Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (1)

Предисторията…

Ричард Блаклип беше обзет от желание да убива.

Преди да напусне Англия, го увериха, че човекът, който сега седеше на масата срещу него, ще се погрижи за нуждите му. Очевидно господин Кейн знаеше как да урежда нещата в Манила и имаше достъп до постоянен контингент от жертви в този безкраен, потънал в нищета метрополис, където животът беше толкова евтин и където можеше да се изтъргува почти всичко, стига цената да е добра. Сега оставаше само да се споразумеят за нея.

Срещата беше уредена преди час по телефона, но сега, когато гостът му вече седеше в хотелската стая, Блаклип започна да изпитва колебание относно цялата тази история. Не че не искаше да удовлетвори желанията си (нямаше да му е за първи път), но се притесняваше, че е сам в този чужд град на хиляди километри от дома, и се чувстваше неловко да споделя своите най-съкровени мисли и желания с един непознат. Увериха го, че Кейн е надежден човек. Ами ако не беше? Ако беше подставено лице? Или още по-зле, ако работеше за полицията? Блаклип съзнаваше, че го обзема параноя, но това не значеше, че страховете му са неоснователни.

— Наред ли е всичко? — попита Кейн с уверен и спокоен тон, който имаше за цел да предразположи събеседника.

И донякъде успя. Блаклип се усмихна, избърса с кърпичка потта от челото си и отвърна:

— Да, да, всичко е наред. — Постара се да го каже непринудено, но и сам не си вярваше. — От жегата е. Не съм свикнал още.

В стаята цареше задуха. Той се беше преоблякъл с по-леки дрехи, включи вентилатора на тавана на максимум, дори спусна щорите, за да спре палещите лъчи на слънцето, но нищо не помагаше. Усещаше изпотените си мишници и съжаляваше, че не бе наел стая с климатик. Но, от друга страна, нали си пазеше парите за по-важни неща…

Кейн говореше нещо за това как западняците след известно време свиквали с жегата на Филипините, но Блаклип не го слушаше. Внимателно изучаваше госта си, убеден, че го прави незабелязано. Беше свикнал да наблюдава дискретно.

Кейн беше по-млад от очакваното, вероятно нямаше четиридесет, и беше облечен спортно с дънки, памучна риза и леко сако. Беше много по-висок и по-слаб от Блаклип, а загарът на лицето и добре оформеното му тяло подсказваха, че спортува и прекарва доста време на открито. Косата и грижливо подрязаната му брада бяха изсветлели от слънцето, само тук-там се забелязваше по някой сив косъм. В общи линии можеше да мине за привлекателен, макар че очите му бяха тесни и някак твърде близо едно до друго.

По челото на Кейн се стече капчица пот и бързо стигна до веждата му. Той небрежно я избърса. Не личеше влажният задушен въздух в стаята да го притеснява. Спря да говори за филипинския климат и погледна Блаклип в очите. Беше готов за бизнес.

Сега или никога, настъпи часът на истината.

Блаклип вдиша дълбоко, съзнаваше, че е на път да поеме огромен риск, но също така беше наясно и за евентуалната награда. Удоволствието, което щеше да изпита. Очакването. Тръпката. Убийството.

— Знаете какво искам — каза най-сетне той. — Можете ли да ми го доставите?

— Искате момиче, нали?

— Точно така.

Кейн кимна утвърдително.

— Добре. Мога да ви намеря момиче.

Блаклип се прокашля, преди да продължи, и усети как по тялото му премина сладостна тръпка.

— Трябва да е млада — каза той с такава наслада, сякаш вкуси последната дума.

— Изпълнявам всякакви желания. На съответната цена.

Блаклип си представи какво ще направи с момичето и сладостното усещане стана още по-осезаемо, особено в слабините. Устата му пресъхна и той облиза устни.

Кейн търпеливо чакаше, по лицето му се четеше единствено слаб интерес.

— Всякакви ли? Можете да ми доставите всичко, което поискам? — попита Блаклип шепнешком, мислите му вече бяха изцяло насочени към предстоящото забавление.

Целият му свят сега беше тази малка задушна хотелска стая.

— Всичко.

Думата беше произнесена спокойно, но категорично. И Блаклип знаеше, че човекът не се шегува. „Всичко“ означаваше дори убийство.

Затова с плаха, едва ли не детска усмивка той сподели с непознатия своите кръвожадни фантазии. Докато разказваше, хвърляше от време на време бегъл поглед към човека насреща си, за да види дали думите му не го стряскат или шокират, но Кейн всеки път му се усмихваше насърчително и го уверяваше, че всичко е наред и че в това, което иска, няма нищо лошо.

Блаклип свърши и погледна Кейн, както куче гледа стопанина си. С молба за разбиране. В очакване на кокала.

— Разбирам — каза Кейн след кратка пауза.

— Ще стане ли?

— Ще стане, но ще струва скъпо. Иска доста организация. А и рискът е голям.

— Не мислех, че някой ще усети липсата им на такова място. Тук са толкова много…

— Така е, но властите сега са по-бдителни. Не казвам, че не мога да го направя, но ще струва скъпо.

— Колко?

— Пет хиляди щатски долара.

Блаклип усети тръпка на разочарование.

— Това е адски много. Нямам толкова пари. Надявах се да е около две.

Кейн не отговори веднага, сякаш обмисляше казаното. Блаклип го наблюдаваше и се молеше да се е хванал на уловката.

— Ще видя какво мога да направя — каза накрая Кейн. — Но ще ми трябва депозит, за да задвижа нещата. Ясно ви е, че този вид услуги изискват доста усилия. Можете ли да ми дадете двеста долара сега?

— Моля ви, кажете, че ще го направите, господин Кейн — промълви Ричард Блаклип тихо.

— Добре — въздъхна Кейн, сякаш току-що беше взел решението. — Ще го направя за две хиляди.

— Много ви благодаря — каза искрено Блаклип и стана. — Сега ще ви дам парите.

Отиде до леглото, отвори куфара си и затършува из него.

Обърна се.

И се озова пред черен пистолет, насочен право в гърдите му.

Пълното му лице се изопна от страх и заприлича на гротеска на учуден клоун. Краката му се подкосиха и той изпусна портфейла. Банкнотите, които вече беше извадил, се посипаха по земята.

Първата му мисъл беше „Полиция“.

Но в стаята не влетяха полицаи. Нямаше никакви външни шумове. А и от дулото на пистолета стърчеше дебел като пура заглушител, който едва ли беше полицейски атрибут.

Човекът, представил се като Кейн, нито помръдна от мястото си, нито му каза, че е арестуван. Всъщност нищо не каза. Лицето му оставаше безизразно.

— Не, моля ви, моля ви — застена Блаклип с изтънял глас. — Господин Кейн, какво правите? Имам пари. Не ме убивайте. За бога, не ме убивайте!

Сложил пръст на спусъка, наемникът бавно насочи пистолета към слабините на Блаклип.

— Защо го правите? Станала е някаква грешка. Моля ви.

Блаклип усети как по крачолите му се стича урина. Нямаше значение. Отчаянието го изпълваше като отрова. Искаше му се да направи нещо, каквото и да е. Да изпищи, да побегне, да блъсне екзекутора си. Но не направи нищо от това. Стоеше като забит в пода.

И се опикаваше от страх.

Наемникът го погледна в очите. И Блаклип разбра, че няма надежда.

Но беше длъжен да опита.

— Колкото и да ви плащат — прошепна той, — ще ви дам двойно.

— Аз сам избирам за кого да работя — каза наемникът и натисна спусъка.

Блаклип усети внезапно парене като от електрошок. Изохка и падна върху леглото, притиснал раната с ръце.

С последния си дъх успя да каже една-единствена дума. Изсъска я с яд и злоба — за миг яростта взе връх над страха:

— Гадове.

Мъжът на име Кейн пристъпи до леглото и стреля още два пъти в главата на Блаклип.

Фонтан кръв обля стената. Наемникът се обърна и излезе от стаята.