Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (34)

33

За това ли всъщност ставаше въпрос?

За убийството на едно дете. Дали това беше причината толкова хора да умрат? Някак си не ми изглеждаше логично. Педофилите са хитри лисици и е напълно възможно да са се организирали в група, извършвала ужасни престъпления. Но да си способен на такава жестокост (и то към мъже, не само към беззащитни деца), да наемаш убийци, за да премахнат враговете ти, а после да премахнеш и самите убийци… Нещо не ми се връзваше.

Но сега поне имах за какво да се хвана. Ако някое момиче на възраст между осем и тринадесет години бе изчезнало в Южна Англия през шестте месеца, преди Ан да отиде в дома, щях да разбера. Доктор Чини спомена, че не успяла да си спомни за такъв случай, но както сама призна, не беше положила кой знае какви усилия. А полицията? Дали бяха направили справка? Детектив Барън беше разговарял с доктор Чини, но изглежда бе спрял дотам, защото след това вече не я бил потърсил. Странно колко често се случва разследващият полицай да пренебрегва факти, които не пасват веднага на неговата теория за престъплението, но това е напълно разбираемо. На пръв поглед убийството на Азиф Малик и Джейсън Кан нямаше нищо общо със закъснелите показания на свидетел на убийство, извършено преди седем години. Човек можеше да види връзката само ако гледа нещата през моите очи.

Но доктор Чини имаше право. Без неоспорими веществени доказателства щеше да е много трудно да се докаже каквото и да било срещу когото и да било. Ако можех да открия тези хора, сам щях да ги накажа, но нямаше на кого да разчитам и ако се разкриеше истинската ми самоличност, щях да съм извън играта завинаги. Трябваше ми някаква реална следа, която да насочи полицията в правилната посока. А единствените хора, които можеха да ми я осигурят, бяха Андреа Блум и приятелят й Грант. Бях сигурен, че двамата знаят нещо. Нещо, което Ан им е казала, най-вероятно малко преди смъртта си, но се страхуваха да говорят за него.

Хълмовете бяха потънали в мокър мрак и валеше като из ведро. Изтичах до колата, шмугнах се вътре и потеглих.

В главата ми се въртеше една-единствена тревожна мисъл.

Дали Томбой Дарк знаеше повече, отколкото ми беше казал?

Върнах се в Лондон към шест и половина след кошмарно пътуване по магистрала три и оставих колата в гаража на агенцията. Щом си тръгнах оттам, веднага се обадих на Ема, за да видя какво е открила и да я осведомя за моите находки.

Но още щом вдигна телефона, усетих, че нещо не е наред.

— О, Денис, слава богу, че се обади!

Явно беше разстроена, май дори беше плакала. Учудих се колко много се обезпокоих за нея.

— Ема, какво става?

— Дойдоха… двама от хората на Тиндъл.

Гърлото ми пресъхна и изведнъж започнах да чувам как бие сърцето ми.

— Господи! Какво стана?

— Тъкмо си тръгвах от работа. Качвах се в колата… и те се появиха изневиделица. Едри, с кожени якета. Завлякоха ме в една странична уличка и…

Не успя да довърши и сякаш щеше отново да се разплаче, но след няколко секунди се овладя.

— Единият опря нож в гърлото ми.

— Нарани ли те?

— Не.

Слава богу.

— Натисна го силно в шията ми, но не ме поряза. Хилеше се и дори не си направи труда да скрие лицето си. Другият беше извил ръцете ми зад гърба. После онзи с ножа каза, че това е последното предупреждение. Че ако напиша още една статия за Кан и Малик, ще ме убият.

— Казаха ли, че работят за Тиндъл?

— Не беше необходимо. Знам, че са негови хора.

Не възразих. Кой друг би могъл да я заплашва така.

— Сега добре ли си? — попитах. — Къде си?

— Вкъщи съм. Добре съм.

— Не бива да оставаш сама. Ще дойда след двадесетина минути.

— Недей. Моля те.

— Защо?

Нещо не беше наред.

— Обадих се на Саймън… на детектив Барън… след инцидента и той ми осигури полицейска охрана. Двама полицаи в патрулна кола са пред входа и ще стоят там, докато не изляза утре сутринта. Ще напусна града за известно време, Денис. Заминавам при родителите си, докато нещата тук се поуспокоят. Надявам се да ме разбереш.

Бях съкрушен. Като последния влюбен глупак на света, докато шофирах към Лондон, си представях как ще изкарам една приятна вечер с Ема и как ще обсъждаме случая на чаша вино, преди да повторим сексуалния десерт от снощи. Но разбира се, не споделих тези свои мисли, защото тя имаше право. Най-добре беше да се покрие за известно време.

— Естествено, че те разбирам. Надявам се да съм още тук, когато се върнеш.

— А как се очертават нещата? Какво откри днес?

Разказах й накратко за срещата си с доктор Чини и че детектив Барън също е говорил с нея.

— Споменавал ли ти е за това?

— Не — отвърна тя изненадано. — Нищо не ми е казал. Въобще не знаех, че е тръгнал по тази следа.

— Повече не я е потърсил, не знам защо.

— Както и да е. Какъв е твоят план сега?

Казах й, че възнамерявам да проверя твърденията на Ан, като започна с това дали има изчезнали деца през въпросния период.

— Мисля също отново да поговоря с Андреа Блум, приятелката на Ан. Тя знае нещо, Ема, сигурен съм.

— Защо си толкова убеден, че не ти е казала всичко?

— Дълго време бях полицай. Усещам, когато ме лъжат. Тя крие нещо. Приятелят й също. Ако информацията, с която разполагат, е важна, ще се опитам да ги убедя да дадат показания в полицията. Може би тогава разследващите ще се поразровят по-дълбоко в миналото на Ан. В момента не се сещам какво друго мога да направя. Но не казвай за това на детектив Барън.

— Защо? — попита учудено тя.

— Засега по-добре си трай. Ако имам някакъв напредък, можеш да му кажеш.

— Добре, Денис, но много внимавай. Навлязъл си в опасни води. И ако в крайна сметка признаят смъртта на Ан за убийство, тогава какво ще правиш?

Имаше, разбира се, още няколко въпроса за доизясняване. Може би щях да навестя Тео Морис от „Тадеуш холдингс“ или дори загадъчния господин Тиндъл. Но се надявах, че моето участие във всичко това скоро ще приключи.

— Ще си отида вкъщи — казах.

— Дано успеем да се видим пак.

— Дано — казах искрено.

— Но ако не стане… Искам да знаеш, че се радвам, че те срещнах. Пази се, Денис. Моля те.

— Ти също, Ема. И не се изкушавай да ровиш по случая. Не искам да пострадаш.

Щеше ми се да й кажа и друго, нещо от рода на това колко много означава тя за мен, но се въздържах.

— Не се тревожи, взех си поука — отвърна тя. — Сбогом, Денис. И успех.

— Сбогом, Ема.

Тя затвори, а аз останах известно време взрян в телефона с мисълта, че мимолетните връзки са ми запазена марка. Преди две години, на Филипините, се запознах с една австралийка към трийсетте — минаваше оттам на път за вкъщи. Беше обикаляла света шест години. Нае стая при нас за няколко дни. На Филипините западнячките не са често явление. Тази страна не влиза в обичайните маршрути на стопаджиите, а и не се слави с особена сигурност и стабилност, затова самотните екскурзиантки обикновено я избягват. Така че Кристин беше като глътка свеж въздух. Още първата вечер се заприказвахме на бара, а на другия ден я изведох на разходка из океана, за да се гмуркаме. Тя беше доста разкрепостена по отношение на секса (нещо, което винаги ме е привличало у жените) и тъй като бяхме сами в лодката, в крайна сметка се любихме сред леководолазното оборудване. Цялата седмица бяхме почти непрекъснато заедно. Аз я развеждах из острова, а тя ми разказваше къде е била и какво е видяла. Прекарахме си страхотно. Тогава изпитах онова прекрасно чувство да си влюбен, което ми се е случвало толкова рядко в живота, и дори обмислях идеята да тръгна с нея за Австралия.

Но за нея нещата не бяха така сериозни. След седем дни флирт и забавление тя ме целуна по устата, каза ми да се пазя и завинаги напусна живота ми. Още едно сбогуване, което трябваше да преживея.

Знаех, че повече няма да видя Ема, но така май беше по-добре. Тя беше твърде млада, твърде красива и честно казано, твърде добра за мен. И тъй като връзката ни нямаше бъдеще, по-добре бе да се разделим сега, докато нещата все още не бяха станали прекалено сериозни.

Върнах се в хотела и си взех душ. Водата беше хладка, така че цялата процедура не трая повече от две минути и когато излязох от банята, умирах от студ. Облякох се и се излегнах на леглото, за да обмисля следващия си ход. Мина ми мисълта да изляза и да ударя няколко питиета в някоя кръчма, да речем пак при Ърни, но устоях на изкушението, защото исках да съм свеж на сутринта.

Беше седем и двадесет. Взех мобилния, за да се обадя на Андреа Блум, и осъзнах, че нямам номера й. Запитах се дали си заслужава да ходя сега чак до Хакни, за да говоря с нея, но при положение че алтернативата беше да лежа в мръсната хотелска стая и да гледам напукания таван, заключих, че ще е по-добре да изляза. Станах с мъка от леглото и реших, че първо ще хапна някъде, а после ще отида да се срещна с моя потенциален източник на информация.