Даяна Хамилтън
Дива страст (4)

Четвърта глава

Бет се отпусна безпомощно на седалката и затвори очи. Как не предвиди, че Чарлз не би я оставил да си замине без обяснение? Никога не би позволил тя да поеме инициативата.

Той искаше винаги да държи юздите. Непременно трябваше да е наясно къде се намира съпругата му и какво точно прави. Пък и за него сигурно бе от съществено значение по-бързо да получи развод, нали?

— Тук изглежда доста уютно — вметна саркастично той, когато колата спря пред къщата, обвита в бръшлян.

— Да, нали? Тук се чувствам като у дома си.

Дом… Самата дума я преряза като нож. Нейният дом бе там, където бе Чарлз. Мисълта, че бе изгубила истинския си дом, напълни очите й със сълзи. Тя преглътна и без да обръща внимание на ядосано свитите му устни, каза:

— Можеш да влезеш. Сигурно не си изминал целия този път, за да се насладиш на гледката, а имаш да ми казваш нещо.

Бет излезе от колата и избърза напред, пожелавайки си да запази поне привидно спокойствие. Не искаше да чуе, че той иска развод, за да се ожени за Зана и да признае сина си. Беше се опитала да избяга, но явно не достатъчно бързо и не достатъчно далеч. Той бе успял да я намери.

Сега се налагаше да го изслуша и да опита да скрие истинските си чувства, Ако Чарлз знаеше колко страстно го обича, би я съжалил. А тя не би могла да понесе това унижение. За тях двамата щеше да бъде далеч по-добре той да продължи да мисли, че бракът им не е бил по любов, че решението да се разделят е нейно.

В големия, облицован с камъни, салон цареше тишина. Застанал на вратата, Чарлз изрече с леден глас:

— Значи само двамата сте тук, нали? Ти и известният писател. Страхотна идилия!

— Щом казваш — отговори Бет неестествено бързо.

Нямаше намерение да го разубеждава. Да си мисли каквото иска! Така щеше да се чувства защитена. Нямаше да му каже, че като своята предшественичка спи в пристроения павилион, че разполага с отделна всекидневна и баня, че идва в големия дом само когато я повикат по работа и за да се нахрани. Защо да го убеждава, че той е единственият мъж в живота й?

— Заповядай в дневната. — Равният тон прикриваше забързаните удари на сърцето й. — Уилям още спи и предполагам, че при създалите се обстоятелства не би имал нищо против да те поканя тук.

Тя се упъти към вратата, но Чарлз стисна като в менгеме китката й и излая сърдито:

— Сигурно е имал тежка нощ!

— Нощта беше тежка и за двама ни.

Да бъде толкова близо до него, да усеща напрегнатите му мускули под тесните джинси и тениската бе истинско мъчение!

За да се защити по някакъв начин, тя се стегна и смело срещна погледа му. Мисълта, че той може би изпитва ревност, я накара да ликува. Но триумфът й бе краткотраен. Все още бе негова съпруга, негова собственост. Беше се оженил за нея, бе първият мъж в живота й и три месеца бе носила неговото дете в утробата си.

По-късно Чарлз не се бе доближавал до нея и не я бе любил именно защото знаеше, че тя не би могла да забременее отново. И въпреки това той смяташе, че я притежава. Мъжката му гордост би била наранена само при мисълта, че тя спи с друг мъж.

Мъката напираше в гърлото й. Бет опита да се отскубне, но той я стисна по-здраво и каза с плътен глас:

— Бет, не разбираш ли, че трябва да поговорим?

За миг почти повярва, че той наистина е загрижен, че все още има нещо останало от техния брак и че от руините би могло да се построи нещо.

Тя бавно вдигна глава и го погледна през дългите си черни мигли. Усети как ръката му издайнически трепна и в този момент чу Уилям, който се появи на площадката на горния етаж:

— Наред ли е всичко, Бет? — Гласът му звучеше заплашително. Все пак едва ли бе обичайно да вижда някакъв непознат тип да се държи грубо със секретарката му.

Така че моментната им близост бе изчезнала. Сигурно й се бе сторило, че вижда нещо като ревност в погледа на съпруга си, защото той отговори вместо нея с явна досада:

— Всичко е наред, Темпълтън. Минавах оттук и реших да се отбия и да навестя съпругата си.

— Да, разбира се — каза Уилям внимателно и започна да слиза по стълбите.

Бет въздъхна. При пристигането си тук бе обяснила, че със съпруга й са разделени. Провалените бракове не бяха нещо необичайно.

А и Бет се чувстваше все още твърде уязвима, за да му обясни подробно отношенията си с Чарлз. Дано само Темпълтън не сметнеше, че всяка сутрин ще вижда разгневения съпруг в своя дом! Всичко и без това бе твърде объркано. Ако Бет искаше да запази работата си, нещата трябваше да се изяснят.

— Бет, би ли помолила Мариет да поднесе кафе в кабинета? Ще се присъедините ли към нас, господин Севидж?

Уилям явно скоро бе излязъл от банята и бе облечен с леки летни панталони и снежнобяла риза. Беше се стегнал и подмладил след съня.

— Да, благодаря — кимна Чарлз въздържано.

Бет се измъкна от стаята. Дланите й се бяха влажни от напрежение. Двамата мъже се държаха като врагове. Дебнеха се, готови да се бият до смърт за своите права. Тя не можеше да разбере това. Да, наистина все още бе съпруга на Чарлз, но нали той се опитваше да се отърве от нея?

И макар че появата му беше нарушила ежедневния ритъм на къщата, Уилям би трябвала да е наясно, че това нямаше да се повтори. Бет трябваше да го убеди, защото имаше нужда от тази работа, след като веднъж вече бе доказала, че е способна да я изпълнява.

Мариет не беше в кухнята и Бет направи кафето сама, доволна, че има време да събере мислите си. Да види Чарлз толкова скоро бе истинско изпитание.

Трябваше да приеме предложението му за развод хладнокръвно.

Все пак не можеше да проточи приготвянето на кафето безкрайно. Не бе успяла да възвърне самообладанието си след неочакваната поява на Чарлз, а трябваше да поднесе кафето.

Атмосферата в кабинета, затрупан с книги от пода до тавана, не допринасяше с нищо за възстановяване на душевното й равновесие.

Уилям седеше зад бюрото, а очите му мятаха мълнии. Чарлз се разхождаше нервно из стаята като тигър в клетка, който опитва да се освободи.

— Колко време смяташ да останеш тук? — попита Уилям рязко.

Чарлз, който внимателно следеше с присвити очи движенията на Бет, докато тя наливаше кафе, любезно отговори:

— Толкова, колкото е необходимо. — Стоманеносивите му очи потъмняха от напрежение в мига, в който тя му подаде чашата. — Опитваш се да играеш ролята на незаменима жена за още един мъж, така ли? — попита той.

Макар лицето й да пламна от обидата, тялото се напрегна. Това беше явен намек за временната й работа като икономка и компаньонка в Саут Парк шест месеца, преди той да й направи смайващото си предложение за брак.

Бет помнеше ясно, като че бе вчера, сутринта, когато Чарлз влезе в агенция Хелплайн. Тогава бе обяснил, че госпожа Пени е паднала и си е счупила крака и нямало да може се върне на работа няколко месеца. Освен това, всички знаеха, че съвсем наскоро Зана го беше напуснала, оставяйки го самотен и нещастен.

Тогава сърцето й се сви от жал за него, защото тя знаеше какво е несподелена обич. Но поне Чарлз бе изживял един кратък, но интензивен период на щастие с жената, в която — както смятаха всички — бе лудо влюбен. „Трябва ми съвършена жена, жена чудо — беше признал той. Суровите му черти се бяха разтегнали в усмивка. — Трябва ми някой, който да работи като икономка, понякога като секретарка, а по време на деловите уикенди, когато се налага да забавлява моите бизнес партньори, и като компаньонка. Само временно, докато госпожа Пени се върне на работа. Дотогава все ще измисля как да се справя с останалите задължения.“

До този момент Бет нямаше ни най-малка представа какво я бе накарало да приеме предложението. Бог й бе свидетел, че тя и Али бяха достатъчно заети с ангажиментите си в бързо разрастващата се агенция. Освен това нейната тайна любов към Чарлз Севидж, безнадеждната любов, която не намаляваше, само щеше да се разпали още повече, ако прекарваше толкова много време с него.

Чарлз, естествено, нямаше подобни угризения. Той видимо се почувства облекчен и дори суровостта на погледа му — а всички бяха забелязали колко по-суров е той, откакто Зана Хол го напусна — премина във видимо удовлетворение, когато каза:

— Би било чудесно. И понеже живееш в селото, ще можеш да се прибираш вкъщи всяка вечер. През по-голямата част от седмицата ще работя в града, а ти ще имаш достатъчно време да организираш програмата за уикенда, когато реша да поканя гости. Освен това ще помагаш в домакинската работа, така че няма да ти бъде трудно да поемеш изцяло задълженията на госпожа Пени.

Но се случи така, че той прекарваше много по-малко време далеч от къщи и, както бе предположила, глупавата й несподелена любов към него се разпалваше все повече…

Уилям веднага разбра, че нещо я тормози. В мига, в който тя почувства, че е овладяла треперенето на ръцете си, за да поднесе кафето, без да го разлее, работодателят й съчувствено я погледна право в очите.

После се обърна към Чарлз, който мълчеше.

— Къде сте отседнали?

— В Булон.

Той спомена името на един от най-престижните хотели с отсечен тон и остави чашата с недопитото си кафе на подноса.

— Всъщност не съм дошъл тук, за да си разменяме любезности. Искам да поговоря с Бет. Насаме.

Промъкна се до вратата, сякаш едва понасяше да стои в затворено пространство и, преди по-възрастния мъж да отвори уста, за да отговори, Чарлз отсече:

— Много добре знам, че тя е твоя секретарка, Темпълтън, но преди всичко е моя съпруга!

В последвалата напрегната тишина Бет чуваше бесните удари на сърцето си. Едва се сдържаше да не изкрещи. Чувстваше се така, сякаш бе кокалът, за който се борят две ръмжащи кучета. С нерешителен глас Уилям попита:

— Бет, сигурна ли си, че искаш това?

Тя мълчаливо кимна. В настроението, в което бе изпаднал, Чарлз щеше да постигне всичко, което искаше, без значение как. Докато се намираше тук, той неизбежно щеше да засегне неприятната тема за тяхното бъдеще. Щом си изяснеше отношенията с Чарлз, Бет щеше да обясни всичко на Уилям и да го увери, че няма да го забърква в съпружеска кавга.

А веднъж получил развод, Чарлз едва ли би се занимавал с нея, едва ли би губил ценното си време, за да я търси и причинява неприятности на работното й място.

Той стоеше до вратата, смръщил гневно вежди и със свито сърце Бет пристъпи към него. Да чуе със собствените си уши молбата му за развод щеше да бъде най-тежкото изпитание през живота й.

„Ще го преживея някак“ — помисли Бет, вдигна високо глава и излезе от стаята, без да поглежда към мъжа си. Тя се отправи към една обляна в слънчева светлина каменна пейка, тъй като по треперенето на краката си чувстваше, че трябва да седне някъде, за да го изслуша.

— Ела насам!

При тази груба заповед Бет се обърна рязко и видя, че Чарлз държи вратата на колата отворена.

— Не се дръж с мен като с куче! — ядосано извика тя. По-добре да изпитва гняв, отколкото да се чувства нещастна и унизена! — Няма да ти козирувам като войник при всяка заповед!

— Вече го забелязах. Въпреки това, качвай се!

— Каквото и да имаш да ми казваш, можеш да го сториш тук! — опита да отстои позициите си тя. — Наоколо няма никой, така че сме насаме.

— Нямам намерение да стоя на територията на Темпълтън — отвърна той мрачно. — Ще дойдеш ли: с добро или трябва да приложа сила?

Бет стисна устни, за да спре треперенето им. В погледа му се четеше решителност и предупреждение. По-добре да се качи в колата сама. Ако той я докоснеше дори за миг, тялото й щеше да я издаде, щеше да разкрие, че все още го желае, че има нужда от него, че го обича…

Бет не разбираше защо Чарлз изпитва такава неприязън към безобидния Уилям. По-скоро трябваше да му стисне ръката, задето я бе приел на работа и й бе осигурил препитание и подслон…

Подскочи стреснато, когато Чарлз затръшна вратата Бет го бе виждала ядосан и преди. От разговори със съпругите на неговите колеги и подчинени знаеше, че винаги се държи почтено и е готов да изслуша мнение, различно от неговото. Но щом някой не оправдаеше очакванията му, беше способен да изпадне и в необуздана ярост.

Все пак никога досега гневът му не се бе насочвал пряко към нея и сега тя се чувстваше нищожна и уязвима. Беше изплашена и имаше чувството, че не познава мъжа до себе си. Бет се насили да гледа право напред, да прикрива чувствата си, докато Чарлз насочваше колата по пътя с опасно висока скорост. За нищо на света не би го попитала къде отиват. Гласът сигурно щеше да й изневери.

Той мълчеше. Беше погълнат изцяло от шофирането. Бет не се изненада, тъй като от времето на катастрофата двамата не можеха да общуват естествено. Преди това все намираха какво да си кажат, разговаряха за какво ли не… Тъкмо тези мигове бяха укрепили доверието и любовта й към него…

Най-сетне Чарлз спря до някаква пътека. Гумите изсвистяха и разпръснаха камъчета. Бет излезе от колата, затвори вратата и с облекчение се облегна на нея.

Напрежението, породено от яростното му мълчание, бе станало непоносимо. Тя вдиша дълбоко прохладния въздух с мирис на гора и попи с опакото на ръката си дребните капчици пот, избили над горната й устна.

Чарлз бе мрачен и мълчалив и когато тръгна към нея, леките му стъпки я накараха да потрепери. Изражението му се бе променило. Сякаш съсредоточеното шофиране бе охладило кипящия му гняв. Бет сведе поглед и притвори смутено очи, като забеляза топлината в очите му.

Какво бе това? Състрадание? Жал? Каквото и да беше, то не й трябваше!

Чарлз винаги се бе отнасял към нея мило и с уважение. Дори и след като бе загубила тяхното дете. Той сигурно изпитваше угризение, че трябва да й разкрие защо Зана се бе върнала след толкова време. Едва ли желаеше да й причини болка. Но той нямаше избор, защото Зана бе истинската и единствена любов в живота му.

Точно затова всички, които наистина обичаха Бет — и родителите й, и Али — я бяха предупреждавали да не приема този прибързан брак. Може би трябваше да ги послуша. Не беше съвсем сигурна в себе си, бе убедена, че ще успее да спечели любовта му и да го накара да забрави Зана. Надеждата й се подхранваше и от мисълта, че ще му дари дете.

— Ела, ще се поразходим. — Топлотата в гласа му навярно се дължеше на съжаление.

Но тя не искаше съжалението, а любовта, която й бе отказал.

— Ела — повтори той и й подаде ръка.

Бет я пренебрегна нарочно, отдръпна се и забърза по пътеката. Той я последва и я настигна. Гневът отново го бе завладял. Чарлз решително пое по една малка обрасла с мъх пътека и Бет тръгна след него.

Тъкмо си мислеше, че е обречена да върви по петите му из това пусто място до края на дните си, когато той подхвърли през рамо:

— Когато ме напусна, трябваше да ми кажеш, че докосването ми ти е противно. Така щях да знам, че няма смисъл да те търся!

— И защо ме потърси все пак? — реагира тя спонтанно.

Задушаваше се при мисълта, че фаталният сблъсък наближава. Не биваше да му разкрива колко силно копнееше да я докосне с любов. Той не биваше да знае, че през последните три месеца тя често бе плакала, преди да заспи, усещайки болезнената липса на физическото му присъствие. Затова продължи на глас с достойнство:

— Мислех, че ще си твърде зает с настаняването на Зана и малкия Хари в Саут парк.

Бяха стигнали до поляна, над която короните на дърветата се сплитаха във величествен свод. Процеждащите се слънчеви лъчи се промъкваха на снопчета и озаряваха меката трева. Той спря, обърна се към нея и каза с каменно лице:

— Разбирам, че изпитваш ревност, но този факт не бива да трови живота ти. Убеден съм, че за теб ще има много други мъже.

Бет едва се въздържа да не му удари шамар и да не даде воля на възмущението и яростта си. Но като си спомни увереността му, че бракът им не с по взаимна любов, разбра колко естествено беше той да реагира по този начин.

Бе настъпил моментът да си изяснят всичко. Тя се стегна, за да посрещне с чест изпитанието и се зачуди дали сред тишината се долавят паническите удари на сърцето й.

Като се мъчеше да изглежда спокойна, Бет промълви:

— Зная защо Зана се върна заедно с Хари. Чух ви, когато си говорехте в деня, в който тя пристигна.

Най-сетне го каза! Вече не бе необходимо той да й съобщава новината.

Чарлз пое дълбоко дъх, после издиша бавно и раменете му се отпуснаха под тънката материя на тениската.

— Най-сетне си разбрала. — Прекрасните му очи потъмняха от някакви чувства, които тя не можеше да определи.

В този миг осъзна, че е навлязла в опасна територия. Сега той сигурно си спомняше целия онзи следобед, всичко, което си бяха казали със Зана…

Съвсем не на място Бет се зачуди защо ли Зана го беше напуснала преди години. Нали всички знаеха колко дълбоко и страстно се обичаха двамата?

Забеляза, че Чарлз я наблюдава втренчено.

Трябваше да се измъкне по някакъв начин от опасната ситуация и да го накара да повярва на една лъжа — че Бет го напуска по собствено желание, а не защото Зана се бе върнала при него и той иска развод…

Единственият начин да спаси гордостта си, бе да се оттегли първа. А и какво друго й оставаше?

— Да, разбрах. — Едва промълви тя, като с огромно усилие на волята се сдържаше да не протегне ръце към него. Въпреки горещия ден душата й бе вледенена. — Всъщност това не е толкова важно. Чутото от мен няма нищо общо с причините, поради които те напуснах.

— И какви са причините? — Приближи се към нея и Бет не можеше да отговори, защото сърцето й биеше лудо и й се виеше свят.

Изведнъж разбра, че не е в състояние да го лъже и да прикрива чувствата си към него. Как би могла да отрече любовта си? Любов, с която от петнадесетгодишната си възраст растеше, укрепваше и съзряваше?

— Какви са причините, Бет? — настоя той и присви очи, съзрял болката, изписана на лицето й.

Тя отвърна почти беззвучно:

— Предполагам, че съвсем същите като твоите. И двамата знаем на какво бяхме подложени през последните няколко месеца. Бракът ни просто не вървеше.

„Нека тълкува думите ми, както си иска“ — помисли Бет и потисна едно ридание. Най-вероятно Чарлз щеше да реши, че и тя като него се е отегчила от безплодната им връзка. Дори физическото им привличане един към друг отдавна бе изчезнало. Това, че тя отказа да поеме ръката му, да го докосне, само беше затвърдило предположенията му.

— Не ти вярвам, Бет. — Изглеждаше така, сякаш го бе ударила.

А тя не разбираше защо. Беше твърде объркана, за да открие каквато и да е причина. Защо той не желаеше да приеме благородният й жест като дар и не хукнеше през глава към Зана? Защо трябваше да удължава агонията?

Бет не беше в състояние да издържа повече на напрежението. Дълго време бе потискала всичките се емоции, беше си забранявала да бъде щастлива или да страда. Тя затвори очи бавно и остави сълзите да се стичат по страните й. Единственото, което искаше, бе Чарлз да я остави на мира, като й спести унижението. Та нали бе получил точно това, към което се стремеше от години? Нима му трябваше още една жертва?

— Бет, не плачи! — каза той с несигурен глас и, преди тя да осъзнае какво става, ръцете му я прегърнаха и притиснаха в здрава прегръдка.

За един безумен миг тя си позволи да се отпусне и да се наслади на близостта им.

— Кажи ми какво не е наред? — прошепна той, притискайки със силните си ръце главата й към рамото си.

Кръвта закипя във вените й. Чак когато усети допира на нежните му пръсти по гърба си, Бет осъзна какво всъщност прави той.

Явно не му бе достатъчно просто да я отхвърли, след като жената на неговия живот се бе появила отново. Чарлз искаше да смаже наранените й чувства. Но тя нямаше да се подчини на мъжкото му самолюбие! Рязко отдръпна глава, за да избегне опасната близост на рамото му, сви ръце в юмруци, заудря по гърдите му безсилно и процеди:

— Не можеш ли просто да ме оставиш на мира?

Усилията й да го отблъсне бяха безрезултатни. Те по-скоро разпалваха желанието му да я покори, си помисли тя като забеляза тежкото дишане и дивото проблясване на присвитите му очи. Той решително впи ръце в гърчещото й тяло и изрева:

— Защо, по дяволите, да те оставя на мира? Ти все още си моя жена!

После изведнъж светът притихна. Само неравномерните удари на сърцето й бясно пулсираха в ушите. Чуваше само собствените си хълцания, усещаше само собствения си дъх и долови рязкото стържещо съскане, което се изтръгна от устните му, преди да я целуне с животинска грубост.

Никога не се бе държал с нея така — силното му тяло не бе смазвало отчаяната й съпротива по този начин. Двамата се свлякоха на меката трева, пропадайки все по-дълбоко в забравата, от която нямаше спасение — палещо трескаво безумие!

Макар че не искаше да споделя живота си повече с нея, законно тя все още му принадлежеше и, обладавайки я, той за пореден и последен път доказваше себе си.

Той я изнасилваше…