, както е позната всяка гънка на дланта ни.

И тъй ние не се изтърсихме никъде, а се забихме направо на брега на едно езеро, там булдозери разкъсваха бреговете, за да пуснат водите му. Ще отбележа само, че за промиването на един тон диамантена руда са необходими петнадесет тона вода, а водата в тия области не достига. Зад булдозерите, между високи насипи от чакъл, се вижда една драга. Целият чакъл бе преработен от нея и тя продължаваше да претърсва дъното на Ирелях.

Тук се запознахме с младия русин Иван Ерофеев, пристигнал преди четири години от материка заедно с жена си и с детето си. Иван Ерофеев ни заведе с лодка да видим неговата драга, показа ни всичко от драгата, върна ни с лодката и ни поведе през мократа гора и планините чакъл. Всичко бе еднакво сиво и мокро, равно в своите цветове, после се показа червен път, в него ботушите затъваха до половината, край червения лъскав път се показаха сиви дървени къщи, мокри от дъжда, като че изоставени от своите жители. Туй бе селище Елмазно, нито мога да го опиша, нито имам с какво да го опиша. На юг селищата и тайгата са по-топли, по-пъстри, някак си есенно весели. Тук тайгата вече е оголена и чака зимата; светът стои неподвижен в пукнатината между есента и зимата.

Но в Елмазно видях едно дете да стои на прозореца на къщата. То държеше в едната си ръка живо кученце. Кученцето не беше по-голямо от една педя, мустакато, с големи настръхнали вежди, почти черно. Туй е нашата детска играчка, каза Иван Ерофеев, това е моето дете и моята къща. Не искахме да влизаме в къщата му, но Иван Ерофеев каза, че ще нареже гумите на автомобила само ако посмеем да му откажем. Видът му бе такъв, че той наистина можеше да нареже гумите на автомобила, и трябваше да влезем в къщата му и детето веднага се втурна към нас със своето кученце и почна да го показва на всички ни.

То питаше виждали ли сме такава играчка и ние признахме, че не сме. Тогава бащата каза, че нито в Елмазно, нито в Мирний могат да се купят детски играчки, че тук изобщо не се докарват детски играчки и че децата не знаят какво е детска играчка. Аз се захванах да обясня на детето какво е детска играчка, че тя най-напред е мъртва, курдисва се с ключе и става жива, ако е жаба, почва да подскача, ако е кокошка, подскача и снася яйца, ако е палячо, почва да се смее. Да, но не е жива, казваше ми детето. То не знаеше и жаба какво е, тук няма жаби, та трябваше да му обясня. То ощипа кученцето, кученцето изписка и се облиза. Не е жива, съгласих се с детето, макар и да подскача или да снася яйца. По цял свят е пълно с мъртви детски играчки, цели магазини има за тях, но никъде не съм видял магазин за живи играчки. Хубаво, признах си пред детето, че дойдох в Елмазно, та да видя жива играчка. От своя страна то ме попита, ако курдисам една жаба и отида за гъби в тайгата, жабата ще върви ли с мен. Ами, ще върви! Ще подскочи няколко пъти и там ще си остане. А аз като отида, каза детето, моята играчка върви подир мене. Тука всички деца си имат такива играчки и като тръгнат за тайгата, играчките тичат край тях и се премятат презглава, или пък почват да се надбягват или да се борят. Като я извикаш по име, тя веднага тича при тебе — тя се казва Кнопка. Мъртвата играчка жаба има ли име? Има, май че Василиса Прекрасна се казва, но ако я извикаш по име, няма да те чуе. Тя не чува, умее само да подскача. А моята Кнопка, каза детето, може да стои на два крака и като човек.

Детето тури кученцето на масата пред гостите и то се изправи на два крака, като ни оглеждаше поред, но най-много гледаше детето. Иван Ерофеев разбиваше една каса с шампанско и нареди на детето да отнесе играчката си в другата стая. Той ни каза, че веднъж в къщи говорели за играчки и детето все искало играчка, те търсили по околните селища, но никъде не намерили играчка. В такива случаи родителят се мъчи да измисли нещо за детето и им хрумнало да вземат малко кученце, да кажат на детето, че това кученце е една от най-хубавите играчки. Лъжата на възрастните е истина за децата и от лятото насам детето си живее само с тая играчка и спи нощем с нея. Разбира се, когато едно дете не е виждало истинска детска играчка, лесно едно кученце може да мине за детска играчка.

Следващата тема в тая къща беше шампанското. В Елмазно не идват гости. Първите заселници, дошли от материка, надонесли със себе си каси шампанско и решили да ги отворят, когато от материка дойдат други хора. Но четири години никакъв човек нямало от материка и шампанското стои в мазетата. Иван Ерофеев правел всяка година по един съд с гъби и го държал до новите гъби с надеждата, че някой ще дойде. В тия четири години ние сме били първите и сега ще пием шампанското. Не бих разказал за цялата среща в къщата, ще отбележа само, че още трима съседи донесоха каните си с вино и с една част от него почнаха да правят своето прочуто „северно сияние“, без да спират да ни разпитват. Те разпитваха непрекъснато и когато ни изпращаха, също разпитваха, а на раздяла станаха тъжни като деца, на които сте прекъснали играта на най-хубавото място.

По обратния път светлините се лутаха между дърветата, търсейки завоите, и като наблюдавах лутаниците им, си мислех за самотата на тия хора сред диамантените полета на Севера. Предния ден една стара московчанка ни бе поканила на лютивата супа харчо̀ в своя фургон. Тя все разпитваше Геня за Никитската врата, живеела някога край Никитската врата; останала сама от войната и сега живее в тоя фургон. Той нямаше колелета и лежеше на ресорите си върху дървени пънове. Жената работеше в столова и всяка сутрин отивала от фургона до столовата и всяка вечер се връщала от столовата до фургона. Тоя фургон не пътуваше никъде, той никъде не отиваше. Самата съдба бе впрегната в него и тя дремеше лениво в своя впряг като стара кобила с вдървени крака и преживяше старите си мъдрости. Но щом фургонът не пътува никъде, жената се помъчила да го превърне в спирка, дори тук веднъж се спрял за по-дълго един човек, понякога отивал на лов в тайгата, после един самолет го отнесъл на юг и повече не го видяла. Времето бе оформило част от живота на тая жена върху лицето й, за да му придаде онова чисто руско сияние на самотните и стари жени от войната. Срещал съм много от тях, срещал съм ги навсякъде по пътищата, като разхвърляно ехо из цяла Русия, като застинали диаманти, поръсени по пътищата, в селищата, по кантоните. Иван Ерофеев ми бе казал, че диамантите в кимберлитовите тръби са образувани при много голямо налягане, при някакъв невероятен натиск, за разлика от бисера на мидите, който се образува от постоянната рана и страдание на морското животно. Тази жена от фургона ми напомня бисер, оформен от страдание, и много пъти по-късно нейният фургон се изпречваше на пътя ми и самата тя гледаше тъжно спокойна как с Геня ядем димящото харчо̀… Безкрайно е потъването и безкрайно е връщането ми от този бит.

Светлините на автомобила са намерили вече светлините на Мирний. Всъщност светят само уличните лампи, целият дървен град е с тъмни прозорци, всички къщи са задръстени със спящите диаманти — от най-черния до най-прозрачния. Утре диамантите ще се търкулнат по калните улици, за да претърсват земята за диаманти.

Видях ги на сутринта още веднъж. Някои събираха багажа си и напускаха, някои се оказваха много трошливи за тия сурови условия. Диамантените области, па и цялата тайга, дето трябва да се добива слюда, злато или да се обработва земята и да се покорява пеещият лед, изискват мъжествени хора. Мъжествени и руси, тези северни хора се впускат в горите, за да ги завоюват, те са заредени със сила и проникват все по-навътре и по-навътре; и пак оттам ще излязат, из тези северни есенни гори и езера, за да търсят сметка или да защитят себе си. Те са далече от удобствата на цивилизована Европа, минават мимоходом край безпорядъка, вглъбени в себе си, сякаш са преместили войната от Европа на Север заедно с цялото мъжество и заедно с дълбоките й рани.

По пътя за летището се спираме пак при фургона, който никъде не пътува, спираме се при училището, дето децата чакат взривовете сред кимберлитовите тръби, после оглеждам дълго мократа гора и виждам как над нея се издигат малки двуплощници. Мисля си, дано самолетът на Полита̀ев е заминал за Чернишевск.

Но самолетът му още не беше излетял.

Полита̀ев бе една от последните ми срещи в тайгата. Виждам го и сега как ни маха засмян до уши и дояжда останките на своята молдованска свиня. Едното ми око гледа Полита̀ев, но другото ми око вече гледа полярната звезда и мъртвите сибирски полета, засипани със сняг.