Даяна Хамилтън
Дива страст (9)

Девета глава

Бет бе съвършено спокойна. Или поне така си мислеше до мига, в който Чарлз се появи на кухненската врата и разби илюзорния й душевен мир. Сигурно бе вървял през гората напосоки. Фланелата му бе мокра от пот и прилепнала към тялото. Тъмната коса бе влажна и разбъркана, сякаш от време на време бе прокарвал пръсти през нея.

Тя срещна напрегнатия му поглед и потрепери. Чарлз изглеждаше изтощен и нещастен. Сърцето й се сви от състрадание и за момент беше почти готова да направи всичко каквото той пожелае.

Само че — „почти“. Като поклати несъзнателно глава, тя отхвърли болезненото изкушение. Изтерзаният му вид явно бе предизвикан от факта, че Зана го бе напуснала. Състоянието му нямаше нищо общо с решението на Бет да се разведат.

— Хайде да обядваме след половин час. — Баналните му думи бяха в рязък контраст с дълбочината на тона.

Бет кимна безмълвно, защото устата й бе пресъхнала. Обърна се към мивката, за да довърши измиването на салатата. Чу как той се движи зад гърба й, прекосявайки дневната. Едва когато усети стъпките му на горния етаж и чу шум на течаща вода, се отпусна и въздъхна свободно.

Затвори очи и се облегна на умивалника. С цялото си сърце желаеше да си възвърне онова стоическо спокойствие, което бе придобила, докато него го нямаше. Не желаеше да бъде номер две в живота му, но и никога нямаше да прости на Зана болката, която му бе причинила. И все пак, той бе длъжен да се справи с личните си проблеми сам.

Майчинството очевидно не бе обуздало дивата натура на Зана Хол. Тя не би могла да бъде опитомена и затворена в клетка, затова преминаваше през живота като вихър, без да се съобразява кого наранява по своя егоистичен път.

Бет се отдръпна от мивката и изправи рамене. Не искаше да мисли за това повече. Спокойствието й костваше доста усилия. Трябваше убедено и твърдо да заяви на Чарлз, че държи да се разведат. Сега щеше да се съсредоточи върху храната. Пържолите, които намери замразени в хладилника, тъкмо започваха да цвърчат, когато Чарлз слезе долу и Бет му хвърли бърз изпитателен поглед. Изражението на лицето му обаче не успя да разкрие нищо за настроението на съпруга й. Тя видя само, че е облякъл тениска и стари раздърпани джинси.

— Да ти помогна ли? — предложи Чарлз учтиво.

Бет се постара гласът й да звучи бодро, за да създаде впечатление на ентусиазирана жена в добро настроение, която приготвя обяда. Постла покривката, наряза хляба и сложи купата със салата на масата. Чак тогава отговори:

— Няма нужда, благодаря ти.

— В такъв случай ще отворя виното.

Репликата му беше безупречно учтива. И безлична…

Бет се чудеше кога ли ще я попита за решението й, после категорично отхвърли разстройващата я мисъл. Щеше да я попита, когато е готов. А междувременно имаше нещо, което тя можеше да направи за него. Едно последно нещо.

Тя обърна пържолите и взе чашата червено вино, която той й подаде, изпи я на две големи глътки и веднага се почувства по-добре. Предпочитам да добия пиянски кураж, отколкото изобщо да нямам смелост, си каза тя и посегна към шкафа, за да извади горчицата и мармалада.

— Щедрата ръка на Темпълтън с шампанското е възпитала у теб вкус към алкохола — отбеляза сухо Чарлз. — По-рано не изпиваше повече от половин чаша, при това я вкусваше в продължение на цялата вечер.

Все пак напълни чашата й отново, а тя не обърна внимание на заядливата му забележка за бутилката „Пол Роджър“, която Чарлз беше забелязал в дома на Уилям онази съдбоносна вечер. Това всъщност нямаше никакво значение. Нещата, които имаше да му казва, бяха важни. Бет сложи пържолите в две чинии, занесе ги на масата, пое дълбоко дъх и изрече, без да го поглежда:

— Що се отнася до вината ти… Не трябва да се чувстваш виновен. Ти нямаше никаква вина за случилото се. Никой не би могъл да избегне катастрофата.

Тишината, която настъпи, бе продължителна и напрегната. Бет го погледна и когато зелените й очи се сблъскаха със сивия му поглед, тя сведе бързо глава, защото прочете в тях съчувствие и състрадание, което не можеше да понесе.

— До този момент ти беше много щастлива — промълви Чарлз дрезгаво. — Знаех колко силно желаеш детето. Как да не нося бремето на вината? Беше ми много тежко. — Седна до нея и хвана брадичката й. Повдигна я така, че Бет да го гледа в очите. После продължи: — Прав съм, нали? Това беше нещо, от което ти не успя да се съвземеш. Ревността ти към Хари ме преряза като нож. По време на целия онзи уикенд гледах как нещо в теб умира бавно. Едва ли можеш да си представиш как се чувствах тогава. Не е лесно да живееш с човек, обременен с чувство за вина.

Чувство за вина… Ужасен израз. Дума, която се вряза в нестабилните им отношения и прекъсна крехкото щастие. Нямаше защо да се чуди, защо Чарлз бе отхвърлил жена си, защо се беше върнал към топлината и жизнеността на Зана. А откритието, че има син от нея бе подхранило дивата му страст.

Бет стисна устни, извърна глава и взе приборите. Да, тя наистина ревнуваше от малкия Хари, но само защото той бе негов син. Негов и на Зана.

Причините за ревността на Бет бяха по-различни от тези, за които Чарлз споменаваше. Тя не разбираше как е възможно Чарлз да бъде толкова сляп. Та тя не му бе признала, че го обича, само защото дори в най-интимните им моменти той не се бе преструвал, че изпитва чувства към нея.

Любовните й излияния само биха го притеснили, биха го накарали да се почувства като в капан. Те щяха да увеличат и нейната уязвимост…

Но думите й изглежда не бяха успокоили чувството му за вина за загубата на тяхното дете. Бет нямаше представа какво още би могла да му каже, за да му помогне да превъзмогне това чувство. Може би трябваше да му каже, че е бременна, че предвижданията на лекарите са се оказали погрешни…

С крайчеца на очите си забеляза, че той започна да се храни, макар и без апетит. Бет въздъхна. Беше в състояние да му помогне да се освободи от чувството за вина, ала нямаше намерение да го прави. Поне засега.

За първи път през живота си щеше да постъпи егоистично. Щеше да запази бременността си в тайна, докато се научи да живее самостоятелно. Все още не можеше да си представи редовните му посещения, когато той щеше да предяви законните си претенции към детето. Би било ужасно да го среща непрекъснато. Бет разбираше, че единственият начин да убие безплодната си и безнадеждна любов към него бе да го изхвърли напълно от живота си. Ако Чарлз узнаеше за бъдещото дете, щеше да направи това невъзможно.

Бет изпита нужда да каже нещо, каквото и да било, само и само да наруши тягостната тишина.

— Пържолата е вкусна — отрони тя.

Всеки момент той щеше да я попита за решението й. И тя щеше да му отговори. Това безусловно щеше да постави край на техния брак. Не искаше обаче да мисли за това в момента. Трябваше да сложи нещо в устата си…

Предусещайки вкусната комбинация, Бет протегна ръка към мармалада, който несъзнателно беше извадила и, без да помисли, го намаза дебело върху пържолата. Отряза си парченце и го лапна с удоволствие. В този момент чу напрегнатия глас на Чарлз:

— Ти си бременна!

Тя за малко не се задави. Лицето й пламна. Почувства се като дете, хванато на местопрестъплението. И изведнъж си спомни…

Беше бременна във втория месец. Тя и Чарлз вечеряха навън. И двамата бяха избрали Шатобриан. И изведнъж онази шантава идея да маже конфитюр по месото си… Дискретното повдигане на веждите на сервитьора едва се забеляза. Но Чарлз доволно се бе облегнал на стола и с толкова гордост в гласа бе казал:

— Моята съпруга е в, както е прието да се казва, особено положение. Затова се е сдобила с някои умопомрачителни гастрономически навици.

Тогава Бет беше засияла и се бе почувствала съвсем сигурна с него…

Тя вдигна поглед към Чарлз и съзря в очите му искрица от общия им спомен. Сега вече не можеше да го излъже.

— Винаги се изчервяваш лесно — отбеляза той меко и иронично. Плъзна поглед надолу към гърдите и тънкия й кръст. — Кога щеше да ми кажеш? Или изобщо нямаше такова намерение?

— Аз… — О, Господи, как би могла да отговори? — Щом самата аз свикнех с тази мисъл.

— Дали? — попита той мрачно. Погледна я с пресилена усмивка, после стана и взе чашата й. — В твоето състояние не бива да пиеш. Яж. Аз ще приготвя кафето.

Въпреки че бе оставил по-голямата част от яденето си недокосната, тя призна, че той имаше право. Не бе яла нищо през целия ден, а да се пие по време на бременност не беше препоръчително. Храната, която изглеждаше толкова вкусна, сега й се струваше като подметка.

Чарлз донесе кафето, покани я да седне в най-удобния стол и разбърка жаравата в камината.

— Сама разбираш, че сега и дума не може да става за развод, пробна раздяла или каквото и да било друго. — Очите му бяха леденостудени. — Макар фактът, че си моя съпруга да няма голямо значение за теб, ти носиш моето дете. Връщаш се с мен в Саут парк още утре и ще бъдеш под безпощадния надзор на най-добрия специалист, който успея да намеря. Ако имаш някакви безотговорни идеи да възпитаваш детето ни сама, избий си ги от главата. Ще подам молба за опекунство. Ясно ли ти е?

Напълно, помисли Бет. Точно затова искаше да запази бременността си в тайна. Той в никакъв случай не би я оставил да си тръгне сега. И разбира се, с неговото материално състояние, Чарлз Севидж щеше да спечели едно евентуално дело за попечителство.

Бет не искаше да рискува. Зана сигурно бе изчезнала, отвеждайки Хари със себе си. Чарлз би могъл да се опита по съдебен ред да получи достъп до сина си, но можеше и да не успее. Ала Бет — като негова законна съпруга, нямаше същата свобода. Детето, което очакваше, щеше да бъде негов законен наследник. А Чарлз пазеше всичко, което притежаваше. Най-важната причина за техния брак бе желанието му да има семейство, което да продължи процъфтяващата династия Севидж.

— Да, разбирам те — отвърна Бет едва чуто.

Чарлз буквално я бе хванал в капан. Преди тя би се съгласила на всичко, ако той я помолеше. Но не и сега.

Щеше да извоюва независимостта си. Затова добави остро:

— Съгласна съм да се върна с теб в Саут парк, да се грижа за дома ти и да забавлявам твоите гости, както очакваш. Но имам няколко условия. — Стана, прекоси малката стая, за да остави чашата си от кафето на масата. Имаше чувството, че погледът на Чарлз ще я спъне. Сега пред нея стоеше задачата да се пребори с неотразимия магнетизъм, който той упражняваше върху нея.

— И условията са…? — Студеният му и безразличен тон я накара да потрепери.

Познаваше го твърде добре и усети в думите му скрита заплаха. Вирна брадичка и заяви:

— Бих искала да работя. Трябва да постигна нещо сама. Не бих желала да бъда твой придатък.

Наистина имаше нужда от нещо, което да я крепи и да запълва празнината в душата й. Работата щеше да притъпи болката, която мисълта, че едва ли е в състояния да събуди любовта на Чарлз към себе си, й причиняваше.

— Разбирам. И как ще го постигнеш?

— Не бързай.

Според Бет той бе виждал у нея само добрата съпруга и домакиня. Нейните задължения бяха да поддържа прекрасния им дом, да забавлява колегите му, да ражда синове и дъщери. Чарлз никога не бе съзирал в нея жената, която би могла да има повече амбиции от това да си остане домакиня и майка. Без да обръща внимание на парещата болка в гърдите си, тя продължи студено:

— Али често ме е молила да подновя партньорството с нея. Двете бяхме добър екип. А тя иска да разшири сферата на дейност на Агенцията. Това е едно предизвикателство, което ми допада.

Предизвикателство, което щеше да я изведе извън затворения и потискащ свят на техния брак, помисли си Бет. Да, ще роди тяхното дете и ще го дари с любов. Но за да запази себеуважението си, щеше да има нужда от нещо повече.

— А детето? — Чарлз бе приключил с кафето си и си сипваше още една чаша вино. Ръцете му трепереха и гърлото на бутилката подрънкваше в ръба на чашата. — Ако живееш с илюзиите, че ще изчезваш всяка сутрин на работа и ще оставяш детето на грижите на гувернантка, лъжеш се.

— Не храня никакви илюзии — сопна се тя. — Съвсем никакви. — Вече не можеше да се залъгва. — Ще поема изцяло административната работа и ще ръководя всичко от Саут парк. И ти често работиш вкъщи. Или по-скоро работеше — допълни иронично и забеляза рязкото повдигане на тъмните му вежди. Все пак трябваше да внимава с приказките си.

Опита да се отпусне, за да събере сили за решителната схватка, която щеше да я освободи от изнурителната безнадеждна любов към този мъж. Бет бавно седна на стола, вдигна глава и смело му прехвърли топката:

— Е, съгласен ли си?

Той погледна заинтригувано. Взе стол и седна.

— Най-сетне може би ще стигнем до същността на проблема. Можеше да ми обясниш тези неща и по-рано. Не съм чак такъв тиранин. — После допълни с усмивка, в която нямаше нищо радостно: — Значи искаш да полетиш. Била си толкова жадна за някаква свобода извън брака ни, че използва като претекст „пробна раздяла“, за да намериш простор за полета си. Нашият брак не се оказа достатъчно предизвикателство за теб. — Пресуши чашата с вино и я остави на масичката до себе си.

Бет се опитваше да изглежда спокойна. Отчаяно спря напиращите на устните й резки думи. Как да обясни, че дочутият разговор между него и Зана беше станал причината за заминаването й? Не можеше. Нали се бе постарала всичко да изглежда като нейно лично решение? Нямаше да признае истината. В този момент Чарлз каза:

— Твоята бременност естествено слага край на всякакви приказки за раздяла. И все пак в границите на разумните ти искания дотук съм съгласен.

Сега може би трябваше да му благодари с реверанс, подигра се мислено Бет със себе си. Следващото условие, което поставяше, изискваше цялата й енергия, за да накара Чарлз да го приеме.

Стъмняваше се. Слънцето се бе скрило зад короните на дърветата и стаята изглеждаше мрачна. Чарлз стана и отиде да запали една от газените лампи, а Бет бързо забърбори, докато не я бе напуснала смелостта:

— Има още нещо. Искам да живеем в отделни стаи. Не желая никога повече да спя с теб.

Забеляза как той замръзна, а светлината на лампата хвърляше зловещи отблясъци върху лицето му.

— Учудваш ме. Реакцията ти последния път, когато се любихме, бе повече от страстна. Да не споменаваме факта, че ме предизвикваше и бе готова да ми се отдадеш няколко пъти в течение на този ден. Но, мила, можеш да бъдеш сигурна, че няма да си хабя енергията за една безчувствена жена.

Като чу неговата интерпретация за случилото се между тях, Бет почервеня от яд. Трепереше вътрешно, съзнавайки, че сега той щеше да търси сексуално удовлетворение извън дома. Сигурно щеше пак да се хвърли в обятията на Зана, която все още се вълнуваше от мъжествеността му.

Но това условие беше необходимо на Бет. Тя копнееше за физическата им близост, но за него преживяването не криеше онзи дълбок смисъл, с който би трябвало да го изпълни. Чарлз просто задоволяваше естествения си глад за плът. А да споделя леглото му, като знае, че чувствата им не са взаимни, би означавало да принизи любовта си.

— Уморена съм. — Лицето й бе бледо от напрежение.

Тежеше й мисълта, че сама се бе хванала в капана, като разкри несъзнателно, че е бременна. Изправи се, отметна дългите си тъмни коси от челото и посочи паянтовия диван, на който Чарлз бе спал предишната нощ.

— Ако ти се ще да се подлагаш на това изпитание отново, нямам нищо против — каза тя и по този начин му даде да разбере, че второто условие вече е в сила.

Той повдигна цинично едната си вежда.

— Поласкан съм да чуя, че има поне нещо, срещу което „да нямаш нищо против“. Ще се постарая да ти партнирам достойно. Ти ще спиш в спалнята.

Преди сълзите да са издали слабостта й, Бет се обърна към стълбите, ала студеният му и безмилостен глас я спря и я накара да замръзне от отвращение:

— Има едно нещо, скъпа моя съпруго, което искам да уточним, преди да поемем пътя към общото ни щастливо бъдеще. Искам да съм сигурен, че детето в утробата ти е от мен, а не от Темпълтън…