Даяна Хамилтън
Дива страст (10)

Десета глава

За момент Бет бе твърде шокирана и вбесена, за да реагира. Сърцето й биеше лудо и тя усети как пламва от яд. Миг след това беше обзета от такава ярост, каквато не бе изпитвала никога досега.

Как смееше да я обижда?!

Почти без да съзнава какво прави, тя бързо прекоси стаята, вдигна ръка и го зашлеви силно през лицето. Резкият звук, който отекна в тишината, я изпълни със задоволство. Но това й даде само моментно удовлетворение.

Чарлз не помръдна. В очите му блесна искра на тържествуване. После угасна и погледът му стана леденостуден. Досега не се бе осмелявала да се държи така дръзко.

Бет посегна отново, готова да нанесе още един удар и после пак, за да успокои гнева си, но Чарлз сграбчи ръката й в последния миг.

— Една съпруга има право да удари мъжа си само веднъж в живота. Ти вече го направи. Опитай пак и ще ти върна шамара. — Пусна ръката й и се отдръпна назад, сякаш не можеше да понесе близостта й. Сивите му очи бяха станали почти черни и тя разбра, че наистина би я ударил.

Бет вдигна глава с предизвикателен поглед. Желаеше Чарлз да упражни физическо насилие, защото това би било доказателство, че изпитва някакви чувства към нея. Сега в очите му се четеше само студен сарказъм и презрение. Именно тази мисъл повече от всичко друго я накара да се отдръпне, да загуби желание да се противопоставя. Беше постъпила ужасно и се отвращаваше от себе си. Смяташе, че физическото насилие е нещо недостойно и, доколкото знаеше, а тя познаваше Чарлз твърде добре, той също го мразеше.

— Начинът, по който реагира, говори, че не си спала с Темпълтън — каза той със стоманени нотки в гласа си. — Прости ми, че те попитах, но все пак чух как той ти предлага брак. Тъй като съм циник, предположих, че ти си го окуражила.

Бет му обърна гръб, събра остатъка от гордостта си и успя да се прибере в спалнята, без да му покаже колко силно са я наранили думите му. През по-голямата част от нощта лежа будна, като се чудеше как ще живее занапред…

* * *

— О, колко е хубаво, че си у дома! — възкликна Моли Гарнър с удоволствие. Взе чашата от ниската масичка и се облегна на фотьойла. — Никъде другаде не могат да ти направят чаша истински чай. Не че прекарахме зле, но…

— Да, наистина е хубаво да си у дома — съгласи се Бет, докато събираше снимките от пътуването на родителите си. Прозорците бяха отворени и идиличният шум от косачката на трева бучеше приспивно в летния следобед.

За първи път от седмици наред Бет се чувстваше относително спокойна. Затова тя повтори думите си като вложи в тях повече смисъл, отколкото майка й можеше да прозре:

— Толкова е хубаво, че сте си пак у дома. И двамата ми липсвахте.

През изминалите седмици Бет се бе чувствала безкрайно самотна в Саут парк. Али бе приветствала решението й да подновят тяхната съвместна дейност и двете се бяха заели да подреждат картотеките, да уреждат формалностите и да обзавеждат малкия кабинет в Саут парк. Но нищо, дори връщането й към работата, не можеше да замести студената празнина в брака й. От тези мисли Бет потрепери несъзнателно и майка й я попита:

— Студено ли ти е, миличко? Да затворя ли прозореца?

— Добре съм, благодаря. — Успя да се усмихне, но се сепна щом майка й добави с укор:

— Хубаво е, че го казваш, но явно не си имала много време, за да усетиш липсата ни. Имам предвид бягството ти във Франция…

Родителите й се бяха върнали само преди ден, а мълвата вече ги бе осведомила. Сред малката общност не можеше да се скрие нищо. Така че Бет нямаше голям избор и трябваше да признае истината.

— Бях близо до Булон. По това време Чарлз отсъстваше твърде често, а Али имаше капризен клиент. Беше просто кратък временен ангажимент и затова приех работата. Чарлз успя да ме навести няколко пъти.

— Да, сигурно те е навестил — отбеляза госпожа Гарнър, — иначе не бих очаквала внуче.

Бет се усмихна и въздъхна с облекчение. След като с Чарлз се бяха върнали от хижата, тя бе поддържала представата за идеална съпруга. Моли не биваше да разбере, че дъщеря й е при мъжа си само защото той я бе заплашил със съдебен процес…

Майката на Бет не одобряваше брака й с Чарлз още от самото начало. Причината за това бе Зана. Седмица преди сватбеното тържество, Моли бе казала загрижено: „Наистина ли си обмислила нещата добре, Бет? Не искам да ти развалям празника, но и не искам да те виждам нещастна. Не смяташ ли, че е минало твърде малко време? Може би той се жени за теб напук на Зана? Мислила ли си за това? Всички видяха как му подейства любовната връзка с нея“.

Бет не бе мислила за това. Просто се залъгваше, че нейната дълбока и упорита любов ще предизвика ответното чувство и у Чарлз.

По младежки наивно самочувствие. И при така създалите се обстоятелства, колкото по-малко знаеше майка й, толкова по-добре. Старата дама тъкмо продължаваше мисълта си:

— Тази прекрасна новина е най-хубавият подарък за завръщането ни. Трябва да накупя бебешки дрешки.

Бет се намръщи. Нима майка й вече бе забравила купищата миниатюрни ританки и шапчици, които бе плела с толкова любов? Никой не споменаваше за катастрофата и трагичните последици. Те мислеха, че щом не се говори за това, то сякаш не се бе случило. Госпожа Гарнър се наведе напред, за да налее още чай.

— Кажи ми, наистина ли онази Хол се е появила отново в Саут парк, нахална както винаги и с двегодишен син? Ти държа ли се с нея, както заслужава? На твое място бих й посочила вратата. Тази жена няма никакво чувство за такт. Тя явно не се е омъжила.

— Не съм контактувала с нея — каза Бет, преструвайки се на безразлична. — Къщата бе пълна с гости, пък и трябваше да замина за Франция почти веднага.

Очакваше, че майка й всеки момент ще спомене за приликата между детето и Чарлз Севидж. Нямаше представа как да реагира на това. В този момент влезе баща й.

— Има ли още чай? Умирам от жажда. — Той седна на дивана до Бет и прокара пръсти през посивелите си коси. — Скоро ще дойде есента и трябва да приготвя градината за зимата. Физическият труд поддържа формата ми.

— Нали знаеш, че е луд по градината. Плати на Джони Хигс огромна сума, за да я поддържа, докато ни нямаше. А щом се прибрахме, едва оставил куфарите на прага, баща ти хукна към градината, за да провери дали всичко е наред.

Всички се засмяха, а Бет се изправи, приглади полата си и каза:

— Чарлз не си беше у дома миналата нощ, но каза, че ще се върне днес за следобедния чай. Трябва да побързам, за да успея да го посрещна.

Двамата с Чарлз се държаха с хладна учтивост — като непознати. Той по-често работеше далеч от дома и оставаше да спи в града. Винаги я предупреждаваше кога ще се върне и тя го посрещаше с вежливи въпроси за пътуването, приготвяше му нещо за пиене и му разказваше местните новини. Никой не би могъл да я обвини, че нарушава споразумението между тях.

— Добре, но не бързай много — посъветва я баща й на път към колата. — Сега трябва да бъдеш много внимателна.

За първи път родителите й си разрешаваха да споменат за онзи случай.

Разбира се, ако Чарлз бе намерил сили да обясни дълбокото си чувство на вина, което бе причината за тяхното отдалечаване един от друг, нещата щяха да бъдат много по-лесни. Това би могло да ги сближи, вместо да ги отчужди. А ако и тя му бе доверила ужасното усещане, което изпита след като научи, че вероятно никога няма да забременее отново…

Но каквато и близост да бяха преживели, тя неизбежно щеше да изчезне с появата на Зана и Хари, си напомни Бет рязко, докато се настаняваше зад волана на колата. Миналото си е минало и никакви нейни размишления не биха променили бъдещето.

Бет свали прозореца, усмихна се радостно на родителите си и каза с ведър глас:

— Утре ви каня на вечеря. Не забравяйте. Точно в седем. И донесете снимките от пътуването. Чарлз би ги разгледал с удоволствие.

Бавно подкара колата, заслепена от неочаквано появилите се в очите й сълзи. Трябваше да мине доста време, докато свикне с новия си живот.

Бет се забавляваше, работеше упорито в агенцията, преструваше се на бодра и щастлива. Когато родителите й я питаха за обезпокоителната й бледост и тъмните кръгове под очите, тя им отговаряше, че е била на преглед при най-добрия специалист и той смята състоянието й за отлично. Много рядко беше заедно с Чарлз, но тогава забелязваше неговия изпитателен поглед. Не можеше, а и не искаше да си блъска главата, за да го разгадае. Може би той ненавиждаше присъствието й и мисълта, че е негова жена, му беше омразна. Нали и двамата знаеха, че преди Зана да го напусне отново, той бе поискал да се разведе с Бет. Сърцето му принадлежеше на екстравагантната жизнена червенокоса. Навярно той сравняваше съпругата си със Зана всеки път, когато я погледнеше. За него Бет беше на второ място и тя се опитваше да свикне с тази мисъл, за да изгради каменна стена около сърцето си.

Мина Коледа и Нова година и Бет се поздрави за идеално организираните тържества. Цялата къща беше украсена с клонки от имел и бор, огънят в камините пламтеше, щедро се лееше прословутият пунш на госпожа Пени.

Чарлз се бе намръщил, докато четеше списъка на гостите, но Бет пренебрегна явното му неудоволствие от факта, че къщата ще е претъпкана с народ. Тя не се чувстваше достатъчно силна, за да бъде насаме с него в интимна обстановка по време на семейните тържества.

Когато той каза: „Няма да има повече шумни тържества. Само от време на време ще приемаме родителите ти за вечеря“, тя просто кимна студено и се върна пред компютъра в кабинета си.

Един ден той бе нарушил личната й територия, нахълтвайки в офиса на агенцията, за да й направи забележка:

— Ти се преуморяваш. Щом не даваш пукната пара за здравето си, помисли поне за детето. Оттук нататък ще правиш каквото кажа аз! — После излезе, като затръшна вратата.

Детето… Разбира се! Той се грижеше единствено за новия член на семейството. Това бе и единствената причина тя да се намира все още в този дом. Но и през ум не й минаваше, че би било по-добре да не беше забременявала. Бебето бе единственият смисъл на живота й сега.

Всъщност заповедта на Чарлз бе напълно уместна. Бет ставаше все по-трудноподвижна, тялото й даваше сигнали, че не бива да се натоварва. Шумните забави наистина я уморяваха. Но това не означаваше, че ще се съгласи да прекарва повече време насаме с Чарлз. Постепенно свикваше с безразличието му и новия си начин на живот.

И все пак се страхуваше да остане насаме с него, тъй като някой недоубит изблик на чувства можеше да я изненада. Все още не можеше да се довери напълно на себе си, за да поеме този риск.

Любовта не умира по заповед. Не можеш просто да я отхвърлиш, защото те нараняват и унижават. Но някой ден тя щеше да постигне този стоицизъм.

Така че щом дойде краят на януари, тя измисли нов начин за отдалечаване от Чарлз.

Майка й беше повече от щастлива и с удоволствие се съгласи да я придружи за една седмица в Лондон, за да накупят нови дрехи за бременни, но все пак каза:

— Веднага щом те родих, подарих всички тези чували на църквата. После изпитвах известно чувство на вина, защото можеха да ми потрябват пак. Но се получи така, че ти остана единственото ни дете. Вие с Чарлз сигурно ще имате много бебета. Не мислиш ли, че трябва да напълниш Саут парк с деца?

Бет затвори очи от болка. Беше уверена, че детето, което носеше в утробата си сега, щеше да бъде единственото.

Бе омъжена за Чарлз само по документи. Физическата им близост бе останала някъде далеч в миналото. Стаите на Саут парк така и щяха да си останат пусти…

И въпреки това гледаше с увереност в бъдещето. Като единствено дете никога не се беше чувствала пренебрегната или самотна. Винаги бе имала много приятели и щеше да се постарае и детето й да порасне сред повече хора.

Разбира се седмицата в Лондон се проточи доста повече. Имаше толкова много представления, които Бет искаше да посети, толкова изложби, които би било жалко да пропусне.

— Няма смисъл да се ограничаваме, щом сме тук — каза тя на майка си, когато госпожа Гарнър й спомена, че седмицата им свършва. — Толкова е хубаво да разгледаш всичко на спокойствие. Не се притесняваш за татко, нали?

— Не, разбира се. Той се справя добре и сигурно се наслаждава на тишината. Винаги ме обвинява, че говоря твърде много. Не, Бет, аз се притеснявам за теб. Всичко ли е наред?

— Разбира се — отвърна тя прекалено бързо и ентусиазирано. Но тъй като майка й я познаваше твърде добре, Бет добави: — Защо питаш?

— Ти си се променила, не мога точно да кажа как. Но понякога в очите ти се чете такава мъка, че ми иде да заплача.

— Милата ми майчица! — възкликна Бет и се насили да се усмихне.

Дали наистина това, което бе преживяла, се бе изписало на лицето й? Може би очите й издаваха нещо, което разумът й отхвърляше… Дали трябваше да положи още усилия, за да изтръгне своята злощастна любов от сърцето си?

— Въобразяваш си — добави тя. — Все пак виждаш жена, която страда от болки в кръста, получава сърцебиене, подпухват й краката, а и едно малко чудовище непрекъснато играе футбол в корема й! И така, какво ще правим днес, мамо? Може би ще посетим изложбата на бижута от времето на кралица Виктория? Или да се върнем в магазина на Харод, за да видим онзи костюм, който почти те убедих да си купиш в сряда?

И все пак Бет не можеше да остане далеч от Саут парк завинаги. Чарлз с нищо не показваше, че тя му липсва. А и защо да се преструва? Сега той можеше да се отдаде спокойно на любовта си към Зана…

Бет непрекъснато си намираше извинения, за да работи. Често оставаше в офиса си до късно, за да наваксва с работата за агенцията. Появяваше се само за да вечеря с Чарлз набързо и тези вечери обикновено минаваха в гробно мълчание. После тя веднага се оттегляше в стаята си с оправданието, че е уморена.

Това не беше лъжа — наистина изпитваше страшна умора, но сънят трудно идваше…

Една нощ през март, когато дъждът трополеше по первазите, тя прекрати безуспешните си опити да заспи, наметна един халат и се промъкна с тихи стъпки в детската стая.

Чарлз не бе казал нищо, ала с повдигане на веждите си й бе показал ясно, че той смята желанието й отново да обзаведе стаята за чист каприз.

Та нали точно тук бе спал Хари! Не че Бет обвиняваше малкото дете, но все пак не можеше да забрави как родителите му се бяха надвесили над леглото, което тя бе приготвила за бебето, което изгуби.

Дори и сега, щом се отпуснеше дори за миг, Бет ясно виждаше Зана, облечена в копринена нощница, и Чарлз, който я бе прегърнал нежно през раменете…

Докато бродеше из стаята и докосваше нещата, почувства как се отпуска и приседна на единичното легло, което един от градинарите бе внесъл в стаята по нейно нареждане. Първите месеци от живота на бебето Бет щеше да спи тук, защото имаше намерение да го кърми, а не искаше да моли Чарлз да освободи господарската спалня, която беше в съседство с нейната.

Като си представяше как той лежи на огромната спалня, Бет изпитваше странно вълнение. Затова отхвърли тази мисъл и се изправи на крака.

Госпожа Пени бе настояла да качи в стаята пакетите с бебешките дрешки, за които Бет бе похарчила цяло състояние в Лондон. Беше ги поставила на най-горния рафт с думите, че тук има достатъчно дрехи, с който да облекат цяла армия новородени.

Те стояха там вече няколко седмици, но дори ако се повдигнеше на пръсти, Бет не би могла да ги достигне. Въпреки това реши, че е крайно време да ги подреди. Ето защо премести малкото столче, качи се върху него и върховете на пръстите й докоснаха купчината фино бебешко бельо и детските играчки, на които не бе могла да устои.

Изведнъж й се стори, че не е сама в стаята. Чу глухо изръмжано проклятие и усети как две силни и топли мъжки ръце я обгръщат.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Гласът му я шибна като камшик. Тялото й пламна, щом прегръдката се затегна. Той нежно я свали от стола, без обаче да я пуска. Обърна я с лице към себе си и на Бет й се прииска да не го беше правил.

Чарлз бе облечен с къса хавлиена роба и Бет знаеше, че под нея е гол. Обикновено не обличаше пижама.

Сърцето й започна да бие лудо само при вида на изваяните черти, широките гърди и мускулестите му крака.

— Е? — настоя той, като я гледаше право в очите.

Бет притвори клепачи. Не искаше той да разбере, че тя все още се вълнува от мъжкото му присъствие. Бет прокара нервно език по устните си и промълви:

— Все не ми остава време да подредя бебешките дрешки, които купих в Лондон…

Трябваше да си наложи да остане спокойна. Но след дългите месеци, през които водеше ограничени разговори с леко саркастичен тон, или по-лошо — със светска отегченост, неговият гняв, тази истинска емоция, я караше да се плаши.

Не знаеше как да постъпи.

Неговата загриженост не можеше да се вмести в схемата, която Бет си бе изградила и следваше в брачния им живот. Ако не внимаваше, тези чувства, щяха да я отклонят от поддържаната с толкова труд и усилие линия на поведение досега.

— И ти реши точно сега да свършиш тази работа? Не можа ли да почакаш до утре, когато ще има кой да ти помогне?

— Не успях да заспя. — Наистина ли гласът й трябваше да звучи толкова отчаяно? Изведнъж осъзна ясно, че изглежда ужасно — подпухнала, тромава, с двойна брадичка…

— И аз не успях да заспя — призна той усмихнат. — Чух трополенето ти из стаята.

Трополенето… Бет прехапа устни. Бе все едно да й каже, че изглежда и се движи като слон в стъкларски магазин. Тя бързо се извърна, ядосана на себе си. Какво ли значение имаше? Жените в нейното състояние не би трябвало да се притесняват, че не са привлекателни. Пък и нали той не я желаеше, а просто я използваше, защото беше негова съпруга и му бе под ръка?

Студените му пръсти се сключиха около китката й и той промълви нежно:

— Щом като и двамата не можем да заспим поотделно, защо да не опитаме заедно да оправим бебешките дрешки? — Притисна я почти гальовно, обърна се и взе пакетите от шкафа. — Ти ги разопаковай и ми казвай къде да ги подреждам.

В гласа му се бе върнала онази стара, почти забравена, топлина. Очите му й се усмихваха и изгражданата месеци наред стена в душата й рухна моментално. Бет реши, че може да си позволи да се отпусне, защото смяташе, че щом пожелае, защитните механизми отново ще заработят.

Само за момент, увери се тя. И при най-малкото съмнение, че отношенията между тях могат да се променят, щеше да се отдръпне отново зад защитната си преграда. Ето защо, за да няма недоразумения, тя каза:

— Наистина няма нужда да се ангажираш с това. — В гласа й се долавяше известно отегчение, но не толкова голямо, че да го обиди.

Той я погледна изпод вежди, пое дълбоко дъх и отвърна спокойно:

— Това не е губене на време, просто искам да се запозная с гардероба на наследника си.

След като обмисли думите му, Бет реши, че няма от какво да се притеснява. Желанието му бе съвсем естествено, така че напрежението й изчезна, тя се примири и потисна съпротивата си.

Всъщност тя откри, че разопаковането и суетнята около дрешките й доставя огромно удоволствие. Смееше се щастливо, когато той, поел с два пръста едно терличе, каза:

— Не мога да си представя, че ще се намери някой толкова малък, че да го обуе.

— Може и да се окажеш прав. Ако съдя по силата, с която рита, не бих се учудила, ако се роди със стъпала четиридесети номер — отвърна тя и примижа от острата болка, която движенията на бебето й причиниха, сякаш в потвърждение на думите й.

— Какво има, Бет? — С бързина, която я накара да затаи дъх, Чарлз падна на колене пред нея. — Да не би да започват болките?

Невероятно, но той изглеждаше истински загрижен. За този половин час бе станал неузнаваем, беше се превърнал отново в нежния и внимателен съпруг, когото познаваше преди катастрофата… Сърцето й трепна. А бе толкова сигурна, че е изтръгнала безнадеждната си страст към него…

— Не — поклати глава тя. — Май наследникът е решил да потанцува.

Чарлз облекчено въздъхна и я помоли:

— Бих искал да усетя как се движи. Може ли?

Тя го познаваше добре и знаеше, че той получава винаги това, което пожелае. А сега й разкриваше черта от характера си, за която тя дори не подозираше. Нежно пое ръката му и я постави върху издутия си корем. Очите му се разшириха от учудване щом усети движенията на бебето.

Все още на колене, той се приближи, обгърна я с ръка и продължително се вгледа в очите й.

— Толкова си красива, Бет! — прошепна Чарлз. — Никога не си била толкова красива, колкото в този момент. — После се засмя — Ето! Рита пак! Нищо чудно, че те държи будна по цели нощи! Ние непрекъснато си мислим за бебето като за момче. Кажи ми, ще бъдеш ли разочарована, ако се окаже момиче?

Бет поклати глава. Интимността на момента я правеше уязвима и безмълвна, но все пак успя да промълви:

— Не. А ти?

— Разбира се, че не.

Думите му отекнаха в съзнанието й и придобиха друг смисъл. Разбира се, че не… Та нали той вече имаше син! В мига, в който си го помисли, Чарлз каза нежно:

— Тази нощ искам да спим заедно, искам да усещам в прегръдките си теб и детето ни. Сърцето ми спря да бие, като те видях на пръсти върху това малко столче. Искам да съм сигурен, че тази нощ няма да ти се случи нищо лошо…

И преди тя да успее да протестира, Чарлз я вдигна на ръце и я отнесе до голямото двойно легло в господарската спалня, което не бяха споделяли вече цяла година.

Бет премигна, за да прогони сълзите и зарови глава във възглавницата, която ухаеше на одеколона му. Чувстваше се така, сякаш се завръща у дома след дълго отсъствие. Той никога не бе искал позволение от нея, за да направи каквото и да било…

Това, че я откри покачена на онова столче, протегната, за да достигне пакетите, сигурно бе съживило спомените за катастрофата, която бе причинила аборта й. Това навярно беше пробудило и чувството му за вина, което той не биваше да изпитва.

Усети, как леглото се огъна под тежестта му, почувства ръцете му върху тялото си и се отпусна в прегръдките му. Успокояваше я мисълта, че това е само за една нощ. Утре нещата щяха да бъдат същите като вчера. Не можеше да бъде иначе…