Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (4)

3

Два дни след разговора в ресторанта на Тина карах по разбития път към Пуерта Галера с пистолет в джоба и натежала от мисли глава.

Ийст Брукъл стрийт беше тиха и необичайно озеленена уличка, дълга петдесетина метра и осеяна с мангови дървета. Намираше се досами шумната главна улица на Пуерта Галера. Хотел „Калифорния“ беше по средата й: малка двуетажна постройка с открит ресторант на втория етаж. Вписваше се много успешно в околния пейзаж. Собственикът беше ветеран от войната във Виетнам с доста сурово изражение, обаче се държа много любезно с Томбой и имаше вид на човек, свикнал да не се меси в чуждите работи. Двойна стая с баня струваше триста песо на вечер и цената си заслужаваше. Особено за Били Уорън, чиято единствена нощувка тук вече беше платена от Томбой в брой.

Беше два и половина следобед, горещ и слънчев петъчен ден, и уличката беше тиха. На паркинга имаше няколко коли, но хора не се виждаха. Спрях на десетина метра от входа на хотела до няколко ръждясали ламарини, които изпълняваха ролята на магазин за декоративни растения, и набрах мобилния телефон, на който трябваше да се обадя.

Уорън отговори след пет позвънявания:

— Ало?

Тонът му беше спокоен, малко грубоват, но не и нервен.

— Казвам се Мик Кейн — започнах направо. — Трябва да ви предам нещо и да ви дам указания. Пред хотела съм в син ланд ровър. Можете ли да слезете?

— Никога не съм виждал син ланд ровър — осведоми ме той.

— Е, сега ви се е паднало. Може и да го покарате, ако искате. Има един бар до голф клуба. На петнадесет минути оттук. По това време на деня там няма да има хора, така че ще можем да поговорим.

— Значи искате да ме закарате там, така ли? — каза той с подозрение в гласа, но и с лек присмех, сякаш искаше да знам, че прозира мотивите ми. — Съвсем сам съм в тази забутана страна на края на света, където според Би Би Си животът не струва и пукната пара, а някакъв непознат ме кани да се кача в колата му, за да ме закара в местна кръчма и да ми даде много пари, а?

— Вижте, за мен няма значение как ще го направим — казах. — Задачата ми е да ви предам куфарчето, което нося, и да ви дам малко напътствия за по-нататъшния ви живот тук. Можете просто да слезете и да си го вземете. За мен е без значение. Но мислех, че можем да изпием по едно питие, това е.

— Има ли климатик? Барът, който споменахте. Не отивам никъде без климатик. Не и в тази адска жега.

— Разбира се, че има — излъгах. — И гледката е хубава. Ще ви хареса.

— Ще видим — отвърна той неопределено и затвори.

Този тип очевидно имаше високо мнение за себе си и искаше да знам, че не е вчерашен. Срещал съм много като него. Мъже, убедени, че всяка ситуация им е ясна; мъже толкова обиграни в джунглата на живота, че подушват неприятностите от цял километър. Но всеки си има слабо място. Просто трябва да го намериш.

Изминаха пет минути и тъкмо щях отново да се обадя на това надуто копеле да видя защо се бави толкова, когато той се появи на входа на хотела, облечен в дънки и бяла памучна риза с къси ръкави. Насочи се право към колата, без да се оглежда, което означаваше, че ме е наблюдавал от хотелската си стая. Правилно, така се прави. На негово място и аз бих постъпил така.

Беше среден на ръст, малко над четиридесетте, с къса тъмна коса и гъст мустак, който изобщо не изглеждаше на място. Имаше мускулесто тяло, което предполагаше редовни тренировки, и стандартно лице, изпъкващо единствено със своята увереност.

Наблюдавах в страничното огледало как приближава към колата и неволно се усмихнах. Значи така — човекът, когото навремето познавах като Били Уест, си беше сменил името, или поне част от него. Не го бях виждал може би десет години, но не изглеждаше много променен. Освен че имаше мустак. Това беше нещо ново и вероятно част от дегизировката му. Защото нямаше начин Били Уест Лисицата да не бяга от полицията. Този човек беше прекарал живота си в опити да се измъкне от лапите на правосъдието, при това доста успешно, особено в случаите, в които участвах и аз.

Първата ми среща с него беше в Лондон през 1991 година, когато го бяхме поставили под наблюдение по подозрение в търговия с оръжие. Той беше професионален войник, участвал в конфликта за Фолкландските острови и служил в Северна Ирландия, но изхвърлен от армията след военен съд. Бяха го заловили след въоръжен обир на военен камион, пренасящ заплатите на военнослужещите. И доколкото знам, единствено тогава е прекарал известно време зад решетките. В случая с търговията на оръжие го наблюдавахме близо месец и когато накрая го пипнахме и нахлухме в склада, където въртеше бизнеса си, намерихме три пистолета и автомат „Калашников“. Но в съда Лисицата заяви, че не знае нищо за оръжията, и се позова на факта, че и други хора имат ключ от помещението. Оказа се, че двама негови братовчеди, които от време на време работели при него, наистина имат ключове за склада, и в крайна сметка съдът реши, че не може да се докаже неоспорима вина, още повече че по оръжията нямаше негови отпечатъци. И го оправдаха.

Няколко години по-късно имах същия проблем с този тип, когато щурмувахме апартамента му по сигнал за притежание на огромно количество кокаин. Кучият му син обаче беше укрепил не само външната врата, но и тази на банята, по очевидни причини. След доста усилия успяхме да разбием външната врата, но докато влезем, той вече беше в банята заедно със стоката. Никога няма да забравя гнева и разочарованието, които изпитах, когато чух водата в тоалетната, докато ние се опитвахме да разбием барикадираната врата на банята. Всичко замина в канала. А още по-лошото беше, че го чувахме как изсипва дрогата. И през цялото време копелето си подсвиркваше някаква весела мелодия, сякаш това, че се опитваме да разбием вратата, е най-естественото нещо на света. Накрая все пак успяхме да влезем, само за да заварим нашия приятел Лисицата седнал на тоалетната чиния със смъкнати до глезените панталони и вестник в ръце. Дори пръдна шумно за по-голяма автентичност, преди да ме поздрави с: „Добро утро, детектив Милн. Тъкмо се чудех какъв е този шум отвън“. Съвсем типично за него. Нагъл и нахакан, както винаги.

От половината килограм кокаин, за който се предполагаше, че е в апартамента, бяха останали само пет празни пакетчета с останки от дрога по тях, които му издействаха само глоба от двеста лири.

Три седмици по-късно информаторът, който ни беше съобщил за дрогата — бивш бизнес партньор на Лисицата, казваше се Карл Наш — беше намерен мъртъв в дома си. Отначало решихме, че е умрял от свръхдоза, но по-нататъшното разследване показа, че е бил удушен. Разбира се, основният заподозрян беше Лисицата. Разпрата между двамата беше обществено достояние и макар че го арестуваха и разпитваха във връзка с убийството, нямаше достатъчно доказателства за процес.

Според мен именно тогава и на него му стана ясно, че си играе с късмета, и не след дълго тихичко се покри някъде. Оттогава не го бях виждал. Досега. Чудех се дали ще ме познае. Все пак бяхме прекарали доста време заедно, макар и не по свое желание.

Той дойде до колата и видях как хвърли бегъл поглед на задната седалка, за да се увери, че няма трети човек, който да му метне въжето на врата, щом седне до мен. После отвори вратата и се качи.

— Мик Кейн — казах и протегнах ръка.

Той я стисна по-меко, отколкото очаквах, и ме погледна в очите.

— Били Уорън.

Няколко секунди нямаше признаци за нещо нередно, той дори понечи да извърне глава, но после отново ме погледна.

— Какво има? — попитах.

По лицето му бавно се разля широка многозначителна усмивка:

— Мамка му, не може да бъде! Денис Милн. Господи, променил си се. Да не са те пооформили малко, а? Суетен кучи син!

Край на прикритието ми.

— Не можех да се представя с истинското си име, нали? — казах, без да си правя труда да опровергавам прозрението му.

— Прав си. Никога нямаше да сляза. Откъде да знам дали ще ме закопчаеш, или направо ще ме застреляш.

После поклати глава, все още с усмивка на лицето.

— Мамка му, колко е малък светът. И пълен с изненади, а? Кой би помислил, че ченгето, дето толкова време се мъчи да ме вкара зад решетките, защото каза, че съм… как точно ме нарече, Денис? Мисля, че беше „боклук, който ще си получи заслуженото“. Та кой би си помислил, че това ченге ще се окаже масов убиец?

Изражението му беше присмехулно, но после изведнъж стана сериозно и сивите му очи се присвиха.

— Не си дошъл да ме убиеш, нали, Денис? Носиш ли наистина парите?

— За разлика от теб, Лисица, аз имам принципи. Убивал съм единствено хора, които заслужават да умрат. Или ако имам основателна причина.

— А онези митничари?

— Това беше грешка и не мисля да я повтарям. Тук съм добре. Нямам нужда да си усложнявам живота, като се върна към старата игра.

Запалих двигателя, включих на скорост и потеглих.

Той продължаваше да ме наблюдава и личеше, че е малко напрегнат. Очевидно не беше съвсем убеден в искреността ми.

— Обзалагам се, че винаги съм бил в списъка ти на заслужаващите да умрат — каза накрая.

— Така е — отвърнах. — И все още съм на това мнение. Но от друга страна, докато пътувах насам, не очаквах да се натъкна на теб. Колко странно, нали? Никога не знаеш какво ти готви съдбата.

— Така е — съгласи се той и извади от джоба си пакет „Марлборо“. — Искаш ли?

— Вече не пуша.

— Е, къде е куфарчето?

— В багажника. На Филипините не е разумно да караш с куфарче пари на предната седалка. Освен ако не искаш да се разделиш с тях, разбира се.

Той кимна одобрително. Явно това обяснение му прозвуча правдоподобно. Излязохме от Ийст Брукъл и свихме надясно по Кънсепшън стрийт — шумната и мръсна, задимена от изгорели газове главна пътна артерия на града. Движението беше натоварено, както обикновено, и по разбития път се движеха какви ли не екзотични превозни средства: огромни шарени автобуси, известни като „джипнита“, така претъпкани с хора, че някои висяха и отстрани; малки мотопеди с покрити кошове, в които най-често се возеха по три поколения от семейството наведнъж; стари очукани американски буици и фордове; чисто нови 500- или 1000-кубикови мотори, яхнати от разгърдени млади европейци без каски и със сигурност без застраховка, но с по една филипинка зад себе си. Всички мощно натискаха клаксоните, сякаш мъжествеността им зависеше от това, като същевременно се движеха не по-бързо от пешеходците, които вървяха от двете страни на пътя и се давеха от изгорелите газове.

Лисицата запали цигарата с кибрит и открехна прозореца, при което в колата нахлу струя горещ мръсен въздух. Хвърли клечката навън и веднага затвори прозореца.

— Господи — рече, след като си дръпна дълбоко от цигарата. — Тук винаги ли е така?

— Как?

Той махна неопределено с ръка.

— Ами така. Като сега — горещо, мръсно, шумно.

— Свиква се — отвърнах. Питах се дали той ще има този шанс, или аз ще му го отнема.

Беше прав като каза, че фигурира в списъка ми на заслужаващите да умрат. Наистина мислех така. Почти бях сигурен, че той също е убиец с доста грехове на душата, без дори наченки на съвест или разкаяние. Въпреки това, ако имаше начин хем да избегнем убийството, хем да си получим парите, бях навит да опитам. И никой освен мен и Лисицата нямаше да знае истината.

— Е, Денис, разказвай. От колко време си тук? — попита той и отново дръпна от цигарата. — Откакто изчезна ли?

— Долу-горе.

— Знаеш ли, не можах да повярвам, когато прочетох какво си направил. Наистина не можах. Винаги съм мислел, че си от добрите. Оказа се изкусен лъжец.

Знаех, че кучият му син ме дразни нарочно, но не се хванах на въдицата.

— Виж, Лисица, по отношение на лъжата не мога дори да си помисля да се сравнявам с теб. Сигурно си ми казал истината единствено когато потвърди името си, а ето че сега и него си сменил. Или поне част от него. Какво стана? Да не би да се уплаши, че ще го забравиш, ако го смениш цялото?

— Винаги гледам нещата да са прости, Денис. Няма смисъл от излишни усложнения.

Каза го спокойно, но в гласа му прозираше леко раздразнение. Явно бях успял да го подразня, което и целях.

— И защо все ме наричаш Лисица? — попита той.

— Не помниш ли? Така ти викахме в полицията. Били Уест — Лисицата. Заради способността ти да се измъкваш от всяка ситуация, в която те поставяхме.

— А-ха — изсумтя той високо и цинично. — А ти не се измъкваш, така ли? Колко хора си убил? Шест? Седем? А ми живееш тук, на този екзотичен остров, като баровец. Ти не си по-малка лисица от мен, приятелю, и не смей да твърдиш обратното.

За известно време в колата се възцари тишина. Изпъплихме по улицата, подминахме отбивката за пристанището и излязохме в другия край на града, където най-сетне ускорихме ход. Тук пътят беше сравнително нов, най-хубавият в северната част на острова, поради което успях бързо да изпреваря всички влачещи се джипнита и вече се движех с що-годе прилична скорост. От дясната ни страна се заредиха кокосови палми, през които се виждаше лазурната синева на морето, но почти веднага гледката беше заменена от множество съборетини от ламарина и дърво, които никнеха като гъби покрай пътя. На Филипините никога не си твърде далеч от мизерията и крайната бедност.

— Е — казах най-сетне. — Знаеш защо аз съм тук. Ами ти? От какво бягаш този път?

Той отвори прозореца и изхвърли фаса. Тук въздухът беше по-чист и по-свеж, отколкото в центъра. Не ми отговори веднага и реших, че може би съм го засегнал, но след малко той въздъхна тежко и рече:

— Стана нещо, в което изобщо не биваше да се забърквам.

Думите му прозвучаха искрено.

— Е, в ретроспекция винаги е така.

— Обикновено умея да преценявам ситуацията — продължи той; имах всички основания да се съглася с него, — но този път оплесках нещата.

— Какво стана?

Той се извърна към мен и внимателно ме огледа. Мисля, че се мъчеше да прецени дали е добра идея да сподели с човек, който навремето, макар и за кратко, е бил лицето на справедливото наказание, следващо го по петите. Имах усещането, че инстинктът му го предупреждава да е бдителен, но от друга страна, му се искаше да излее душата си пред някой познат. Престъпниците умират да разказват на хората за престъпленията си, макар практично погледнато това да не е много в техен интерес. Затова, когато са заедно с други престъпници (а предполагам за Лисицата аз бях точно такъв), те обикновено си развързват езиците.

— Изпълних една поръчка. Като твоите. Мокра.

— Хм?

— А-ха. Един познат се свърза с мен и поиска да очистя някакъв тип в Лондон. Предложи ми десет хиляди, а аз имах нужда от пари. Но беше прибързана работа. И затова не биваше да се съгласявам. Нямах време да наблюдавам този тип, да изуча навиците му, да разбера нещо повече за него… Дадоха ми само двадесет и четири часа, за да го премахна. И толкова. Казах, че за такава скоростна поръчка искам петнадесет хиляди, преговаряхме малко и накрая се съгласих на дванайсет.

Той се облегна на седалката и забарабани с два пръста по бузата си, бързо и ритмично. Веднага си спомних този негов дразнещ навик. Винаги правеше така по време на разпитите, обикновено когато обмисляше нещо.

— Проблемът беше — продължи той, — че нямах идея как да го извърша, нито пък време да измисля някакъв читав план. Реших, че най-вероятно ще почукам на вратата му, като се надявам да ми отвори той, а не някой друг, и ще го очистя, на място. Клиентът каза, че човекът няма да е въоръжен, така че не би трябвало да има проблем. На другата вечер отидох на посочения адрес и докато седях в колата пред жилището на жертвата и се настройвах за работата, мобилният ми звънна. Беше клиентът. Каза ми, че нашият човек си е вкъщи, но се кани да излиза, за да се срещне с някакъв тип в едно денонощно кафе в Кларкънуел. Ако стигнел до кафето и се срещнел с другия, трябвало да очистя и двамата.

Лисицата въздъхна:

— И това беше втората ми грешка. Вместо да кажа, че вече съм пред дома на жертвата и мога веднага да го гръмна, аз се полакомих за още пари. Клиентът говореше притеснено, сякаш тази среща наистина го тревожеше, и аз реших, че мога да измъкна още малко мангизи. Казах му, че за двама ще струва повече. Двайсет хиляди. Той се ядоса, разбира се, но аз му обясних, че при две мишени рискът за мен е по-голям, и той се съгласи. След няколко секунди моят човек излезе от дома си, а аз стоях там и го гледах как тръгва за срещата си, вместо да го гръмна веднага.

Не можех да повярвам, че Лисицата е постъпил така глупаво, особено след като ми каза колко държи нещата да са прости. Той не беше свръхинтелигентен престъпник, но винаги успяваше да покрие следите си. Фактът, че е взел такова глупаво и изключително рисковано решение само за да изкара някоя и друга хилядарка, потвърждаваше моите отдавнашни съмнения, че поради своя дългогодишен успех срещу силите на реда и закона Лисицата е започнал да се мисли за недосегаем.

— И нещата се объркаха?

— Там е работата. Нищо не се обърка, не и тогава. Упътиха ме как да стигна до кафето и аз отидох направо там. Влязох с каска на главата, видях моя човек и приятелчето му на една маса и тръгнах към тях. Те бяха единствените клиенти в заведението и така погълнати от разговора си, че когато ме забелязаха, вече беше твърде късно. Извадих пистолета и ги застрелях. По два куршума във всеки и после по един в главите за по-сигурно. Имаше само един свидетел — бармана, но той си знаеше урока и не гъкна, само вдигна ръце. Сигурно всичко стана за не повече от десет секунди.

— Е, какво се обърка тогава?

Той сви рамене и отново започна да барабани по бузата си.

— Точно там е работата, че не знам. Това стана преди няколко седмици и имаше малко шумотевица по вестниците, защото единият бил ченге. Естествено аз не знаех. Никога не бих приел работата, ако знаех, че е полицай.

— Много благородно.

— И не защото ги уважавам, а защото после се вдига много шум. Както и да е, платиха ми цялата сума и всичко си беше мирно и тихо допреди няколко дни, когато клиентът отново ми се обади като гръм от ясно небе и ми каза, че трябва да напусна страната възможно най-скоро. Попитах го защо, а той отвърна, че ченгетата, които разследвали случая, били по петите ми. Не ми каза как така са успели да се доберат до мен, но говореше много убедително. Аз, разбира се, не бях много навит да изоставя всичко просто така, но когато той ми каза, че ще ми даде фалшив паспорт и билет до Филипините и че тук ще ме чака човек с десет хиляди в брой, за да започна на чисто, реших, че говори сериозно и не е зле да приема предложението. Това е. Останалото го знаеш.

— А кой беше клиентът ти?

— Не знаеш ли? — Погледът му беше почти подозрителен.

— Мен ме изпрати някой си Поуп. Той ни даде парите за теб.

— Да, той е. Клиентът. Лес Поуп.

Лес Поуп, трябваше да призная, разполагаше с изключително добра информативна мрежа. Преди година беше изпреварил Ричард Блаклип с толкова много ходове, че ме отведе направо в хотелската му стая. Сега явно беше достатъчно навътре в полицейското разследване, за да предупреди главния заподозрян и да го изведе от страната.

Именно тогава взех решение.

— Ще бъда честен с теб, Лисица — казах.

— Предпочитам да ме наричаш Били.

— Добре, Били. Трябва да знаеш, че много си загазил.

— Какво искаш да кажеш?

— Поуп иска да умреш и ме нае, чрез общ познат, да се погрижа за това.

Той се размърда неспокойно и имах усещането, че може всеки момент да се пробва да ме нападне, затова продължих да говоря, като не откъсвах поглед от пътя пред себе си.

— Сега ме слушай внимателно — казах. — Нямам никакво намерение да те трепя. Както вече ти казах, загърбих тази игра и ако си изиграем картите правилно, ти ще си останеш жив и здрав, а аз ще си получа парите.

— И как ще стане това? — попита той. Пронизваше лицето ми с очи.

— Поуп иска не само да умреш, а и да изчезнеш от лицето на земята, което означава, че можем да инсценираме смъртта ти.

— Но той ще иска доказателства, че си свършил работата.

— Разбира се, че иска. Той е престъпник, следователно няма начин да ми вярва, но това лесно ще се уреди. Иска снимки, доказващи, че си убит. Ако отвориш жабката, ще видиш едно шише от кока-кола, пълно с прясна петелска кръв, която изглежда досущ като човешката.

— Да бе, супер.

— Усилието си заслужава, Били, знаеш го. Има и едно шишенце с черна боя, която ще използваме за входните рани от куршумите. Ти трябва само да легнеш на земята и да се правиш на умрял, докато аз те изографисам малко, за да изглежда по-реалистично, а после ще те щракна няколко пъти с фотоапарата. Поуп ще получи снимките и ще е доволен от добре свършената работа, а аз ще си получа парите и… кой откъде е. Ти заминаваш на юг и си живееш живота мирно и кротко, защото ако британската полиция те издирва за две убийства, а сигурно са намесили и Интерпол, в твой интерес е да си по-нисък от тревата, а аз ще забравя името ти и до края на живота си няма да го спомена.

— Откъде да знам, че ще удържиш на думата си и няма да ме гръмнеш?

Автобусът пред мен спря, за да вземе пътници от шосето, и трябваше да намаля.

— Щом си убиец, тогава би трябвало да знаеш по-добре от всеки друг, че най-доброто ти оръжие е елементът на изненада. Току-що ти казах точно за какво ме наеха. Защо ще си правя труда да ти казвам каквото и да било, ако мислех да те убия?

Той обмисли няколко секунди думите ми, след това отвори жабката. Видя шишетата с кръвта и боята и отново я затвори. После запали цигара. Аз тъкмо задминавах спрелия автобус.

— Мръсно копеле — каза той и дръпна от цигарата. — Знаех си, че не бива да му вярвам. А десетте хиляди в багажника?

— Прекаляваш. Никога не ги е имало. Благодари се, че все още си жив. Е, съгласен ли си с моя план? Обмислен е доста по-добре от онзи, с който си се прецакал.

— Искаш да лежа на земята, докато ти ме обливаш с кокоша кръв и се правиш на Дейвид Бейли^[1], така ли?

— В общи линии.

— Май нямам голям избор.

— Да — отвърнах. — Нямаш.

В знак на съгласие той издаде шумен звук, много наподобяващ пърдене.

— Приемам това за „да“, нали?

— Добре — изпухтя той. — Да действаме.