Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (29)

28

Андреа отново млъкна, сякаш се опасяваше, че е казала твърде много. Преди да си тръгнат, Андреа каза, че не могат да ми помогнат повече, и ме помоли да ги оставя на мира и да не ги безпокоя пак. Обещах да се съобразя с желанието й, макар че като ги гледах как си тръгват с наведени глави и отпуснати рамене, ми стана мъчно за тях, още повече че се опасявах, че нахлуването ми в живота им може да има неприятни последици. Не бях сигурен и дали ще удържа на думата си, защото те знаеха много повече, отколкото ми казаха. Най-вероятно Ан Тейлър бе споделила нещо с Андреа, която пък го беше казала на Грант и сега, когато бе мъртва, двамата бяха решили да го пазят в тайна.

Бащата на Ан, Ричард Блаклип, беше на една снимка с Лес Поуп. Поуп бе поръчал убийството на Малик и Джейсън Кан. Кан беше гаджето на дъщерята на Блаклип. Връзки, връзки, връзки… Но къде и към кого водеха?

След петнадесет минути вървях по Есекс Роуд без определена цел и говорех по телефона с Ема. Тя не беше открила нищо интересно за Тадеуш, нито някаква връзка на компанията с Малик, Поуп или Николас Тиндъл, и все още чакаше информацията за номерата в мобилния телефон на Били Лисицата. Когато й казах, че искам да разбера повече за болестта на Ан Тейлър и при коя психиатърка е ходила, тя изобщо не остана доволна.

— Виж какво, Денис, не си ми само ти на главата. В три имаме редакционен съвет, а в пет и половина трябва да съм вкъщи, че ще идва момчето за прозореца. Вече загубих часове, за да изровя всичко това.

— Моля те. Много е важно.

— Защо? Какво общо има това с нашия случай?

— Не мога да ти кажа, но знам, че съм прав. Довери ми се. Само този път. Не бих те молил, ако не бях сигурен, че тази следа ще ни доведе донякъде.

Тя въздъхна, но обеща да направи каквото може, а аз й казах, че ще й се обадя пак.

Затворих телефона и видях, че съм се озовал пред една кръчма, „Полумесецът“. Навремето бях идвал тук няколко пъти, тъй като тя се намираше само на километър от полицейското управление, където бях прекарал по-голямата част от трудовия си стаж, и съвсем близо до парка и ярките светлини на главната улица. Спрях и надникнах през витрината. На бара седяха двама възрастни мъже, пушеха и се смееха, а зад тях непознат за мен барман бършеше стъклена чаша. Навремето познавах управителя на заведението. Идвах тук след работа в ранния следобед и двамата изпивахме по няколко халби и си бъбрехме в приятния полумрак на салона. Зачудих се дали още работи тук. Дори се замислих дали да не вляза. Сериозно се замислих — вътре изглеждаше топло и уютно.

Но пък беше и твърде близо до старата ми територия. Не биваше да рискувам. Дори не биваше да си го помислям. Не можех да се върна тук. Не и сега. Нито след месец. Изобщо не можех да се върна. Това място принадлежеше на миналото ми, а миналото за мен беше затворена книга.

Но не можеш съвсем да избягаш от миналото си, дори от онези моменти, които предпочиташ да не си спомняш. Бяха минали три дни, откакто се върнах, а се чувствах, сякаш изобщо не съм заминавал. Годините, прекарани в изгнание, сякаш се бяха стопили. Всяка стъпка по познатите улици, всеки познат шум или мирис ме бяха върнали във времето и сега, когато Андреа спомена дома за деца, демоните от последните ми злощастни дни тук ме връхлитаха отново. Сред тях беше споменът за убитите невинни, за убитите виновни и разбира се, за загадъчната и красива Карла Греъм — жената, която за няколко мига бях почувствал по-близка от всяка друга.

Стоях под бледото зимно слънце по-дълго, отколкото беше разумно, вече започвах да усещам как студът се просмуква в мен. Обърнах се и тръгнах по обратния път, доволен, че се отдалечавам от нещата, напомнящи ми за миналото. Но докато вървях, призраците на мъртвите кръжаха около мен и както винаги не искаха да ме пуснат.