Йордан Радичков
Неосветените дворове (19)

6

Лагерът бе построен в една падина с диаметър от около четиридесет-петдесет метра, един вдлъбнат и защитен от ветровете полог. В средата на тая долина се издигаше малка кожена юрта. Пред юртата гореше огън и няколко кучета лежаха на снега. Зад кучетата се виждаха няколко леки шейни, някои от тях бяха с товара си. По-нататък петнайсетина налягали елена се надигаха, за да ни посрещнат. Те бяха все сури елени, но иззад юртата се показа още един елен, съвършено бял, приказен в своята белота. Той понесе царствено рогата си и се присъедини към стадото, за да ни наблюдава оттам. Кучетата се раздвижиха и щом спряхме и слязохме на земята, дойдоха с размахани опашки, помирисаха непознатата ни миризма и пак се върнаха при юртата, дето припламваше огънят. Край огъня имаше разхвърляни кожи на непознати животни, една шейна, която човекът вероятно е поправял, защото кожените й ремъци стояха развързани и се белееше дялкано дърво. Брадвата стоеше нагоре с острието си, ловецът вероятно я е захвърлил.

Петро веднага се излегна край огъня и кучетата се поотместиха, за да се разположи по-удобно.

Не се виждаше човек никъде. Данилович гръмна с пушката си и извика нещо на своя евенкски език. От реката се обади човек. Отидохме на брега на реката, тук защитената падина свършваше отведнъж, подяждана от водата, и на дъното на стръмния бряг видяхме малка лодка. Ловецът беше в лодката и гребеше срещу течението. Неговата лодка бе толкова тясна, че той едва се побираше с нея. Две къси гребла удължаваха ръцете му. Ловецът гребеше много изкусно и много изкусно тласкаше лодката си срещу течението, сякаш тя бе част от неговото тяло, ще речеш, че се чувствува там като риба във вода. На дъното на лодката лежеше убита гъска. Зоо каза, че евенките са много добри гребци и си служат великолепно с лодка по Кунга̀, но ако лодката се обърне, то те веднага потъват, защото нито един евенк не умее да плува. Водната баня в тундрата не е позната.

Ловецът стигна до брега и Геня отиде да му помогне да изтеглят лодката. Геня винаги се втурваше на помощ независимо от това, каква работа трябва да се свърши, и любопитството му беше безкрайно. Той веднъж кара дори автомобил, не се обърнахме само по някакво чудо и по-късно се чудеше защо, като натиснал спирачката, скоростта се увеличавала и защо движенията на кормилото били обратни, та вместо наляво, сме отишли надясно и трябваше да подскачаме в една нива, вместо да вървим по пътя. Ловецът вдигна лодката и я изнесе до лагера си, а Геня пренесе греблата. Зоо обясни какви сме и що сме, каза, че сме видели другаря на ловеца и че той идва след нас. Попита го дали е виждал пастири и ловецът каза, че стадото на Чиряев, три хиляди глави добитък, е минало оттук преди една седмица и че когато дойде другарят му, той ще тръгне с нас, за да стигнем до Чиряев.

Той оскуба дивата гъска и започна да я пече на огъня. От другата страна на реката се появи писец, обиколи една издатина и застана на нея. Постоя, постоя и си отиде. Показа се пак на друга издатина, постоя и на нея и отново продължи по пътя си. Той тичаше много чевръсто, но почти при всяка по-голяма могилка се спираше, стоеше изправен и оглеждаше околността. Ловецът продължи да пече гъската, Петро лежеше по гръб, Геня и Данилович отидоха да бият гагарки в Кунга, като взаимно се поздравяваха за добри изстрели от брега на реката. Ловецът печеше гъската и по едно време почна да тананика. Какво тананика? — попитах Зоо.

Съчинява си песен, ми каза Зоо. Евенките са големи съчинители на песни. Каква песен? Ами за гъската. А каква точно е песента?… Ето каква беше песента: Гъско, дето хвърчеше и ме гледаше с едно око, аз също те гледах с едно око, нищо, че дялках с брадвата. Гмурни се, като хвърчиш, лодката ми е здрава и ще те измъкне от пазвата на детето (Кунга̀), за да те изпека на огъня. Зачерви се хубаво, без да си състаряваш кожата, а аз ще бдя над хубавия ти мирис. Май че е време да те махна от огъня… Той наистина я махна от огъня, тя беше готова. Попитах Зоо дали ловецът може да съчини друга песен. Може, разбира се, само да видим за какво. Ами, да кажем, за тундрата. Зоо каза на ловеца, че искаме да чуем една песен за тундрата. Ето я песента: Майко, аз израснах в твоя бял скут, тук се събудих и тук заспивам, след като тичах толкова време с кучетата, без да замръзна, и изстисквах мляко от твърдите вимета на елените. Това беше цялата песен. Туй била песен, съчинена от бащата на ловеца. Баща му съчинявал много хубави песни, най-хубавите песни съчинявал за нартите, имал хубави кучета, хубави нарти и кучетата малко странно тичали, та затуй и песните на баща му били малко странни. Самият ловец не можел да съчинява чак такива странни песни, защото малко карал нарти, повече яздел елени и каквото му подскажел еленът, това съчинявал.

Жителят на тундрата съчинява прости песни и всеки жител умее да съчинява. Според ловеца, Чиряев например може да съчини песен за копитото или за рога на елена. Жителят на тундрата взема ритъма от походката на елена и нарежда своята песен. Походката на елена е предпазлива и гъвкава, за да не потъне в тресавището — той едновременно върви и опипва с копитата си земята. И песента на евенка е предпазлива и гъвкава, стиховете се хлъзгат меко по мъхестата земя, станала бяла от снеговете. Песента е спътник на човека, тя е по стъпките му, той я чува с острия си слух и превежда гласно думите й, за да не бъде сам. Жителят на тундрата е ловец от детството си, откърмено от песните на бащите, после заедно с бащите по белите арктически пустини. Ловецът е сам в самотата на тундрата, заобиколен от своето оръжие, впрегнатите елени, нартите и кучетата. В цялата пустош е само той, разпръснал клопките си за дивеча — и дивечът, разпръснат между клопките му.

Ловецът ни предложи своята гъска, зачервена от огъня, а аз попитах дали може да съчини една песен за онзи писец, дето стърчи от другата страна на реката и наблюдава как Геня и Данилович стрелят глупавите гагарки. Той гледа мене, каза ловецът, той не гледа тях. Ела, звяр, в моя капан, дървото съм донесъл чак от тайгата, хубаво и тежко дърво, изгладено, за да не разваля кожата ти, ела, за теб в капана съм сложил сушена риба, уловена още от лятото. Твоята кожа няма да се развали от хубавата риба и от гладкото дърво, писецо, тя сияе като северно сияние и ще я пратя да сияе върху шията на едно южно момиче — ловецът се обърна към южното момиче: — Южно момиче, ти сияеш на брега до моя капан, усмихваш се и чакаш северно сияние за шията си. Аз ще ти пратя северното сияние, а ти ми прати вратовръзка… Краят на песента малко ме изненада. Ловецът обясни, че на юг има един град Москва. Техен евенк бил ходил преди години в тоя град, ходил по делегация, и там дал на едно момиче кожа от писец, а момичето му дало червена вратовръзка. Евенкът и досега пази вратовръзката в юртата си, тая вратовръзка се връзва на шията. Тундрата е пълна с писци, тя гъмжи от писци, но няма нито една вратовръзка, ако не се смята московската. Ловците изпращат кожи в Москва, а Москва праща стоки — тютюн, захар, брашно, ще прати и вратовръзки.

После ловецът ни заведе да видим един от капаните му. Сега едва разбрах защо елените стояха почтително и смирено — те бяха спънати, за да не избягат, ако ги нападнат нощем вълци и се изплашат. Половината от елените бяха еднороги. Защо са еднороги? Защото това са впрегатни елени. Ако не се отреже по един рог, то рогата се заплитат и елените не могат да теглят шейната. Вътрешните рога се отрязват. Останалите животни бяха двуроги, те са елените за храна. Ловците ги колят, за да разнообразяват дивечовото месо, и до края на ловния сезон в лагера им ще останат само впрегатните елени. Белият елен също ли ще отиде за храна? Не, белият елен ще остане, защото ловецът бил свързан с него отдавна. Белият елен е неговият талисман. Аз казах на ловеца, че също имам талисман, даден от децата ми, за да ме пази от всякакви беди, но моят талисман е малък, мога да го скрия навсякъде. Да водиш цял елен със себе си като талисман е малко трудно. Може би талисманите в тундрата имат друга стойност. Един талисман е колкото един живот, ми каза ловецът.

Той вече ни бе извел от другата страна на лагера, дето върху една издатина се виждаше дървено съоръжение, прилично на черешов топ. Беше капан за писци. Това е една клопка, основата е издълбана като улей, над улея е надвесена смъртоносната греда, за която пя ловецът. В капана се поставя сушена риба, писецът много обича риба, както и кучетата (северните кучета не ядат месо, само риба и ловците карат за тях огромни провизии). Писецът обича много рибата, но няма как да я подуши от голямо разстояние, затуй ловците изправят едно дърво, за да може писецът да забележи капана отдалече. Очите стигат винаги по-далече от обонянието на звяра. Северните ловци използуват един навик на писеца и с това го привличат към капаните си. Писецът пикае само там, където има нещо издигнато, могилка или някоя туфа, или парче камък. Понякога звярът може да извърви километри, та дори да му се спука мехурът, но не си върши оная работа, преди да намери нещо, което стърчи. Капаните са разположени така, че писецът винаги да ги вижда по време на скитането си. Щом му се прииска да си върши работата, той открива изправените дървета и отива при тях. Там вече писецът подушва сушената риба и влиза в капана, за да се храни. Щом докосне рибата, нишките от еленови сухожилия се откачват и тежката греда го похлупва в улея. Ловците обикалят капаните си, събират вкочанените писци и ги отнасят в лагера, където ги размразяват и дерат кожите им. Тази работа продължава до началото на полярната нощ.

В началото на полярната нощ ловците товарят кожите на шейните, впрягат елените и кучетата и тръгват на юг, към лесотундрата, за да дочакат там идването на следващия ловен сезон. Ловецът откачи капана и дървото изгърмя тежко в улея. На място ли ги убива? — попита Геня. На място, каза ловецът. Ако в капана влезе човек, и човек може да убие. Геня изучи всички тънкости на капана и каза, че много хитро бил измислен и че няма да е лошо да пренесем един такъв капан на Арбат в Москва, но нямаше как да мъкнем капана със себе си. Дори рога нямаше как да мъкнем и съжалявахме, като ги гледахме разхвърляни по тундрата. Една двойка рога не може да влезе във вратите на самолета, па и може би еленовите рога много по-добре стоят тук, пръснати по снега, вместо да висят безсмислено на стената в някоя къща.

Пред нас изникна стадо диви кокошки, пет или шест броя, с мъхести крака. Те вървяха ситно, във верига, поспряха се пред капана и аз се учудих защо ловецът не ги стреля. Той единствен бе излязъл до капана с пушка, нашето оръжие бе във всъдехода или до огъня. Ловецът обаче не свали пушката си, каза, че имал достатъчно месо, сега не му трябват птици. Когато му се прииска, той ще убие дива кокошка и ще я изпече в огнището. Дивите кокошки са тук, подръка са му, и той си взема от тундрата само когато има нужда, никога не прахосва и не разточителствува. Човекът обикновено има страст да избива всичко, което се движи около него, за да прояви по този начин властта си над животинския свят. В тундрата това е непознато и ако сравним тоя ловец с ловците в тайгата, те нямат нищо общо помежду си. Ловците на тайгата правят поголовна сеч, а този ловец търсеше само писеца и пътьом си набавяше по малко храна от тундрата, без да бъде алчен. Забелязал съм наши селяни, когато отиват в лозето си, как оглеждат гроздето и си откъсват само по една чепка, колкото да опитат, без да са се нахранили. Помня веднъж как вълк бе нападнал стадо овце и бе издушил всичките животни, като отнесе със себе си само едно шиле. Човекът донейде прилича на този вълк, ние поне донейде приличахме на него, защото гърмяхме подир всичко, което се опитваше да се движи около нас или да хвърчи около нас.

Казах на ловеца и за гроздето, и за вълка („Има ли вълци в България? — попита ловецът… — Щом и там ги има, значи, тая гад е много лоша. Ние мислим, че само в тундрата ги има.“), и за нашето желание да изтребим всичко, а той каза, че то не може да се изтреби. В другия свят хората живеят човек до човек, та и помежду си даже се изтребват, а в тундрата може да избиваш денонощно хиляда години, и пак не можеш да избиеш тундрата. Човек лесно се убеждава. Когато бил малък, баща му го взел на лов и го пуснал подир едно стадо диви кокошки. Момчето ги гонело, искало да хване дива кокошка с голи ръце, а баща му вървял подир него с кучетата и го насърчавал. По едно време той извикал и му посочил друго ято диви кокошки и момчето се спуснало да ги гони. Така дълго време старият ловец пращал детето си ту към едно, ту към друго стадо диви кокошки, на края застрелял една и я дал на момчето. Като опекли кокошката, момчето яло и не можало да я изяде цялата. Баща му казал тогава, че ловецът трябва да ловува само това, което може да изяде, защото все едно той нито може да избие всички кокошки, нито може да ги изяде. Тук се избива в повече само това, което може да се продаде — писецът, — и ако някога падне, и някой тарбаган. Но тарбагани се намират трудно. Чиряев, като минал с елените си оттука, му показал един убит тарбаган, одрал го и го дал на жена си да почисти мазнината от кожата с тесто. Чиряев е не само голям ловец, той е и голям бригадир и всяка година превежда стадото си чак до Ледовития океан и знае много добре къде се крие тарбаганът. А тарбаганът се крие, както никое друго животно, и във водата, и на сушата и се гмурка не по-лошо от патица в езерата.

Връщахме се към лагера и видях там отново белия елен. Бе излязъл от падината, за да ни срещне. Ловецът приглади с ръка брадата му и еленът тръгна подир него. Да си имам и аз един такъв талисман, казах си, та като се върна с него в България, да го водя със себе си. Най-напред всички ще си умрат от завист, като ме гледат как яздя тоя бял елен по улиците на града, а после ще кажат, че само се фукам, и от злоба ще наредят милицията да натуря улични знаци, с които да забрани минаването с елени, каквито знаци вече има за конете, защото главните улици в моя столичен град са забранени за това благородно животно. Пияни свине съм виждал по главната улица на София, но между тях не може да мине един благороден кон и конски тропот вече не се разнася по паважа. Конският тропот остана само в историческите романи. Попитах Геня защо на Червения площад в Москва не караулят вече конници с будьоновки, ами пешаци и той не можа да ми обясни. Всеки случай Червеният площад губеше много от отсъствието на конниците.

Край огъня ловецът разказа историята с талисмана. Те били на лов, имали голям лагер — четирима човека. Една нощ вълци нападнали елените им, половината от животните избягали и пропаднали в тундрата. Ловците, колкото и добри ловци да са, не могат да прекарат дълго без еленово месо, основна храна на евенка. Ловецът бил най-млад, взел белия елен със себе си, една пушка, дълго ласо и с тоягата тръгнал да търси избягалите елени. Другите ловци останали при капаните. Той търсил избягалите елени три летни денонощия. Разбрал, че са изминали три летни денонощия, защото успял да си разкаже целия евенкски епос, а този епос от началото до края трае тъкмо три летни денонощия. Времето било снежно, но тихо, никаква виелица не го срещнала по пътя и той можал да намери отлъчените елени. На връщане ловецът дочул някакъв шум край себе си и се огледал да разбере откъде идва този шум, но не видял нищо. Времето си било все така тихо, безветрено, само като че станало малко по-светло. Елените се разбързали и белият елен няколко пъти разлюлял главата си, както правел, когато предусещал нещо тревожно. Другите елени още повече се разбързали и взели преднина, та ловецът изостанал от тях.

И тогава в тундрата, в това тихо и безветрено време, го застигнал пълзящият студ. Този пълзящ студ сякаш се спуска по въздуха някъде от много високо, чак от самото небе може би; някои казват, че в началото се чува съвсем лек шум, за да извести за идването му, а после става съвсем тихо, защото тундрата се смълчава. Понякога само за половин час температурата може да спадне до четиридесет или петдесет градуса под нулата и човек дори да не усети, че е станал толкова студено, само получава леко главозамайване и му се спи. Ловецът наистина позадрямал върху гърба на елена, но продължавал да стиска тоягата и около ръката си бил намотал кожения ремък, та ако случайно заспи, да не може да падне. По едно време усетил, че пада, но в нещо меко, като че пада в съня си, право върху меката заешка кожа. Но кожата не го стоплила, затуй се помъчил да се обърне и както бил сънен, видял, че стои на колене сам в бялата тундра и до него стои еленът, почти до лицето му, и диша в лицето му, като че се е надвесил над ведро с вряла вода, и от парата му станало топло, и ловецът пак легнал върху заешката кожа.

Но едва легнал и едва се стоплил, усетил, че някой го тегли с ремък и като отворил очи, видял, че пред кожената колиба стои един елен и се мъчи да го измъкне с ремъка от юртата. Няма да ме измъкнеш, казал ловецът и си запънал краката в стените на юртата, защото в юртата му било хубаво и той виждал как огънят изнася душата си през отвора на покрива и чувал как скимтят навън замръзналите кучета, а елените бият земята с копита. Диви кокошки влезли в юртата, заплели мъхестите си крака в заешката кожа и останали да лежат при него и да писукат. Хубаво, казал си ловецът, че не излязох в тоя студ навън, щях да замръзна, виж как елените бият с копитата — и той потънал в съня. Само по едно време му се мярнали неговите деца, те всичките били с бели коси и с бели бради (това, че имат бради, го учудило). Те стоели на колене, надвесени над него, и пушели лулите си, като разговаряли тихо, че е заспал много дълбоко…

Това прекарал той с белия елен веднъж, когато глупави вълци нападнали глупавите елени, та трябвало да се трепе из снежната пустош и едва не си загинал.

Неговата история доразказа другарят му. Другият ловец, когото видяхме в тундрата, пристигна, за да изслуша края на разказа. Ето какво ни разказа той по-нататък.

Щом видели, че елените пристигат, а го няма другаря им, те взели една кучешка нарта и заминали в посоката, откъдето се били върнали елените. Заминали двама, третият останал в лагера. По-старият от тях казал, че идва пълзящ студ и другарят им може да заспи, ако този студ го настигне. Евенките не употребяват понятието бяла смърт, а казват: да заспи. Тундрата иска да те приспи и те дебне непрекъснато, за да те приспи, но човекът е по-хитър от тундрата и не заспива, защото знае, че няма да се събуди. Младият ловец не знаел това, за първи път му се случвало. Двамата вървели доста дълго време все по дирите на елените и видели в далечината глутница вълци върху един хълм, но елен никъде не видели, само на едно място, недалече от хищниците, зърнали два еленови рога. Но еленови рога в тундрата много, от различни години, затуй те никъде не се отбивали, макар и да виждали и други рога. Едни рога по едно време се раздвижили, поклатили се и пак застанали неподвижно. Ловците препуснали с кучетата и забелязали с приближаването, че в снега лежи белият елен и до него, заспал дълбоко, почти недишащ, техният другар. Еленът бил легнал тъй близко до ловеца, че го топлел с хълбока си и дишал в лицето му. Може би той дишал в лицето му, защото ловецът бил намотал ремъка съвсем късо на ръката си и животното не е можело да се отдалечи. Те разтрили своя другар, върнали го към живота или по-точно събудили го, преди да заспи толкова дълбоко, че да не му се иска никога да се събужда, защото мъртвите спят най-много и заспиват с много грозна прозявка, та живите трябва да им скрият озъбената прозявка, преди ония да си отидат от тях, да се наредят пред шаманския бог и бог да седне да се грижи за съня им. Шаманският бог, според еленовъдите, бди само над спящите, будният човек бди сам над себе си. Той затова е и бог.

Оттогава този бял елен е талисман на ловеца.

Но той много остаря, каза ловецът. Да го заколим, месото му е жилаво. От кожата му не ще станат мокасини, защото цялата е на дупки. Той има под кожата си червей, червясал е целият и кожата му е на решето. Ловецът отиде и доведе елена и ни показа издатините под кожата на животното. Целият му гръб беше покрит с подпухналости, сякаш имаше циреи. Във всяка от тия подпухналости имаше по един червей, който се храни с еленово месо, затуй и месото няма да е хубаво за ядене. Да го впрягат — еленът трудно може да тегли натоварена шейна, затуй, като не може да върши никаква друга работа и като не става за нищо, решили да си го имат за талисман.

Това обяснение малко ме разочарова. Моят талисман е друг, казах и отидох да изкъпя кучето в Кунга̀, макар че докато го къпех, си помислих, че и от него нищо не става и за никаква работа не го бива, затова ми е талисман. Просто да ми напомня за нещо, както и белият елен се върти из лагера без всякакъв смисъл, само за да напомня за нещо.

Гризеше ни любопитство и с Геня искахме ловците да ни разкажат и някои други истории, интересни, съвсем северни, дето не могат да се видят например в Москва или в България. Зоо предаде нашето желание и новодошлият ловец помисли, помисли и каза, че ще ни разкаже нещо, дето не може да се види другаде. Като се връщал към лагера — това било вчера, — той видял един писец, дето се държи много странно, намира някоя вдлъбнатинка и престоява известно време в нея. Звярът няколко пъти кръстосал пътя на човека и все се въвирал пред очите му, на края евенкът решил да го издебне и да открие какво прави. Той го издебнал до един поток, пак в някаква вдлъбнатина, на двайсетина крачки. Какво било учудването на ловеца, когато разбрал, че звярът пикае. Тоя писец не търсел нещо да стърчи в тундрата, та да отиде при него и да си свърши работата, а търсел все вдлъбнати места. Той бил женски писец и не вдигал крак. Вдигането на крак е чисто мъжка работа и това, що стърчи из тундрата и вдига крак, е все мъжки писец… Това другаде не може да се види освен в тундрата.

Евенките толкова много се смяха, че им потекоха сълзи и покрай тях и ние се вдетинихме и почнахме да се смеем, макар и малко да бяхме разочаровани, както ни разочарова и белият талисман на ловеца, дето не става за никаква работа.

С Геня побъбрахме върху житие-битието на ловците и ги попитахме за самотата — не им ли тежи самотата, но този въпрос остана неразбран, евенките само повдигнаха рамене и ни отговориха с мълчание, както с мълчание би ни отвърнала рибата, ако я попитаме не й ли е много водата в океана или в реката Кунга̀. По този повод Данилович каза, че един евенк бил доведен от тундрата направо от стадото, без да е живял в някакво селище, и останал да работи известно време в Тиксѝ. Той бил женен, дали му квартира и евенкът много добре работел, но не пускал никого в къщата си и все повтарял, че трябва да се върне в тундрата. Веднъж отишли в квартирата му, него го нямало, отворило детето му и като влезли вътре, видели, че в средата на стаята била построена кожена юрта и през отвора на юртата влизала електрическата крушка, та да свети право отгоре. Вътре в юртата били постлани кожи, това било нещо като спалня на евенка. Извън спалнята били печката, масата, гардеробът, чешмата, както си е във всяка стая, и евенкът ползувал всички тия удобства, но нощем цялото семейство спяло в юртата. Какъв е този евенк? — попитах. Бил комсомолски секретар на един от районите.

Ловците никак не се учудиха, че един истински евенк е отказал да спи в стая, а е предпочел юртата. Ако се отиде към селищата в лесотундрата, ни казаха ловците, ще се види как там стари евенки си строят юрти пред държавните къщи и спят в тях. Особено през лятото, когато никакво отопление не ти е нужно; и през цялото лято никой не влиза в къщата си. Евенкът без юрта е като елена без вода.

Вечеряхме по светло с ловците и евенкът, който заварихме в лагера, ни предложи да ни стане водач, докато намерим стадото на бригадира Чиряев. Той познавал пътя по-добре от Зоо и Зоо се съгласи да отстъпи водачеството. Петро изкара машината от падината, ние гръмнахме с пушките си и оставихме това заветно място, без да се сбогуваме, защото по-късно пак щяхме да се върнем в лагера, тази божия звезда, закрепена в арктическата пустош, която не изгасваше, тъй както и звездите, закрепени в небето, не изгасват.

Мислех си по пътя — какво ли е необходимо на човека, за да се задържи на тоя свят, за да не се търкулне като просено зърно и да пропадне в безкрая. Водещият заседнал живот се стреми да пусне корени, в това е надеждата му, да се задържи и да не пропадне. Номадите се стремят да се движат непрекъснато, като забиват временно становете си върху площ от една педя, колкото да могат да напалят огън, и след това изоставят студените си огнища. Те се задържат върху земята, като непрекъснато се търкалят по нея с меките си еленови ботуши, без тя да изпитва болка от настъпването им. Стручков се задържа в своето ледово разузнаване, като лети над ледените грамади в океана и топли ръцете си в своята димяща лула. Петро е сигурен, когато е в машината си, на земята той е дори по-тромав от нея. Молдованецът Полита̀ев навсякъде е сигурен, та даже ако земята потъне в небесните бездни, виждам го как той ще остане да седи в пространството или да събира из вселената сухи съчки за огъня си и ще върти своите шашлици на жаравата, без да му мигне окото, че е пропаднала земята; все някой ден някак си ще се добере до друга звезда, толкова много молдовански картофи са му останали в чувала, че може и да му артисат, и като пристигне на новата звезда, ще види там ред гора, ред ливади, после пак гора, зад гората река — досущ като в Молдавия. Лома̀ко държи живия корен на живата зелка: това е също тъй сигурно за него… Ние с Геня как да се задържим? Посредством осъзнатата мисъл, както често се шегувахме! Но това е все едно да се задържаш като онази там птица, коршуна, която виси във въздуха, без да трепка с крилата си. Геня изгърмя с пушката, коршунът трепна и падна. Ловецът го погледна и се усмихна, сякаш го винеше за напразно похабения патрон… А може би човек трябва да си измисли две точки в пространството — едната, към която да отива, и другата, към която да се връща — и по тоя начин, като снове напред и назад, ще успее някак си да се задържи.

Мислите ми посивяваха, свиваха се, стесняваха кръга. Тундрата също посивяваше и се струпваше по-близко до нас, предусещайки настъпването на здрача. От дясната ни страна навяваше сняг и беше студено. От лявата ни страна се нижеха нерадостно изсечени брегове — ту ги изкачвахме, ту слизахме по тях, за да повървим по коритото на Кунга̀, после я изоставяхме в търсенето на по-преки пътища? Реката наистина вървеше като дете, сякаш дете беше проправило пътя й към океана, и това дете се е спирало пред всичко, което е събудило любопитството му, а детското любопитство е безкрайно. После, за да виждаме по-добре, бяха запалени фаровете и от време на време Петро включваше въртящия се фар, за да оглежда със светлината му околността. Ловецът ни увери, че светлината ще ни изведе точно където трябва. И тъй — светлината напред, ние подир нея — се затътрахме по-нататък.