Саймън Кърник
Подходящ ден за умиране (20)

19

Грантли Корт беше приятна задънена улица с масивни къщи близнаци, построени върху полегат склон западно от Норт Енд Роуд. Това беше нов квартал, построен най-много преди пет години, с отворени пространства по проект, така че нямаше живи плетове или зидани огради, които да закриват гледката към сградите или идентично затревените предни дворове. Нямаше и дървета по тротоарите, поради което улицата изглеждаше някак гола и не беше много подходяща за продължително наблюдение на имота на Поуп.

Тъй като исках да пристигна по тъмно, което по това време на годината в Англия означава към четири следобед, не бързах и предприех едно дълго пътуване първо с автобус, а после пеша. Пристигнах малко след четири. Къщата на Поуп, номер двадесет и две, се намираше точно в средата на задънената улица. На алеята пред нея имаше паркиран нов сребрист „Лексус“, а на първия етаж светеше лампа, но не можех да кажа със сигурност дали Поуп си е вкъщи. На втория етаж се виждаше синята сигнална лампичка на охранителна система.

Навремето Томбой живееше някъде тук, но в доста по-скромна обител. Не бях много в час с цените на имотите в Лондон напоследък, но тези къщи едва ли струваха по-малко от милион, предвид централното им, но същевременно закътано местоположение. А това означаваше, че Поуп си докарва отнякъде стабилен доход, многократно надвишаващ парите, които би получил като защитник на дребни мошеници от рода на Джейсън Кан.

Минах по алеята на една тъмна къща отсреща и застанах зад паркираната там кола. Оттук добре виждах номер двадесет и две, като същевременно оставах скрит откъм улицата. Извадих мобилния си телефон и набрах домашния номер на Лес Поуп.

Звъня повече от минута, но никой не вдигна.

Значи не си беше вкъщи.

Нищо, имах и план Б. Изглеждаше ми логично последният човек, с когото Били Уест Лисицата е говорил преди смъртта си, да е бил Лес Поуп, тъй като според Били единствено Поуп бил наясно със ситуацията. Не можеше да не му се е обадил, ако не за друго, поне за да му каже, че е пристигнал благополучно. Затова набрах последния номер, на който се беше обаждал Лисицата от мобилния си.

Отново последва продължително звънене, но накрая някой вдигна. Мъж. Не долових напрежение в гласа му. Освен това определено не беше гласът на блондина, с когото се бях запознал предния ден.

— О, тайнственият господин Поуп — казах с надеждата да е той. — Гласът ви е доста по-различен.

Чух как мъжът от другия край на линията си пое дъх и знаех, че този път съм уцелил. Продължих, преди да може да каже нещо:

— Трябва да се срещнем пак, но този път държа да сте наистина вие. Вече видях ваша снимка, така че знам кого да очаквам. Не си правете труда да се обаждате на приятелите си. Предния път не успяха да се отърват от мен, няма да успеят и сега. Ако искате да се измъкнете жив от тази каша, трябва да ми дадете информацията, която искам, и то бързо. Ще се срещнем след един час. В пет и петнайсет. В кръчмата „Кеймбридж Армс“ на Чаринг Крос Роуд. До театъра. Елате сам.

— Не съм в Лондон — каза припряно той. — Много съм далеч.

— Тогава се погрижете да се върнете бързо. Имате един час и това не подлежи на обсъждане.

Той понечи да възрази, но аз го прекъснах:

— И не се опитвайте да ми въртите номера. Ако не сте на посоченото място, ще тръгна да ви търся, и тъй като знам, че живеете на номер двадесет и две в Грантли Корт, много хубаво място между другото, едва ли ще е толкова трудно да ви намеря. Това е последният ви шанс. На ваше място бих се възползвал от него. Разбрахме ли се?

Последва дълга пауза.

— Как да съм сигурен, че няма да се опитате да ме убиете? — попита накрая той.

— „Кеймбридж Армс“ е на много централно място, там гъмжи от хора. Нито аз ще мога да ви направя нещо лошо, нито на мен някой ще може да ми навреди. А точно това е идеята. Бъдете там. В противен случай ще подпаля къщата ви и това ще е само началото.

След това представление на „коравия мъжага“, което се постарах да изиграя възможно най-добре, затворих, докато той все още говореше, и продължих да наблюдавам къщата, в случай че е там, но се спотайва.

Останах още петнадесет минути, вперил поглед във входната врата на Поуп, защото знаех, че ако е вътре, ще трябва да се размърда, за да не закъснее за срещата. Но нищо не се случи. Нямаше движение. През всичките петнадесет минути по улицата мина само една кола, която постепенно намали и спря няколко къщи по-надолу. От нея слезе семейство с две малки деца и бебе. Иначе улицата беше пуста. Вятърът се беше усилил и по нощното небе се носеха високи парцаливи облаци. Температурата беше спаднала и усетих, че треперя. После заваля.

Излязох иззад колата и бързо пресякох улицата. Двуметрова дървена ограда отделяше къщата на Поуп от съседната и блокираше достъпа до задната част и на двата имота. Вероятно предназначението й беше да разколебава случайните крадци, защото в никакъв случай нямаше да спре някой по-упорит натрапник, както не спря и мен. Подскочих, хванах се за нея и се прехвърлих възможно най-безшумно.

Задният двор на Поуп беше малък и четвъртит, едната половина беше асфалтирана. Огромни гъсти кипариси се редяха покрай задната му страна и скриваха каквото имаше отвъд.

Промъкнах се до задната част на къщата и стигнах до един прозорец с полуспуснати щори, през който се виждаше просторна и изключително подредена трапезария с множество лъскави тенджери и тигани, закачени над гладък кухненски плот. Приличаше на студио за кулинарни предавания. Явно въпреки напрежението, под което живееше, Поуп не изпускаше нещата от контрол. Една лампа на тавана светеше, но помещението беше празно и вратата в дъното беше затворена.

Сега предстоеше трудното: да вляза. Навремето хората бяха по-небрежни относно сигурността на жилищата си и влизането в нечий чужд имот беше сравнително лесно, но през последните две десетилетия домашните кражби в Англия се превърнаха в епидемия и хората станаха много по-внимателни. Залостват вратите и прозорците. Повсеместно се слагат аларми и всичко е с ключалки. Животът на обикновения крадец стана много по-труден, поради което всяко правителство гордо тръби как под неговото мъдро ръководство равнището на общата престъпност спада, но забравя да спомене факта, че равнището на въоръжените нападения постоянно се вдига, тъй като обезсърчените крадци започнаха да нападат хората вместо имотите им. Но винаги се намира по някой идиот, който не се вслушва в съветите на полицаите, и по всичко личеше, че май съм го намерил.

Задната врата на къщата на Поуп беше заключена, но ключът стърчеше от вътрешната страна на ключалката. Извадих бележника от джоба си, откъснах един лист, клекнах до вратата и го пъхнах под нея така, че отвън остана да се подава само около сантиметър. После се изправих, извадих швейцарското ножче, което бях купил предния ден, и намерих най-малката отвертка. Оставаше само да почовъркам малко в ключалката, докато ключът падне от нея — процедура, която отне не повече от десет секунди и то само защото бях позагубил форма. Щом ключът падна върху листа, отново клекнах и го издърпах. После си отключих и влязох.

Внимателно затворих вратата и влязох в трапезарията. В къщата беше тихо и по всичко личеше, че Лес Поуп не е тук (освен ако не се криеше под леглото си с надеждата, че проблемите му ще изчезнат от само себе си).

Спрях до вратата на трапезарията и отново се ослушах, но в къщата продължаваше да е тихо. Или поне докато не отворих вратата. Тогава един от сензорите на алармата се задейства и тишината беше раздрана от пронизителен металически писък. Без да обръщам внимание на звука, излязох в коридора, запалих лампата и тръгнах по етажа, като отварях вратите една след друга, защото знаех какво търся.

Телефонът иззвъня. Сигурно беше охранителната фирма, длъжна да провери сигнала, щом алармата се е задействала. Следващото им обаждане щеше да е до полицията, но това не ме тревожеше. Сигналите за включени аларми не бяха приоритет в участъка, тъй като най-често се оказваше, че са задействани по невнимание. Освен ако не извадех лош късмет, щяха да минат поне двадесет минути, преди да се появи някой. Повече ме притесняваха съседите. Погледнах си часовника и реших, че ще си позволя да остана в къщата две минути.

Открих кабинета, влязох вътре, дръпнах завесите и светнах лампите. До една от стените стоеше огромно, изрядно подредено старо писалище, над него имаше отрупани с книги лавици. Една от другите стени също беше цялата в лавици с книги, а на третата бяха окачени множество снимки в рамки.

Опитах да отворя чекмеджетата на писалището, но всичките бяха заключени. Бързо прерових двата купа документи; единият беше маркиран „входящи“, а другият — „изходящи“. За няколкото секунди, с които разполагах, нищо не грабна интереса ми. Обърнах се и хвърлих бърз поглед на снимките по стената. Един мъж присъстваше на повечето от тях, явно въпросният Лес Поуп. Но това ме наведе на мисълта, че или Томбой не го е виждал много отдавна, или, което беше по-вероятно, се опитваше да скрие нещо от мен. Защото човекът на снимките беше изключително грозно същество. Централно място в експозицията заемаше цветна снимка с размери 30×20 см, на която Поуп беше застанал до един известен бивш футболист, чието име сега не можех да се сетя. Поуп се беше ухилил до ушите, а спортистът се усмихваше смутено и погледът му беше насочен към дебелата ръка на Поуп, обгърнала рамото му. Можех да разбера как се е чувствал горкият футболист. По това време Поуп е бил навярно към четиридесетте, но изглеждаше на петдесет. Темето му вече беше оплешивяло, макар кичур мазна прошарена коса да се опитваше да скрие голотата, а чертите му бяха някак безформени и несъразмерни. Имаше хлътнало лице, подпухнали устни и най-големия къс и крив нос, който съм виждал. Единствено големите му сини усмихнати очи имаха някаква притегателна сила.

Във всеки случай щеше да е изключително лесно да го позная.

Понечих да тръгна, тъй като времето ми изтичаше, но спрях. Нещо ме накара отново да погледна снимките.

Насочих вниманието си към една черно-бяла в тъмна дървена рамка, закачена малко по-високо на стената. И досега не знам как я забелязах, защото всъщност не изпъкваше с нищо. На нея няколко мъже стояха пред сградата на клуба на голф игрище. Бяха седем или осем, в редица един до друг, с усмивки на лицата и погледи в обектива. Взрях се още веднъж, по-отблизо, но нямаше грешка. Човек не забравя лицата на хората, които е убил, а още по-малко лицето на човек, поискал младо момиче, за да го убие. Когато преди година Лес Поуп организира убийството на Ричард Блаклип в Манила, той излезе с версията, че работи от името на клиент, когото Блаклип е насилвал като дете. Или поне така ми каза Томбой.

Но на тази снимка Блаклип и Поуп бяха заедно, само един човек стоеше помежду им.

Свалих я от стената, махнах рамката, сгънах я на две и я пъхнах в задния джоб на дънките си.

Забелязах някакво движение отвън до прозореца.

Светлина от фенер. Блъскане по външната врата. Беше време да си вървя.

Минах бързо по обратния път през къщата, излязох през задната врата, като дори не я затворих, и тръгнах право към кипарисите в дъното на двора. Не чувах шум зад себе си, затова не се и обръщах.

След три минути се озовах на някаква улица, след като бях минал през кипарисите на Поуп и нечий друг заден двор.

Никой не ме преследваше.

— Променям часа — казах на Лес Поуп, когато вдигна телефона. — Ще се срещнем в шест и половина. На същото място.

— Вижте, имам по-добра идея — каза той бързо.

— Не се и съмнявам. Проблемът е, че не искам да я чуя. Ще се срещнем в шест и половина в „Кеймбридж Армс“. И още нещо. Ако ви се обадят от охранителната фирма, не се безпокойте. Нищо не е откраднато и къщата ви е така подредена, както я заварих. Имате много подредено писалище, между другото.

— Какво си позволявате, по дяволите? — възнегодува той съвсем справедливо.

— Много добре знаете какво мога да си позволя.

— Няма да се поддам на изнудване — изрева той грубо.

— Давате ми информацията, от която се нуждая, и ще ви оставя на мира. Разбрахме ли се? Шест и половина. И без номера, защото следващия път, когато ви дойда на гости, ще гледам да сте вкъщи и тогава ще стане наистина грозно.

Той понечи да каже нещо, но аз нямах желание да продължавам разговора, затова затворих. Бях доволен, че му се обадих. Сега знаех, че е в града. Иначе щеше отново да се опита да отложи срещата.

Беше пет без петнадесет. Върнах се на Норт Енд Роуд и тръгнах на юг. Имах достатъчно време.