Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (5)

4

На километър преди курорта Уайт Бийч има една отбивка вляво, която води до единственото голф игрище на остров Миндоро. То се казва „Пондероса“ и представлява ужасна комбинация от девет дупки, разположени по стръмния склон на горист хълм, където вятърът е толкова силен, че е почти невъзможно да направиш някой свестен удар, но въпреки това доста от експатриантите идват тук да си пробват късмета с оправданието, че няма къде другаде. Аз лично никога не съм харесвал голфа, затова и никога не съм идвал да играя, макар че оттук се разкрива страхотна гледка към Пуерта Галера и островите отвъд. Разправят, че в ясен ден се виждала дори Манила, намираща се на около сто и тридесет километра на север, макар аз лично да не горя от желание да я виждам.

Отначало пътят е сравнително гладък, което е добре, защото е доста стръмен, но после бързо преминава в прашна разбита криволичеща пътека, подобно на повечето пътища в северната част на Миндоро. Неведнъж са отпускани пари за преасфалтирането им, но всеки път сумите потъват в нечий джоб, преди да стигнат дори за сантиметър настилка.

Докато се изкачвахме по склона, а Лисицата се жалваше от състоянието на пътя, понеже на няколко пъти си удари главата в тавана, го попитах откъде познава Поуп.

Вместо отговор той ми върна въпроса и се сетих, че това е още един негов дразнещ навик. Да отговаря на въпроса с въпрос.

— Не го познавам — отвърнах. — Един приятел тук е работил за него.

— Адвокат е. От продажните. Бяха повдигнали обвинения срещу мен и той ме представляваше.

— И те измъкна, естествено.

Той кимна.

— Да, измъкна ме. А после продължихме да държим връзка.

Замислих се над думите му. Не си бях представял Поуп като адвокат. По-скоро като някой голям бос от подземния свят, след като имаше такива влиятелни приятели. Учуди ме фактът, че сред тях навярно има и човек от екипа, разследващ двете убийства, извършени от Лисицата. Адвокатите и ченгетата рядко мелят брашно, особено като се има предвид, че първите винаги гледат как да прецакат вторите и го правят за доста повече пари от тях.

— И когато Поуп поиска от теб да извършиш убийство, ти въобще ли не се стресна? — попитах.

— Не — отвърна той простичко и пак бръкна в джоба на ризата си за цигарите. — Не се стреснах.

— Не пали сега — казах му. — Почти стигнахме. Можеш да си запалиш една, след като приключим. Да отпразнуваш началото на новия си живот.

Той изсумтя недоволно, но прибра пакета.

— И внимавай, Денис. Да не ме изпързаляш нещо. Не съм човек, с когото да си играеш.

— Не се съмнявам в това, Били. Винаги си бил от най-трудните и смея да кажа, най-хитрите обекти, които съм преследвал. Не се бой, няма да те изпързалям.

Все още бяхме на повече от километър от голф клуба, но аз намалих, защото пътят правеше остър завой. Вдясно от нас имаше полегат затревен склон, където можех да паркирам, без да преча на колите и в двете посоки. Не че имаше голяма вероятност някой да мине по пътя. Досега не бяхме срещнали нито една кола, а голф клубът не беше от най-оживените места на острова, особено в работен ден.

Успях да спра точно на ръба и угасих двигателя.

— Ей там ще го направим — казах и посочих една пътека, която се скриваше в храстите.

— Защо в тоя храсталак?

— Защото трябва да е някъде, където няма да ни безпокоят. Представяш ли си какво ще стане, ако някой ни види? Може да не ти се вярва, но на този остров е доста трудно да намериш усамотено място, все ще се натъкнеш на някого.

— Май искаш да ме изработиш — каза той без следа от предишната духовитост.

— Хваща те параноя — отвърнах, бавно извадих пистолета си от колана на дънките и му го показах.

После го пуснах в страничния джоб на шофьорската врата.

— Е, какво ще кажеш? Вече не съм въоръжен.

След което се потупах отстрани и се наведох напред, за да види, че не го будалкам.

Лицето му леко се поотпусна.

— Добре, добре. Дай да приключваме с това.

— Вземи дегизировката, ако обичаш.

Той отвори жабката, а аз взех малкия цифров фотоапарат и слязохме. Натиснах централното заключване и изчаках Лисицата да дойде при мен. Тук имаше лек ветрец и беше малко по-прохладно, все пак се намирахме на триста метра над морското равнище. Единственият звук идваше от непрекъснатото цвъртене на цикадите.

Тръгнахме по пътеката един след друг, аз водех. Пред нас се ширеше поляна, на стотина метра вляво имаше стръмна клисура, а зад нея — горист хълм. В далечината се виждаше морето и боядисаната в бяло и червено мачта на радиорелейната станция на възвишението над Уайт Бийч — единственият знак за човешко присъствие в целия пейзаж. Ако се абстрахираме от него, спокойно можеше да стоим тук и преди хиляда години.

Пътеката се раздвояваше и аз тръгнах по лявото отклонение, което се спускаше полегато към клисурата през горичка от палми и мангови дървета.

— Къде отиваме, по дяволите? — чух гласа на Лисицата зад себе си.

— Казах ти, на закътано място.

— Не ми харесва.

— Виж какво — казах и се извърнах, за да го погледна в лицето. — Знаеш, че не съм въоръжен. Какво мога да направя? Да те пребия до смърт ли? Ако си чак толкова притеснен, погледни зад гърба си — добавих и посочих няколкото спретнати двуетажни дървени къщи с островърхи покриви, накацали по хълма над пътя, по който бяхме дошли. — Виждаш ли, не сме чак толкова далеч от цивилизацията.

Той погледна и попита:

— Кой живее там?

— Планински племена, земеделци. Живеят доста затворено, но все пак е по-добре да не ни виждат.

Тръгнах отново, а той след мен, поуспокоен, че страховете му са се оказали неоснователни.

— Сега се сещам — каза след няколко секунди. — Носиш ли ми резервна риза? Защото тази ще се съсипе.

— Ако щеш вярвай, не — отвърнах. — Но ти сигурно имаш в багажа. Като приключим тук, ще те оставя в хотела, ще си вземеш един горещ душ, ще се преоблечеш и ще си като нов.

Спрях до една палма и се обърнах. Планинските къщи почти не се виждаха.

— Тук е добре — казах.

Той спря на метър зад мен и аз му посочих едно място с висока трева.

— Легни по гръб, краката събрани, ръцете разперени, главата на една страна, както изглеждат убитите по телевизията. И сложи кръвта и боята до теб.

— Сигурен ли си, че тук няма змии? — попита той и побутна тревата с крак.

В същото време аз се наведох към ствола на палмата и взех браунинга със заглушител, който бях залепил там предния ден. Дръпнах го и махнах тиксото, доволен, че съм проявил достатъчно съобразителност, за да имам и резервен план. Освободих предпазителя.

— Чакай малко — каза той и се извърна към мен. — Не носим нищо, с което да нанесем боята върху…

Видя пистолета и думите замряха в гърлото му. Насочих го към гърдите му и ужасът, изписан на лицето му, бавно премина в примирение.

— Не мога да повярвам, че се хванах на лъжите ти. Трябваше да знам, че кучи син като теб все ще измисли нещо. И смееш да наричаш мен лисица.

Не можех да не се възхитя на куража му. Знаеше какво следва, знаеше, че за него това е краят, и въпреки това не започна да хленчи и да се моли. Усетих неприятна тръпка на раздвоение дали ще имам силата да натисна спусъка. Но после си спомних защо ще го направя.

— Онова ченге, дето си го убил…

— Не ми казвай…

— Беше мой приятел.

— Мамка му, Денис. Просто си вършех работата. Нищо лично.

— Е, това е лично. Сега ми кажи каквото знаеш за Лес Поуп и хората, които стоят зад това убийство. И не пропускай нищо, защото иначе първият куршум ще е в коляното ти.

Той въздъхна и кимна. После леко се извърна да остави шишетата на земята и бързо като светкавица измъкна изпод крачола си нож за хвърляне. Изругах. Въобще не ми беше хрумнало, че може да е въоръжен, но явно ненапразно го наричаха Били Лисицата. Това копеле не знаеше какво е поражение и аз изведнъж усетих как искрено му се възхищавам, макар да съзнавах, че в много отношения, уви, с него не сме чак толкова различни.

Започнах да стрелям. Първият куршум го уцели в рамото и го завъртя, преди да успее да хвърли ножа. Вторият, мисля, изобщо не го улучи, но третият и четвъртият попаднаха в горната част на гърба. Той се свлече на колене и опита да ме погледне. Продължаваше да стиска ножа и отново усетих тръпката на раздвоението дали ще мога да го довърша. Но може и само да ми се е сторило, че изпитвам съмнения, защото миг по-късно насочих пистолета към главата му и изстрелях още два куршума.

Тялото му рязко подскочи, но той все пак успя да остане на колене и се задържа така мъчително дълго, преди да се килне на една страна, някак бавно, едва ли не небрежно.

Изчаках още малко, за да се уверя, че късметът най-сетне му е изневерил, огледах се да видя дали някой не е чул нещо и едва тогава приближих тялото. Кръвта се стичаше на тънки криволичещи струйки по лицето и врата му. Очите му бяха затворени и изглеждаше спокоен, както изглеждат пресните трупове. Докато стоях и го наблюдавах, се замислих, че този човек бе убил поне два пъти единствено за пари (като едната му жертва беше полицай и мой приятел) и не би се поколебал дори за миг, ако ролите бяха разменени и той държеше пистолета. Така че всъщност нямаше за какво да се чувствам виновен. Но не бях много убеден. Не се почувствах по-добре и когато извадих фотоапарата и направих необходимите снимки, след което претърсих дрехите му и намерих мобилния му телефон, ключа от хотелската стая и фалшивия паспорт. Прибрах всичко в дънките си. Накрая си сложих хирургически ръкавици, изтрих дръжката на пистолета и събрах гилзите. После хванах Лисицата за раменете и го завлякох още по-навътре в храстите. Слава богу, че не беше толкова тежък, колкото очаквах, защото имаше да измине още малко път, преди да стигнем мястото на вечния му покой.

Влачих тялото му още петдесетина метра по пътеката, която скоро премина в плътна стена от храсти и дървета, и когато най-сетне стигнах до ръба на клисурата, бях плувнал в пот и едва дишах. Падането оттук беше около сто и петдесет метра почти в права линия и свършваше в гористата долина.

Бях избрал това място, защото долината беше до голяма степен недостъпна за хората. Разбира се, винаги съществуваше възможността някой находчив местен земеделец да е намерил проход и да си е направил зеленчукова градинка долу, но тази опасност съществуваше навсякъде из острова. При сегашното положение тялото вероятно щеше да лежи там месеци, а може би години, и ако един ден останките все пак бъдеха намерени, едва ли местната полиция щеше да успее да ги свърже с името на Били Уест. Най-вероятно изобщо нямаше да си направят труда да разследват, дори с дупките от куршуми по черепа — щяха да решат, че е някой местен, получил каквото е заслужил при саморазправа.

Не ми допадаше много мисълта, че лишавам Били Лисицата от истинско погребение. Не бях запознат със семейното му положение, но сигурно все някъде имаше близки, които до края на живота си щяха да се чудят какво ли е станало с него. Но нямах избор. Сам си беше постлал неудобната постеля, на която сега щеше да легне.

Катурнах го в урвата и докато се отдалечавах и бършех потта от челото си, се замислих за тайнствения Лес Поуп — човека, поръчал убийствата на Лисицата и Блаклип, както и поне още две. Дали го гризеше съвестта? Едва ли. Най-вероятно и той като Били Уест гледаше на всичко това като на бизнес.

С тези мисли в главата се върнах до колата и продължих към голф клуба. Имах нужда да изпия едно питие и да помисля на спокойствие за човека, за чието убийство току-що отмъстих.