Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (9)

8

Излязох от терминал три на Хийтроу само по риза и лятно сако. Леденият вятър веднага ми напомни къде съм. Беше мразовита петъчна вечер в началото на декември и през вратите на сградата, които имаха за цел да предпазват входа от най-лошите прищевки на времето, се виждаше как над пълзящия трафик се лее проливен дъжд.

Англия през зимата. Кой дявол ме накара да се върна тук? Докато бях в самолета, не ме свърташе от вълнение, че се прибирам вкъщи след толкова години отсъствие, макар причината да дойда тук съвсем да не беше приятна. Сега обаче, докато стоях на студа по риза и сако като някой непредвидлив турист, ентусиазмът ми се изпаряваше така бързо, както падаше и телесната ми температура. Трябваше да вляза някъде на топло, и то бързо. На слизане от самолета чухме съобщението, че експресът от Хийтроу до Лондон в момента не работи поради авария на Хаунслоу, което сигурно означаваше, че някой нещастен егоист се е хвърлил под влака. Във всеки случай нямах друг избор, освен да се наредя на опашката от мокри и зъзнещи пътници, чакащи такси. Така и направих. Малко се притеснявах да не се натъкна на някой познат от миналото, но бях сигурен, че външният ми вид е сполучливо променен. На пропускателното гише не ми зададоха никакви въпроси. Дадох на служителя паспорта си на името на господин Маркъс Кейн, той му хвърли един бърз поглед, после на мен, и това беше. Дори не ме погледна втори път. Бях си у дома.

Редът ми дойде след десет минути. Качих се в таксито вече порядъчно унил и казах на шофьора да ме закара до гара „Падингтън“. Той потегли, без да отрони и дума, и се намърда между десетките други коли, задръстили изходния път от Хийтроу.

И трафикът беше лош като времето. Колите по трите платна, влизащи в Лондон, се движеха със скорост не повече от двайсет километра в час, ту тръгвахме, ту спирахме, а от време на време се чуваше и по някое нервно изсвирване на клаксон, надвиващо воя на вятъра и шума на дъжда. В обратната посока беше същото, може би дори по-зле, тъй като повечето коли напускаха града, а не влизаха в него. Бях забравил колко е пренаселена югоизточната част на Англия. На Филипините, като се изключи гъмжилото в Манила и южната част на Лусон, ритъмът е бавен и наличните пътища, когато има такива, обикновено са пусти. Докато тук сякаш цялата нация е тръгнала да пътува и всеки се бори за частица от това безценно преимущество: пространството. Не бяхме изминали и два километра, когато реших, че каквото и да се случи тук, щом приключа, се връщам на Филипините. Имах нужда да дойда тук дори само за да видя какво пропускам; но сега, след като видях, реших, че не е кой знае какво.

Таксиджията беше като повечето в тази професия. След като разчупи леда с въпроса откъде идвам, а аз му отвърнах, че идвам от Сингапур, като се надявах да му прозвучи достатъчно далечно и скучно, за да не разпитва повече, той реши, че вече можем да водим разговор, и бързо ме осведоми за своите възгледи относно имигрантите (твърде много), данъците (твърде високи) и престъпността (вилнееща). Това последното ме заинтересува, защото напоследък не бях много осведомен за нивото на престъпността във Великобритания. Бях чувал по-фрапиращите истории, но не бях наясно с цялата картина. Шофьорът ме осведоми, че откакто лейбъристите отново били на власт, престъпността се развихрила с пълна сила, особено грабежите и убийствата.

— Казвам ти, човече, сега е два пъти по-вероятно да те оберат на улицата в Лондон, отколкото в Ню Йорк. А може и повече. Ако си отсъствал дълго, казвам ти, пази се.

Благодарих му за съвета и едва забележимо се усмихнах. Не че не му вярвах, но си спомних, че по отношение на престъпността таксиджиите казваха точно същите думи и през седемдесетте, и през осемдесетте, и през деветдесетте години. Така твърдяха и в Манила. Може би престъпността наистина се е развилняла, но кога ли пък не е било така?

След известно време монотонното досадно влачене изтощи дори шофьора и той потъна в унило мълчание. Аз гледах нощта през прозореца и се чудех откъде да започна разследването си. Вече не бях поддръжник на реда и следователно не разполагах с никакви човешки или други ресурси, от които да се възползвам. Но имах някои важни преимущества. Знаех кого търся и не се налагаше да търпя ограниченията на закона. Едно от нещата, които винаги са ме дразнели, докато бях полицай, беше фактът, че престъпниците неминуемо са в по-изгодна позиция. Ние трябваше не само да ги издирим, но и да намерим куп доказателства, за да ги пратим на съд дори когато бяхме повече от сигурни, че са виновни. И много често, особено при вещите престъпници, този куп доказателства просто липсваше и нашият заподозрян си оставаше на свобода. Били Лисицата беше типичен пример.

Не се съмнявах, че и Лес Поуп ще е трудно уловим, от полицейска гледна точка, защото като адвокат той познаваше системата и знаеше къде са вратичките. Сега обаче, когато по петите му бях аз, нещата щяха да са различни. Аз не се страхувах да прибягна до крайности, ако откажеше да ми съдейства. А може би щях да го направя дори ако ми съдейства. Но трябваше да внимавам. Нямаше да е трудно да го издиря, но беше важно да процедирам разумно. Исках да узная кой друг е замесен в убийството на Малик, без да събуждам ничии подозрения и без да навличам неприятности на Томбой. Нямаше да е лесно. Но това го знаех още когато реших да се върна тук.

Пътуването до „Падингтън“ отне близо час и ми струваше почти шейсет лири. За тези пари щях да отида от Манила до Малайзия и обратно с филипинец таксиджия. Какво стана с ниската инфлация, за която тръбят от толкова време?

Казах на шофьора да ме остави на гарата, в случай че снимката ми е била показвана по телевизията и той ме е запомнил, и му платих с три банкноти от по двайсет лири. След това застанах до прозореца и зачаках рестото си от лира и двайсет, тъй като не смятах да му оставям бакшиш за и без това скъпото пътуване. Негодникът обаче ме гледаше така, сякаш искаше да ми каже, че лира и двайсет е най-малкият бакшиш, който би очаквал, задето ме е превозил от точка А до точка Б. Продължи да ме гледа по същия начин, докато накрая му казах, че аз ще започна да таксувам загубеното си време, ако не побърза с рестото. Той неохотно извади монетите от джоба си и ги сложи в протегнатата ми длан.

— Скръндза — измърмори наглият му кучи син.

Щеше ми се да му отвърна — в края на краищата твърде много хора минават метър за твърде много неща, — но реших, че е по-добре да не привличам излишно внимание. Обърнах му гръб и тръгнах към Ланкастър Гейт.

Навремето, в края на осемдесетте, имах приятелка, която живееше тук. Казваше се Лиз и работеше почасово като модел. Беше много красиво, но и мило момиче, което при нормални обстоятелства сигурно никога не би ми обърнало внимание. Запознахме се, когато тя стана жертва на нападение и сексуално посегателство в моя район в Айслингтън, а мен ме назначиха да работя по случая. Това не бяха най-добрите обстоятелства да срещнеш някого, но явно са прелетели искри, защото след няколко мои посещения в дома й, за да я информирам за хода на разследването, започнахме връзка. Или подобие на връзка, защото в резултат на нападението тя не можеше да прави секс с мъже. Искаше само да я прегръщам и целувам, което известно време ме устройваше без проблем. Имаше доста по-лоши начини да си прекарам времето, отколкото да седя в уютен апартамент с красива жена в прегръдките и бутилка хубаво вино на масата. Но след известно време стана може би неизбежното — почувствах, че не мога повече така. Тя ходеше на психиатър и твърдеше, че се оправя. Дори опитахме да се любим веднъж, но във върховия момент тя се разплака и ме отблъсна. Няколко дни по-късно й казах, че може би ще е най-добре да се разделим и всеки да тръгне по своя път. Тя започна да ме умолява да й дам още малко време, но аз бях млад и самоуверен, а това е фатална комбинация. След това я видях още веднъж, за да й кажа, че приключваме следствието поради липса на доказателства. Тя понесе новината стоически и ми съобщи, че напуска Лондон. Повече не я видях и едва сега се сетих отново за нея, за пръв път след толкова години. Докато пресичах улицата, се замислих какво ли се е случило с нея, дали се е съвзела от преживяното и е родила децата, за които мечтаеше, или животът й завинаги е осакатен. Със сърцето си се надявах да е първото, но разумът ми бе убеден във второто. Тя беше от съответния тип момичета, а аз — от съответния тип песимисти.

Стигнах до Норфък Скуеър, тих квартал със западащи фамилни къщи от 18-и век, повечето превърнати в хотели от различен ранг. Имат удобството, че се намират съвсем близо до гарата. Избрах една от по-непретенциозните и влязох.

Мъжът на рецепцията беше или турчин, или арабин и за моя радост не прояви голям интерес към мен. Поиска да му платя двадесет и пет лири за вечерта. Казах, че ще наема стая за цяла седмица, и го попитах каква е отстъпката. Той започна да прави разни сложни сметки на един лист и след известно време ме осведоми, че ако платя веднага, ще ми излезе сто и двадесет лири. Не си направих труда първо да огледам стаята. Сигурен бях, че няма да ми хареса, но аз и без това не възнамерявах да прекарвам много време в нея, така че отброих банкнотите и ги сложих в протегнатата му ръка. Той откачи един ключ от таблото зад себе си и ми го подаде. Това беше. Досега си мислех, че повечето хора говорят твърде много, но този опроверга мнението ми.

Извлачих куфара си два етажа нагоре по едни много стръмни и тесни стълби и влязох в стаята си, която съгласно очакванията ми беше малка, гола и не особено топла. Боядисаните някога в бледожълто стени бяха мръсни, грапави и опушени от цигарен дим, а в ъглите висяха отдавна забравени паяжини. Откъм гарата се чу ритмичното тракане на пристигащ влак и дървената дограма потрепери в синхрон. Тази стая изобщо не струваше двайсет лири на вечер и аз определено не получавах качеството, за което съм платил, особено като се има предвид, че нашите стаи на филипинския плаж струваха по-малко от десет лири на вечер. При това в цената влизаше закуска и неограничено използване на басейна.

Но бях твърде изморен, за да ми пука. Бях тръгнал от Манила сутринта, прелетях през осем часови пояса и макар сега в Лондон да беше осем и половина вечерта, за мен всъщност беше четири и половина на другата сутрин и страшно ми се спеше.

Хвърлих куфара на леглото, пуснах радиатора и докато чаках стаята да се затопли, започнах бавно да си разопаковам багажа. Същевременно се опитвах да не се поддам на унинието и отчаянието, които бяха започнали да ме обземат още откакто седях в таксито на задръстената магистрала. Дълги години този град беше мой дом. Тук играх, живях, работих; тук убивах и се любих; видях много от добрите му страни, но повече от лошите. Но каквото и да се случваше, винаги съм се чувствал у дома, част от този град. Тази вечер обаче не беше така. Сега се чувствах като чужденец, който идва тук за пръв път. Нямаше го онова чувство на завръщане, което бях очаквал, не ме връхлетяха мили спомени, когато таксито навлезе в града и от двете страни на пътя се заредиха познати места и сгради. Изпитах единствено някакво странно усещане, че времето, което съм прекарал тук, е от някакъв друг, почти забравен живот.

Реших да си взема душ, да се пооправя малко и да се наспя хубаво, а утре да започна всичко на свежа глава, когато няма да съм чак толкова унил и потиснат. От опит знаех, че сутринта градът ще изглежда много по-приветлив.

Почти се бях съблякъл и чаках разнебитения душ да намери средното положение между врялата и ледената вода, когато мобилният ми телефон звънна.

Влязох в стаята и го извадих от джоба на сакото. Бях купил телефона предния ден в Манила и само един човек знаеше номера — Томбой Дарк. Но когато погледнах дисплея и не видях изписан номер, разбрах, че не ме търси той.

Натиснах бутона за приемане на обаждането и долепих апарата до ухото си.

— Добър вечер, господин Кейн — каза един глас бавно и властно, с произношение, типично за лондончаните от средната класа и, ако не ме лъже паметта, живеещи на север от реката.

— Съжалявам, сбъркали сте номера. Не познавам никакъв господин Кейн.

— Така ли? — отвърна той. — А аз мисля, че го познавате. Казвам се Поуп. И бих искал да се срещнем. Има за какво да поговорим, нали?

— Утре сутринта — казах, ядосан, че вече не мога да използвам елемента на изненада, а и бях твърде уморен, за да се разправям с него сега.

Сигурно Томбой се бе разприказвал, но защо? Не можеше да не знае, че така ме излага на евентуална опасност.

— Предпочитам да е тази вечер. Не искам да ви губя времето утре, когато ще бързате да си хванете самолета.

— Какъв самолет?

— Този, който ще ви върне там, където ви е мястото.

Не му направих удоволствието да се хвана на въдицата.

— Независимо дали ви харесва, или не — казах, — ще го оставим за утре.

— Добре тогава, нека е утре. Има едно кафе в Айслингтън, до Пентънвил Роуд. Казва се „Фенерът“. Елате там утре сутринта в десет. Ще ви чакам на масата в ъгъла вляво от вратата, до прозореца.

— Как изглеждате?

— Ще ме познаете — каза той и затвори.

Останах още известно време с телефона в ръка, обмислях нещата. Изглежда, Томбой не беше казал на Поуп истинското ми име, но може да бе описал как изглеждам. Не можех да повярвам, че този човек, когото познавах от години и на когото вярвах, ме е издал. Може би се опасяваше, че ще убия Поуп и доходоносните поръчки ще секнат. Или пък го обвинявах несправедливо и той просто се грижеше за мен. Като е казал на Поуп за какво съм дошъл, вероятно е искал да изясни нещата от самото начало, преди някой да пострада, и да ме качи на самолет за Манила възможно най-скоро.

Каквито и да са били мотивите му, нямаше оправдание, че ме е предал. Странно е как може да постъпи един човек, когото си мислиш, че познаваш, когато стане напечено. Звъннах му, но там беше рано сутринта и той не отговаряше. Не оставих съобщение. Набрах номера в хотела с надеждата, че някой от нощната смяна ще вдигне. Но никой не се обади и накрая затворих. Надявах се злополучното начало на престоя ми тук да не е предвестник на това, което ме очаква.