Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (39)

38

Сега всичко си идваше на мястото. Имали са вътрешен човек в разследването от самото начало, при това е трябвало да бъде някой високопоставен. Барън беше главен детектив, човек с достъп до най-секретната информация, включително името на основния заподозрян, Били Уест. Можел е да го издаде, без да насочи подозренията към себе си. Освен това именно Барън беше ходил да разпитва доктор Чини за Ан, при това без да каже на никого за тази визита. И без съмнение именно той пробутваше на Ема историите за връзката на Николас Тиндъл с убийството на Кан и Малик, като по този начин отклоняваше вниманието от истинските извършители.

Вече се беше стъмнило и имаше доста повече движение. Извадих телефона от джоба на якето си и бързо го включих. Ръцете ми трепереха. Мислено проклех това, че Ема въобще се беше замесила в този случай, а аз не бях по-настоятелен в опитите си да я спра.

Телефонът изписука, за да ми покаже, че имам съобщение. Натиснах бутона за гласовата поща и след няколко секунди чух гласа на Ема.

Беше задъхана и развълнувана. Връзката не беше много добра, чуваше се доста пращене.

— Съжалявам, Денис, но изникна нещо. Сега съм на магистралата, някъде около Суиндън. Току-що ми се обади Саймън Барън. Каза, че е попаднал на нещо, но е притеснен. Според него хората, които търсим, имали вътрешен човек в разследването. Поиска да се видим в някаква офис сграда в Уембли. Там щял да ни чака един човек, с когото искал да ме запознае.

След което издиктува адреса и добави, че сградата се намирала в някаква индустриална зона до новия стадион.

— Сигурно е разбрал и за твоето участие — продължи тя. — Нямам предвид, че е разкрил истинската ти самоличност, разбира се, но знае, че си детектив, който работи по случая, и че си говорил с Джейми Дели и доктор Чини. Знае също и че ми помагаш. Помоли ме да ти се обадя и да ти кажа да дойдеш и ти. Така че сега пътувам натам. Сега е… — настъпи кратка пауза, явно си поглеждаше часовника — … един без пет. Ще съм там след около час и половина. Надявам се да дойдеш. Обади ми се. Може би този път наистина сме попаднали на нещо. До скоро. Чао.

Усетих как светът около мен се срутва. Главата ми се замая, прелитащите покрай мен коли се размазваха пред погледа ми. Бях закъснял. Бях пратил Ема Нилсън право в гроба. В един без пет е била на час и половина път от мястото на срещата. Сега беше четири и пет. Дори да бе попаднала в задръстване или да се беше объркала и да бе пътувала два пъти по-дълго, при всяко положение досега беше пристигнала. И навярно вече беше мъртва.

С треперещи ръце натиснах бутона за обратно набиране.

Мобилният й започна да звъни. Никой не вдигаше. После се включи гласовата поща. Тръгнах бързо към колата, като междувременно оставих на Ема съобщение.

— Не ходи на срещата със Саймън Барън — изкрещях в микрофона, без ни най-малко усилие да прикрия ужаса си. — Той е вътрешният човек, когото търсим. Ако отидеш на срещата, ще те убие. Говоря сериозно. Ако получиш това съобщение, веднага ми се обади.

Прекъснах връзката, после отново прослушах нейното съобщение и си записах адреса в бележника. До колата имах две минути пеш — една, ако тичах — и не бях далеч от Уембли, така че ако не попаднех в задръстване, можех да съм там до половин час.

Затичах към колата. Подминавах бързо безименните минувачи по улицата и се питах какво ли ще заваря, когато стигна на мястото на срещата.