Йордан Радичков
Неосветените дворове (31)

7

Ако първоначално Шадрин ни впечатли със своя ръст, по-късно той ни измори от ходене. По едно време даже не ми се искаше да гледам ботушите му — ботушите правят една крачка, ние правим по две крачки и въпреки това изоставаме. Шадрин се усмихва през влагата на очите си и ни забива в една поломена гора. Лиственицата лежи натъркаляна, сякаш колос си е играл и е къртел дърветата. Оттук е минала буря, може би преди сто години според спомените на дедите, а дърветата стоят тъй, сякаш това е станало миналата година. Смолистото дърво не гние и ако след сто години минем пак през Алтай, на същото това място ще видим същата гледка. Сред повалената гора е поникнала друга гора, извисена и строга, пак стогодишна, но жива. Провираме се сред повалените и живите столетници, катерим се и прескачаме, връщаме се назад или заобикаляме, за да се откопчем най-после и да излезем на открити ливади, да напрегнем очите си, та да обхванем лицето на Алтайските планини.

Трудно ми е да нарисувам портрета на това лице. Виждам непрекъснатите конвулсии на планините-титани, надигнали се от земните глъбини и паднали възнак върху степите. Ако това лице беше човешко, бих го нарекъл скулесто. Ако това лице беше човешко, бих казал, че не познава бръснача. Но лицето не е човешко, то е лице на планини и не можете да откриете нито неговите очи, нито да зърнете някъде мустаците му. Върхове и долове — един до друг, един до друг — се застигат, подкрепят се и пъплят към небесните висини. Погледът се катери по тия върхове, спуска се в долищата, преминава бързо по билата и отвсякъде взема по нещо, открадва си по малко. От откритите ливади Шадрин ни поведе към една низина с оредяла лиственица и след дълго спускане видяхме в гората скотовъден лагер. Няколко къщи, дълги пристройки и високо оградени дворове, съединени помежду си с тесни коридори. Тия дворове бяха малко особени, из тях препускаха конници, чуваше се цвилене и нещо плющеше по дъсчените огради; всяко плющене се придружаваше с подвикване, но ние не виждахме нищо, защото оградите се издигаха много високо.

Това бяха лагерите на усурийския елен.

Усурийският елен е дребен, петнист и много изящен. В тия лагери алтайците режат рогата му — от рогата се добива скъпият пантакрин. Ако през лятото еленът от тундрата събира витамини и слънчева енергия в големите си рога и носи върху главата си целия тоя разклонен хамбар, то усурийският елен събира в своите малки рога през цялата година само това силно вещество, което подмладява стареца и освежава целия организъм много повече от гръбначния мозък на млади бикове. Природата хитро е укрила това чудодейно лекарство, но човекът също тъй хитро е преминал по лабиринтите й и го е открил в рогата на животното.

През оградените лабиринти и дворове конници гонят елена, преследват го по дълъг тесен коридор, коридорът завива и животното се оказва внезапно в дървена клопка. Яки ремъци го омотават бързо, притискат го и започва страшната инквизиция — рязането на рогата. Ужасната болка изстисква сълзи от очите, мускулите са опънати и когато клопката се отваря, еленът излита от нея подобно ракета.

Тук ставаше разпределянето на животните по възрасти, но не всички елени се поддаваха на камшиците. Няколко конници препускаха подир стадо елени и ги гонеха към дъното на един двор; в дъното дворът се стесняваше, ставаше като фуния и тая фуния извеждаше в друг, по-малък двор. Конниците крещяха силно и дългите им камшици плющяха по дъсчените огради. Гледайте скока на елена, ни каза Шадрин, ето онзи там сигурно ще скочи. Те всички бягаха много пъргаво и вече навлизаха в теснината с изключение на един. Тоя елен застана диагонално към преследвачите си, след мигновено колебание се обърна право срещу тях и Геня извика: Не може да бъде! — в същия миг, когато еленът отскочи от земята и премина над главите на конниците. Никога през живота си не съм гледал по-красив скок!… Колкото пъти си спомня за Алтайските планини, толкова пъти виждам черните небръснати алтайци върху своите тънконоги коне, виждам играещите им камшици, цялото им стремително преследване и срещу тях едно петнисто тяло, сякаш изхвърлено от лък, което преминава над главите им, като че е статуя — толкова е неподвижен летящият във въздуха елен.

Той падна с приклякане зад конниците.

Но и конете приклекнаха и вече обръщаха змийските си глави към него, цвиленето им бе настървено — така кучетата се настървяват подир някой беглец. Едната половина от преследвачите препусна подир бягащия елен, другата половина направи дъга, за да прегради пътя му, но той все повече и повече вземаше преднина. През това време изоставеното стадо се разбърка, постоя да погледа преследването и се втурна подир преследвачите. На едно място водачът трепна и подскочи във въздуха и след него всички елени подскачаха все на това място, като че там имаше някаква преграда, видима само за тях. Елените преследват конниците, за да си върнат, каза Шадрин. Те обичат тая игра.

Шадрин ни въведе в един от лабиринтите, минахме през някакви преки вратички, за да можем да гледаме преследването, защото преследвачи и бегълци изчезнаха от погледите ни, скрити от високите огради. Някакъв поток пресичаше дворовете, там видяхме как конете затъват в нагизнатата земя. Елените ги изпревариха, те тичаха вече успоредно с тях и почнаха да се мятат през потока, като пазеха нозете си сухи. Конете още не бяха успели да се измъкнат от размекнатата и кална земя, а елените вече мятаха белите си задници пред тях. Отвъд потока започваше стръмнина, доста гориста, и ние мислехме, че животните вече ще се изскубнат и ще пропаднат в планините, когато видяхме през гората втората половина конници; тя бе върнала обратно беглеца, той се смеси със своето стадо и след известно колебание елените тръгнаха екскортирани от двете групи конници. Сега те вървяха бавно, кокетно, някои припкаха едновременно с четирите си крака, без да ги прегъват в колената. (Така напролет подскачат агнетата.) Конете процвилваха меко и с лек тръс доближаваха стадото. Седлата поскърцваха върху потните им гърбове, ездачите не размахваха дългите кожени камшици — те се влачеха отпуснато далече зад тях.

Ами ако бяха избягали по баира? — питам Шадрин. Те не могат да избягат, каза ми той. Целият баир е също така двор, всичко е оградено. По-късно минахме по тоя баир, той наистина бе ограден, ще си помисли човек, че алтайците са се запретнали да оградят целите планини, за да няма къде да избяга еленът. А ако някой избяга, то тогава конниците ще тръгнат по следите му и ще го върнат отново в лагера, ще го запрат зад оградите, за да го погнат отново с камшиците в тая голяма арена за разпределяне, за размножение, за рязане на рога. Шадрин ни разказа, че когато тръгнат да търсят бегълци, те гледат враните: ако някъде се чува грак на врана, то там има елен; те се ослушват и нерядко чуват как беглецът тръби, за да споделя с тръбенето си своята самота и да се надява, че друг елен ще му се обади отнякъде. Конниците кръстосват планините, стрелят пътьом дивите кози, обикалят потоците, където в меката земя се виждат издайнически следи от копита, понякога конете се втурват настървено през гората, доловили със своите сетива къде е беглецът. Такива конници ние бяхме виждали, конете наистина изглеждаха като хрътки. Не един беглец е бил върнат обратно зад сградите.

Някои от големите лагери се отварят от едната страна, част от оградите се вдигат, тъй че се получава подобие на фуния. Ако беглецът попадне в подобна фуния, тогава еленовъдите отново възстановяват дървената стена. После конете прекарват животното в по-малък двор, сетне в друг, сетне в друг, докато се стигне до капана. Има и бегълци, които сами се връщат. Те се насищат на своята свобода и един ден се връщат отново и алтайците чуват как бегълците обикалят край оградите и мучат призивно… Шадрин ни заведе зад една ограда да видим Подлеца. Тоя елен, наречен Подлеца, няколко пъти е бягал и няколко пъти е връщан в лагера. Последния път еленовъдите отказали да го търсят — нека го ядат вълците. Минало доста време и една сутрин рано-рано те чули подвикване на елен. Отишли с конете, гледат — в гората техния елен. Стои и подвиква на самките в лагера и самките също тъй му подвикват иззад оградите. Свобода, свобода, но и сам не се живее в гората и Подлеца се върнал в лагера, отказал се доброволно от свободата си срещу една самка. Алтайците разтворили вратите на лагера, Подлеца пообикалял наоколо, но щом видял при потока сърните, които пиели вода и го поглеждали, веднага се втурнал към тях.

Подлеца ни изгледа недоволно, като че бе разбрал за какво ни разказва Шадрин, изпръхтя и тръгна малко пренебрежително към своите самки. Те не му обърнаха никакво внимание, за годината вече бяха наситени. Па и той беше наситен, от вулканичната му страст дори дим не беше останал. Колко ли съжалява сега Подлеца, след като се разхожда укротен между тия високи дъсчени стени! Приятелю, не си продавай така евтино скъпата свобода!… Ние, хората, понякога и за самка продаваме свободата си, понякога и за едно кресло я продаваме. Виждал съм мнозина, които препускат гордо из гънките на живота, като търсят и се стремят към ветровитите му хребети, но един ден зърват от някой хребет някое меко кресло и с призивно процвилване се втурват към него и вече, отпуснати върху меките му пружини, започват да размишляват за свободата с оная напрегнатост на мисълта, с каквато Галилей е размишлявал върху въртенето на земята… Скок във въздуха! Подлеца бе запазил пъргавината си и сърните извиха шии, за да му се полюбуват. Той скочи още веднъж и тръгна към потока, но не се наведе да пие вода, а застана там и се загледа в стръмния баир. Върхът на стръмния баир имаше една гъста купчина от лиственица, та приличаше малко на татарин. Едва ли някой би могъл да отгатне какво си мислеше в тоя миг еленът за татарина и какво ли мислеше татаринът за елена. Всеки случай красив и изящен беше Подлеца, макар че бе загубил свободата си.

Оставихме усурийските елени и ботушите на Шадрин пак почнаха да кръстосват Алтайските планини, за да ни изведат в една падина. Падината бе леко наклонена и се повдигаше постепенно все нагоре и нагоре, осеяна с широки пасбища. Тревата бе станала кафява. По пасбищата се разхождаха няколко стада марали. Тук нямаше оградени дворове, всичко бе пуснато на свобода. Казахме на Шадрин, че сме видели предния ден запрените марали. Сега ще видите свободните, каза ни той. Вие идвате в един от най-хубавите сезони, сезона на любовта. Другият хубав сезон е майчинството.

Под набързо скован навес пастири си готвеха храна. С Геня оставихме Шадрин при тях и тръгнахме сред стадата на маралите. Всеки самец водеше от десет до петнадесет сърни, имаше може би двайсетина такива купчини и нагоре по падината, иззад дърветата, се чуваха още много призиви на мъжкари. Те вървяха гордо и пътьом настройваха тръбите си, преди да се забият из горите със своите женски табуни. Бих оприличил тия стада на духова музика, когато музикантите продухват инструментите си, преглеждат ги, изсвирват нещо начупено, някакво свое хрумване, преди да започнат истинското свирене. Женските стояха в очакване, извили своите тънки шии, бленуващи сред жълтите планини. Горите наоколо бяха изпълнени с любовно предчувствие. Такива са напролет славеевите гори в моя край, рано сутрин, в пукнатината на утрото. Тук всеки самец мучеше в нежните уши на сърните и се носеше непрекъснато еленова песен, много по-мъжествена от всякаква друга песен, каквато може да бъде чута в горите. Това беше истинско тържество и сладка закана. За тия пасбища и за тия гори тъгуваха и стенеха вчера затворените марали. Към такива гори някои от тях се стремят, прескачат оградата и търчат диво, за да срещнат някой водач и да започнат смъртния бой. Сред маралите на планините няма Давид и Голиат. Тук Голиат срещу Голиат се изправя, рог кръстосва с рога. Два рога се обърнаха към нас, брадата муцуна се заклати недоволно и един едър марал тръгна в лек тръс. Геня ми вика: Тоя мисли, че идваме да му вземем стадото, и ще се бие! Той обаче мина встрани и продължи все в тоя равен бяг, като изпращаше звучна закана срещу някого. От съседното стадо се отдели друг марал и тръгна към нападателя. Двамата се спряха недалече един от друг, размениха си закани с гърлени гласове, постояха като петли, но не влязоха в бой. Първият елен се върна обратно и успокояваше пътьом сърните си. Те стояха неподвижно, обърнати към него, и чак когато стигна при тях и удави рева си в клокочене, се наведоха и почнаха да стрижат сухата трева.

Навътре в падината гората гъстееше, съзираха се и повече стада. Един водач зърна, че някакъв елен ухажва една от сърните му. Тоя елен вървеше подир стадото, бих казал, че подсмърчаше подир стадото. Начело на сърните вървеше друг елен и когато се обърна, видя подсмърчащия и веднага се спусна към него. Той не бе приготвил рогата си за бой. Рогата му бяха легнали на гърба, муцуната много силно издадена напред, и щом стигна до нахалника, се закова на място и изпръхтя страшно, като че го заплюва в лицето. Другият се завъртя във въздуха само на задните си нозе и побягна в гората. Останалият водач настигна последната сърна, нещо подуха край нея, позаклати глава и я побутна напред с рога. Май че не беше много вежливо това побутване, женската изви ударения си хълбок и се вряза в средата на стадото. Той, изглежда, й се скара, че е изостанала назад и не е била съвсем равнодушна към закачките на някакъв си пройдоха и скитник, дето не може да си събере стадо. Няколко пъти след това виждахме скитащите елени — самотни женкари, ослепени от гледката на цели тълпи женски. Някои от тях приемаха боя, но много бързо отстъпваха, изглежда, че често кръстосваха рогата си с водачите. Водачите бяха толкова ревниви, че можеха човек да убият от ревност. Аз наблюдавах повече дивотията на тия езичници, а Геня свали очилата си и се заослушва в тържествените им ревове и мекия отглас на ехото — рев и ехо се преплитаха постоянно, догонваха се, задминаваха се, кръстосваха се и се въртяха непрекъснато из горите. Когато си свали очилата, Геня вижда съвсем слабо някакво размазано подобие на предмети и тогава за сметка на погледа изостря слуха си. Той започна да говори за музика и дори си представяше как стои в голямата зала на планините, където се носи тръбен зов, въздухът трепере, разтърсен от копита, и клокочещи гласове се търкалят по пасбищата.

Той не можа много дълго да слуша и побърза да тури отново очилата си, защото край нас започна бой между самци. Те се разминаваха в различни посоки, всеки начело на своето стадо, и дори не се погледнаха, изпълнени с равнодушие един към друг. Но на сърните им хрумна нещо да си кажат помежду си, те се помирисаха една друга, спряха се, разбъркаха се. Водачите веднага трепнаха, обърнаха се, но не се скараха на своите сърни. Маралът, който се обърна по-късно, нападна веднага другия. Другият отскочи от удара и приготви рогата си. Те се удариха три или четири пъти, докато единият от тях малко отстъпи. Другият веднага го подхвана по хълбоците, нито за миг не му даде да се окопити, удряше го като машина, обърна го ребром към себе си, измести го още, продължи да го бие все със същата равномерност на машина и стъписаният марал заотстъпва назад, после още назад, блъсна се в едно дърво и измуча от изненада. Той отскочи встрани, направи няколко скока, за да избегне рогата на нападателя си, а когато се обърна, неговият нападател не бе вече пред него, а тичаше стремглаво към сърните. Той премина край тях, все така тичайки, нещо им каза и те припнаха подире му. Победеният марал започна да мучи. Той изтича наляво, после надясно, позавъртя се на пасбището, беше озадачен и объркан, приличаше на комарджия, който изведнъж е разбрал, че всичко е загубено. Той се повъртя още малко и се спусна да бяга по следите на загубеното.

Към нас идваше Шадрин, леко усмихнат.

Несправедливо е, казваме на Шадрин. Тук един марал загуби всичко в няколко мига, както губят играчите на рулетка. Не е загубил още нищо, ни казва Шадрин. И през деня, и през нощта той още много пъти ще печели на тая рулетка и веднага след това ще загуби всичко спечелено. Има марали, които губят през деня, но са отлични бойци нощем. Нощният бой е по-кръвопролитен, боят през деня е за разгряване, за опознаване на противниците.

Не зная как се разгряват маралите и дали това е наистина само разгряване. Но от виденото в Алтайските планини мога да кажа, че боят им е краткотраен. Най-младите марали, които за първи път са станали водачи на стадо, се биеха по-самоотвержено и почти винаги губеха. Те нямаха още достатъчно рани, за да водят подире си стадо. Може би тази есен ще получат бойното си кръщение и не един от тях ще поведе през горите спечелените сърни.

Победителите тръгват със стадата навътре в горите, катерят се по склоновете и тържествените им песни превалят билото. В падината остават победените да се разхождат мълчаливо или с кратки подвиквания помежду разхвърляните наоколо спомени и постепенно стопяващия се дъх на сърни.

Седя в долината и гледам как се разминават стадата, кръстосват се, застигат се, виждам дебнещи ухажори, дето подхвърлят примамки на някоя залутана сърна, виждам дима от навеса на пастирите и лениво летящите врани в синьото небе. Лягам върху тревата да послушам далечни и близки звуци и да изчистя очите си в синьото небе. Виждам широкия гръб на Шадрин, закрил част от небето, също като че някой връх от Алтайските планини е седнал до нас, пуши своята махорка и скрива част от сините небеса. Геня се изправя и също почва да си свива махорка с несръчни пръсти; разпалва цигарата, лепи я, кашля, сълзи текат от очите му, но той все смуче, за да покаже на алтаеца, че също може да пуши махорка. И аз сядам и си свивам една цигара, къде-къде по-сръчно от Геня. Тримата димим един до друг сред блуждаещи наоколо ни марали, в самата пазва на Алтайските планини.

И сега не мога да кажа със сигурност, че съм бил някога там.