Йордан Радичков
Неосветените дворове (27)

3

За да не трепем пеша нашия водач шамана до Харанцѝ, взехме един глисер от рибарите; той щеше да ни откара по Байкал до селището и да ни върне обратно. По съветите на шамана не трябваше да вземаме водка, защото в Харанцѝ той има свои хора и ще пием там страшната бурятска ракия — арака. Риба може да вземем, там малко ловят риба, хранят се повече с добитък. С Геня приготвихме пушена риба о̀мул и попитахме дали араката може да се пие с риба, а шаманът ни каза, че страшната арака може да се пие с всичко и налива човека със сили чак до темето. Ще съберем там сили до темето и ще видим страшните чудовища, дялани от дърво и от камък срещу всякакви духове. Ако вие издялате един дух и го турите в къщата си, истинският дух ще надникне през вратата, ще се изплаши от себе си и ще отмине. Казвам на шамана, че ние, християните, сигурно бъркаме, като туряме бог в къщата си — той ще надникне и ще отмине, но никога няма да влезе в къщата ни… Няма да влезе, ми каза шаманът.

Нашият хужирец се бе приготвил специално за пътуването до Харанцѝ: бе се опитал да се обръсне, не зная как и с какво, защото половината брада си оставаше върху лицето му, пръсната на отделни купчини; на краката си бе турил къси, домашно шити ботуши от небоядисана кожа — каза ни, че ги е турил, за да може да пътува по-леко по езерото. Не зная как си е представял пътуването по езерото и дали изобщо водачът ни някога е пътувал. Може би се е качвал в лодка съвсем близко до брега, тъй близко, че ако лодката потъне, той да може да скочи и да изтича на брега. Бурятът във всички случаи се държи повече за сушата и по-малко за Байкал. Байкал като че стои повече в краката му, за да поддържа у него страха или да може понякога да го съзерцава.

Една песъклива улица ни преведе между няколко къщи, доста дълбоко потънали в пясъка, после минахме някакъв песъклив овраг и излязохме на твърдия бряг, дето стоеше нашият глисер. Мотористът бе турил надълго една рибарска лодка, та по лодката преминахме и се качихме в глисера. Съдът беше голям, широк, удобен и много елегантен. Моторът му заработи леко и глисерът тръгна плавно, като се отдалечаваше диагонално от сушата. Шаманът ни гледаше с детска възторженост и опипваше с ръка бордовете и пейката. Най-напред той седна зад кормилото, обърнат към вътрешността на Байкал, после мина край нас и седна отзад, обърнат към сушата, за да може да съзерцава своя остров и да гледа бялата и мека диря, оставена подир лодката — тя се кълбеше и играеше като лисича опашка подире ни. Всичко това правеше извънредно силно впечатление на нашия водач и беше за него във висша степен хубаво.

Равномерно и плавно се отдалечавахме от брега към големите дълбочини и с навлизането в Байкал се засилваше и вълнението. Водното пространство бе пусто, рибарските кораби се бяха прибрали отдавна; в Малко море кораби могат да се видят само рано сутрин. Вчера ние излязохме в тъмно с рибарите и се върнахме рано преди обяд, вълните на Байкал още не бяха се надигнали… Бяхме се отдалечили много от брега, а нашият човек все така седеше обърнат с лице към сушата. Може би за първи път той виждаше от толкова далече своята суша. Оттук тя изглеждаше малко смалена, само Шаманката бе увеличила ръста си и се издигаше царствено, направо от самата вода. Мотористът престана да отдалечава глисера и го обърна право на запад.

Не бях подозирал какъв свиреп винт крие тоя плавателен съд. Дотук ние бяхме вървели, както самолетът върви по бетона, за да стигне началото на пистата за излитане. Глисерът вече бе на своята писта. Той много бързо почна да увеличава скоростта си, водата зад нас почна да ври, почна да се надига, почна да става застрашителна. Това не бе оная бяла и лека лисича опашка, дето кръжеше лениво и прикриваше дирите на лодката по водата. Шаманът се обърна и почна да ни гледа малко изненадано, а глисерът все повече увеличаваше скоростта си и водата зад него все повече се надигаше и кипеше. Шаманът се смъкна от пейката и падна на колене на дъното, като стискаше с ръце борда. Вълните сега лежеха напреко на пътя ни и лодката блъскаше в тях дъното си — баам, баам, бааам. Тия удари се увеличаваха заедно със скоростта, те преминаха в някакви тътени, сякаш на Олхо̀н гърмяха оръдия. Със скоростта си глисерът издигаше постепенно нагоре своя нос, а задната му част потъваше надолу. Кипенето и бученето зад нас в един миг плисна встрани и се раздвои подобно на водни крила. Водните крила се изместиха напред, стигнаха почти носа на глисера, издигнаха се нагоре и ние заприличахме на странно летящо животно, което едва докосва водата и при всяко докосване краката ни изтръпват и се чува кънтящото: бааам. Лодката може би щеше да се откъсне от водата, ако не тежеше витлото й в задната част. То натискаше надолу, гребеше вода и тласкаше, едната половина на лодката ни бе под повърхността на водата, сякаш се бяхме вмъкнали в някакъв воден дол и встрани и назад се издигаха водни хълмове и водни зъбери, които всеки миг можеха да се сгромолясат отгоре ни. Нашият човек съвсем се изплаши, въртеше очи на всички страни и от всички страни виждаше само тази издигната над него вода. Той се сви под пейката толкова много, че се виждаха само двата му ботуша и двете очи: вероятно мислеше, че ако водата се срине върху нас, ще може да се запази в своето прикритие.

Водната стена скри от очите Хужир и Шаманката. Вместо тях пък имахме целия Олхо̀н. Той се обръщаше бавно, като че се въртеше на едно място, за да може да ни покаже всичките си прелести, един хълм се отдръпна назад и стори място на хълма до себе си, новият хълм се попъчи, показвайки ни кичура гора на своето теме, после друг го измести, за да видим колко много добитък крепи върху хълбока си, после една долина излезе напред, после лениви гънки я изтикаха лениво и т.н., и т.н.

И най-после брега; нашата лодка се укроти, тръгна пак плавно, водачът ни се измъкна и почна да ни побутва и тъй ни гледаше, като че бе ходил на небето и се бе върнал, без нито един косъм да падне от главата му. Той се успокои, защото и водата беше спокойна и зад нас пак се бе появила гъвкавата бяла опашка, дето прикриваше с лисича хитрост дирите ни по водата. Ето го и Харанцѝ, каза ни той, Харанцѝ дими и мирише на арака.

Неговите ботуши запазиха краката му сухи. Ние с Геня малко се понамокрихме. Нашият водач, щом докосна сушата, веднага тръгна към селището, а ние останахме подир него, посъветвахме се и решихме да върнем обратно лодката. Тоя човек преживя голям страх, няма защо да го качваме пак в глисера, ще се върнем в Хужир пеша, или пък ще потърсим коне в Харанцѝ. Лодката си замина и ние настигнахме нашия хужирец. Той бе спрял в една цвеклова нива, но не мръдна от мястото си — гледаше как се отдалечава лодката и как постепенно водните стихии се надигат подире й и искат да я догонят, да се хвърлят отгоре й, но все не успяват и лодката с ръмжене се измъква от тях и от другите, дето препречват пътя й, разсича муцуните на вълните, гази ги, прерязва ги надве само с едно докосване и вълните се обръщат по гръб, потръпват с опашки и издъхват, премазани от тая моторна страхотия. Като се насити и подиви на гледката, шаманът ни поведе през цвекловата нива към Харанцѝ.

Цвеклови ниви, няколко скупчени дървени къщи до нивите, зад къщите един невероятно дълъг склон, пълен с добитък — ето ти цялото Харанцѝ. В България бих прескочил веднага подобно селище, виждал съм много такива. В България и много хора отминавам, не са ми интересни, те са извън кръга на моето любопитство. Тук, напротив, всичко е интересно, даже димът от оная къща ми изглежда интересен: не се вижда никакъв комин, а от къщата излиза дим на съвсем тънка струйка и е много интересно оцветен, изглежда чисто син на белезникавото небе. Зад него също такава синя чертичка се изтегля плавно и после друга, и друга, наклонени всички към сушата, ако ги отсечете с един удар, ще паднат веднага върху невероятно дългия склон. Представям си как край огньовете седят дребните буряти и дялат от дърво и камък диви чудовища, кое от кое по-страшни, та като ги натурят в къщите си, духовете да си скъсат жилите от бягане нагоре по склона. Сенките на умрелите седят на праговете, припичат се на слънце и клатят одобрително глави на живите.

Взирам се дано зърна някъде сенките на умрелите, но по праговете седят стари хора и се припичат на слънце. Те са тук, старците, тялото е на прага, но душата много рядко ще седне вече тук, душата на стареца отдавна е почнала своето скитничество… Туй ни казва шаманът и размахва една цвеклова глава, изскубана от нивата. Това цвекло той ще занесе на своите хора, неговите хора имат коза, а козата от всичко най-много обича цвекло и ако тя може да рови земята с муцуна, както свинята например, веднага ще отиде да изрови всичкото цвекло от нивите. Много работи е позволил бог на човека да обича и всичко, каквото обича, бог го е скрил, за да не можем да го изровим. Ще му дойде времето, всичко обичано ще узрее и тогава ще можем да вкусим.

Харанцѝ няма шаман. Появата на хужирския шаман и на още двама непознати хора, водени от него, накараха жителите да излязат от къщите си, много свят се натрупа по оградите, поздравяваше отдалече, но не питаше за какво идваме. Изразът на шамана стана по-съсредоточен, да не кажа дори малко нещо важен. Но важността му скоро премина, неговите хора го посрещнаха на улицата и той целият засия и разказа какви сме и що сме и как сме хвърчали по Байкал, та за малко лодката ни да изхвръкне на сушата. Човекът едва я удържал и тя доста дълго време треперела — не можела да се успокои. Той подаде цвеклото на един мъж, негова възраст, попита какво прави козата, онзи му каза, че козата е добре, в двора е, и всички отидохме и видяхме как козата апетитно изяде цвеклото. Човекът от Харанцѝ ковеше нещо в двора си и беше оставил започнатата работа по средата. Геня веднага се залови да кове, показа, че умее да върши тая работа, после отиде на дръвника и съсече едно дърво с брадвата, после опита как се копае с лопата, после разклати оградата да види дали е здрава и я одобри.

През това време стопанинът и шаманът режеха рибата и един много стар човек нещо все ги подпитваше. Аз седях на прага с три чернооки и тъжни деца и се мъчех да проникна в погледите им, но напразни бяха усилията ми. Тия лъскави, черни и затворени детски очи донейде ми припомниха якутските ловци от Чурапча̀. Странни бяха тия деца, лишени от всякаква живост, приели много рано спокойствието, те седяха, както седят камъните, неподвижни, обърнати в различни посоки. Без всякаква живост те приеха и рибешките опашки, дадени им от нашия хужирец, и не почнаха да ги дъвчат веднага, а ги подържаха в ръцете си, като че опашките трябваше да свикнат с тях, да не се боят от тях, и чак след това почнаха да си отхапват предпазливо.

Дойде стара жена, още от портата почна да пита къде е шаманът, шаманът излезе на прага, тя взе да го удря в гърдите весело и да му припомня някакви техни си, млади работи, а шаманът тъй много се смееше, че ушите му се люлееха, но не посмя да побутне жената; не я побутна, но се наведе над нея, пошепна й нещо в ухото и много чевръсто излезе на улицата. Видях го през две къщи как върви силно наклонен напред, краката му едва го догонваха.

Той се върна с арака, прекрачи децата и тъкмо искаше да се мушне вътре, го спря стопанинът. Стопанинът не искаше да се внася чужда арака в къщата му, но зад него се появи новодошлата стара жена, отмести го и даде път на шамана: тя искаше да покаже своята арака, тя била пратила шамана да вземе от къщата й арака и сега всички ние ще опитаме и ще кажем честно, после ще опитаме араката и на стопанина й също ще кажем честно. Тя повика и други съседи, надникнали иззад оградите, и те също дойдоха, за да опитат и да кажат честно. Набутахме се всички в къщата. Тя беше ниска и тясна къщичка, разделена на две половини с платно. Бях свикнал вече на малки и тесни къщи. Русия има много население и има големи пространства, несметни са богатствата й, прекрасни са нейните черти, но къщите на Русия са малко.

Предстоеше да пием страшната арака. Тази ракия бурятите варят от кисело мляко, тя е тънка и мека ракия и след като спиртът бе изгорил дробовете ни на север, тя ни се струваше едва ли не като божия водица. Разбира се, ние не посмяхме да кажем това и бурятите бяха доволни от моето признание, че тяхната арака е по-силна от нашето вино. Но къде я варят те тази арака?… Хората се спогледаха, спогледаха, а най-старият каза, че я варят в къщите си, всеки вари по малко — по няколко „безбожника“, колкото да ги изпие — и после пак вари. На различни места в Русия различно наименуват съдовете, в които се пие. Някъде тия съдове се наричат „безбожници“, някъде ги наричат „мерзавчици“. Ние опустошихме няколко „безбожника“ и преди всяко отпиване поливахме по малко върху масата, защото сенките на умрелите също седят между нас и трябва и те да пият от араката, а някои поливаха върху прага, защото и там също седят сенките. На прага седяха децата, все така неподвижни, и дъвчеха своите рибешки опашки. Разлятата ракия се изпаряваше, полятото място изсъхваше и бурятите внимаваха да има винаги някъде мокро петно, за да не жадуват дедите им.

Тази ракия те се научили да варят много отдавна, всеки в къщата си. Всеки има мляко и всеки може да си свари, но царските власти научили, че се вари контрабандно ракия, и издали много строг закон. Царските власти си отишли, дошла съветската власт, но нито отменила закона, нито го потвърдила. Бурятите и сега не знаят това, дето правят, контрабанда ли е, или не е контрабанда. Затуй те варят все още тайно и не позволяват чуждо око да надникне. Когато се правят сватбите, араката никога не се свършва. От едната страна на къщата се дои добитъкът, млякото се отнася през тайни врати, коминът дими непрекъснато и от другата страна, дето е сватбата, се излива непрекъснато ракия; като че те доят кравите и направо пият от тях ракия, само че я прекарват през огъня, за да й дадат повече сили.

Старата жена, дето си имаше млади спомени с шамана, почна да ни разказва една дълга история с някаква прочута олхонска сватба. Другите прекъсваха често нейния разказ, допълваха, някои се впускаха в подробности, после други вземаха думата и доразкрасяваха, доразкрасяваха тая сватба, а старата жена само водеше нишката. Те всички се мъчеха да нарисуват тая сватба, станала в Хужир, като същински художници, които се мъчат да нарисуват света, за да бъде той по-разбираем. Всъщност такава е и работата на всеки художник — да рисува света и с това да го прави по-разбираем за другите.

Младоженецът тук може да види невестата си чак подир сватбата. Една сватба трае петнадесет дни и едва на шестнадесетия младоженецът сваля булото на невестата си и може да вкуси от туй цвете, което петнадесет дни е гледал до себе си.

Невестата, доведена в Хужир, била от другия край на острова. Островът има седем селища и жителите им не се познават много добре помежду си. Хужирецът си довел невеста, препоръчана му в едно далечно село като богата мома. Нейните родители я придружавали, да не би хужирецът да поиска из пътя да свали булото й и да оскверни с поглед лицето й. Струпал се народът на Хужир, и от Харанцѝ имало много, и от други селища. Целият народ яде и пие — един ден, два дни, три дни, ден из ден, — защото такъв е обичаят. Някъде по средата на сватбата почнали да говорят колко е богата тая мома и колко голям му бил късметът на хужиреца; някъде по средата на сватбата почнала да се промъква завистта и почти всички взели да завиждат на тоя хужирец. Уж бил глупав хужирец, никоя от местните моми не го искала, а то късметът му бил на другия край на Олхо̀н, стои на брега на Байкал, бленува и чака младоженеца. Па и каква красива била невестата, ако тръгне с открито лице, всички жени ще си изпокрият лицата.

Сватбарите сватбят и завиждат; доят кравите и завиждат; варят арака и завиждат; пият арака и пак завиждат и очите им лъщят от завист. Никой не бил подозирал, че толкова много завист има в Хужир, като че завистта се е укривала до тоя момент в гората, народила е там много завист и се е промъкнала в тъмното да се смеси със сватбата. Тъй както хората играели хоро, усетили, че хорото се уголемява, уголемява, не може вече да се побере в двора, та трябва да излезе на улицата. Хорото излязло на улицата, младоженецът държи невестата и води хорото. Той води хорото, но хорото не е само от сватбари: ред човек, ред завист, после пак човек, до човека играе завистта. Това с гостите. Роднините пък — много горди, че им завиждат — се наредили: ред човек, ред гордост, ред човек, ред гордост. Ето такова едно смесено хоро станало, ама съвсем невиждано хоро на острова. Хужирци доят добитъка, отсам вимето клечи хужирец, от другата страна клечи завистта и му хвърля лютив дим в очите също като човек — клекнал насреща, пуши тютюн и духа пушека право в лицето ви.

Така сватбата се люляла петнадесет дни, а на шестнадесетия…

На шестнадесетия ден, пълен с очакване и любопитство, извели невестата пред народа. Народът все тъй си стои — ред човек, ред завист — и цялата тая тълпа очаква да види прекрасното цвете от другия край на Олхо̀н. И що да види тая тълпа! Една бабичка стои до младоженеца, а до бабичката стои младоженец, най-хубавият човек на Хужир, па ако не и най-младият. Като се огледал народът по-добре, видял как завистта почнала да се измъква на пръсти от двора и тръгнала към гората. Народът, дето само пиел и седял мрачен или играел мрачен хоро, изведнъж почнал да се смее. То смях, смях, ама не се смеят право в очите на младоженеца, ами малко тайно се смеят, обърнати с гръб към него. Майката на невестата изтичала, не може да си познае дъщерята — дъщерята по-стара от майката. Посмели се хората що се посмели, и се разотишли по домовете си, и щом си влезли в домовете, им станало тъжно — като че изобщо не са били на никаква сватба… Така със завистта си олхонци състарили за петнадесет дни една съвсем млада невеста. Макар и да станала бабичка, младоженецът си я оставил в къщата, бабичката постепенно почнала да младее, минало много време, а тя все повече младеела и ако сега я срещне човек по улицата и види тая напета невеста, ще има да се пита — туй ли бе оная спечена бабичка!

Най-старият от олхонците, дето пред всяка глътка отливаше от араката, каза, че както я карат, то един ден тая невеста може и на бебе да заприлича. Що да не заприлича! — му каза жената. То е божа работа. Вярно, че е божа, казва старият, ама и ние нещо разбираме от божа работа. Той се навежда към шамана и търси неговото съгласие. Шаманът се съгласи, че разбира, и допълни, че сватбата не била чак толкова лоша и мрачна: просто била много весела сватба, па и подир сватбата дълго време било весело, защото някой хитър и весел човек е скроил цялата работа. Той може да е скроил, казва му жената, но защо завистта тогава излезе от гората. Ами че тя не може да седи само в гората, ще подивее в гората, затуй понякога слиза в селищата, върви между хората, опитомява се. Ами, опитомява се, не се съгласява жената. Опитомява се, казва шаманът. Аз познавам един човек, той все със завистта си върви. И вие го познавате тоя човек (той каза името му), не е ли истина? Е, това е истина, истина е, съгласиха се всички с шамана, защото всички познаваха човека, и си казаха, че не е хубаво завистта до такава степен да се опитоми, та да живее в къщата на човека и да върви подире му като куче.

То и кучето, каза той, има една тъмна сила в себе си, но не ни разкри каква е тъмната кучешка сила.

Всъщност в Харанцѝ нищо не искаха да ни разкрият. Казаха ни, че казаните за варене на ракия са разглобени, няма как да им съберат парчетата, та да покажат. Шаманът ходи в три къщи и се връща все със същия отговор. Като не можем да видим казани, каза той, то ще видим образите на духовете.

Той веднага изчезна и го зърнахме само как бърза наклонен напред, та краката му едва го догонваха. Отиде и се върна: Няма? — каза ни и пак отиде в друга къща. Той май обиколи цялото селище и все се връщаше с думата: Няма! Нали имаше? — пита го Геня. Имаше, казва той, но няма. То от тия духове, дето имаше, вече не останаха, та хората ги не употребяват. Трябва други духове да се правят, ама още не сме ги видели на какво приличат, та да ги правим. Няма, няма! Другите също казаха, че такива работи вече няма. Преди години имаше много в шаманската пещера, ама там почнаха да спират рибари и ние ги взехме в къщите си. До едно време висяха в къщите, а после вече не висяха. Няма, няма!

Няма и няма!

Може би някъде по пътя ще намерим, ни успокоява шаманът, па и другите ни успокояват, че сигурно ще намерим — то това можело да се срещне навсякъде.

Нашият водач отказа да пътуваме с коне. Най-добре е пеша. През пасбищата, през нивите, по пясъка — лека-полека ще се приберем в Хужир преди залеза на слънцето… Тъй и направихме. Харанцѝ ни изпрати и нашият водач ни поведе през пръснатите стада. Той вървеше малко напред и на места ни караше да заобикаляме. Не разбирах защо трябва да заобикаляме съвсем равни и гладки поляни. Шаманът ни обясни, че ето тука например куче е драскало със задните си крака. То е подушило, че има нещо нечисто и тъмно в земята, затова веднага е почнало да гребе земя и пясък със задните си крака и да ги хвърля в очите на нечистото. Ако ние стъпим на такова място, веднага ще се покрием с пришки. Трябва да призная, че макар и да минахме пеша целия път, благодарение предпазливостта на водача се върнахме със съвсем гладка кожа в Хужир.

На едно място ни настигнаха петима човека, излизаха от морето. Това бяха молдовански българи, дошли в сезона на риболова; те идвали тук всеки сезон. Щом разбраха какви сме, веднага ни попитаха: Къде ви са чемоданите? Казахме им, квартируваме в Хужир и куфарите ни са там. Че и ние там квартируваме, как не сме се срещнали досега. Те ни казаха още, че скоро ще си бъдат в Молдавия, само един от тях щял да остане на Олхо̀н, бил се свързал с някаква олхонска вдовица. Шаманът взе и тях под свое покровителство и поведе цялата група през ония тъмни места, дето кучетата ги откриват и хвърлят пясък в очите на нечистите сили. Той и на рибарите показа хълма, дето ще бъде кладата му и откъдето ще се възнесе бързо и леко, подет от горещите пламъци, право горе на небето. Не бях виждал човек, който с такава детска живост и с такава детска гордост да говори за туй, как след смъртта си ще легне върху кладата. Нашите земни грижи са толкова много и ни гонят непрекъснато по петите, та рядко ни докосва грижата за смъртта. Тя е повече пред вратите на старите хора и когато старите хора я видят, че стои навън, почват да стягат белите си ризи.

Може би понякога човек трябва да помисли и за бялата си риза, която стои в края на неговия път и го очаква спокойно. Тогава може би и по-спокойно и с по-малко диви страсти би изминал собствения си път, не би стъпвал на ония места, дето понякога кучешкото настървение се е мъчило да хвърли прах или пясък в очите на тъмното и отминаваме със сърбеж в душата, защото душата ни се е покрила с пришки.

Хората трябва да гледат кротко пред себе си, ни учи шаманът, за да могат да видят кротки гледки.