Скот Прат
Несправедливост за всички (17)

16

— Какво мислиш? Успях ли да разчупя леда? Кажи ми истината.

На трийсет и осем годишна възраст, след дванайсет години усърдна работа като специален агент във филиала на ФБР в Тенеси, Анита Уайт най-после стана водещ следовател във важен случай с убийство. Тя погледна Майк Норкрос, колегата й, който приличаше на супергерой, седнал в колата до нея, докато пътуваха в дъжда.

— Не знам — отговори той. — Зависи защо шефовете са ти го възложили. Имам предвид, че шефът беше един от първите на местопрестъплението. Наясно е, че работата ще е изключително тежка. Радвам се, че не ми го възложи на мен.

Анита се замисли за момент. Тя и Норкрос бяха станали приятели през последната година и Анита знаеше, че той бе споделил с нея честното си мнение, незасегнато от расизъм, шовинизъм или завист. Тя харесваше колегата си изключително много. Зад масивното му физическо присъствие се криеше чудесна личност — той беше умен, искрен и трудолюбив, нежен и внимателен човек, който някак си успяваше да балансира стреса в работата с нуждите на семейството си.

— Значи смяташ, че съм жертвеното агне? — попита Анита.

— Мисля, че ще потеглиш по доста неравен път. Местопрестъплението е кошмарно. Няма да открием абсолютно никакви улики. Така че освен ако някой не проговори или не извадим страхотен късмет, ще сме прецакани.

Норкрос беше прав. Местопрестъплението беше ужасно. Като за начало бе на открито и сега бе удавено от бурята. Съдията очевидно бе убит извън колата си, което означаваше, че вътрешността на мерцедеса нямаше да разкрие нищо ценно. Убиецът бе останал основно на тревата, освен когато бе влачил съдията по асфалта, а това означаваше, че нямаше отпечатъци от обувки. Мерцедесът бе откаран за преглед още преди дъжда, но Анита се съмняваше, че щяха да намерят отпечатъци, които да им помогнат да идентифицират заподозрения.

Съдията явно бе попаднал в засада, когато се бе опитал да премести дървото от пътя. По ствола имаше кръв, а от тревата покрай пътя бяха взети проби, но Анита предполагаше, че кръвта щеше да се окаже тази на съдия Грийн. Бяха взели и проби от почвата, която миришеше на керосин, както и от въжето, използвано за обесването на съдията. Взеха и части от ствола на крушата, за да се опитат да определят какъв трион бе използван за прерязването й. Откриха и два фаса от марлборо в тревата до пътя. Това беше всичко. Анита вярваше, че Грийн бе ударен с тъп предмет, но не намериха нищо такова.

Следователно въз основа на уликите търсеха мъж, достатъчно силен да завлече съдията и да го окачи на дървото. Мъж, който може би пушеше марлборо лайтс. Също така търсеха трион и туба, която бе съдържала керосин. Нямаше много, за което да се захванеш. Всъщност не разполагаха почти с нищо.

Анита бе научила, че двама свидетели дали показания, че видели малка бяла кола в зоната на престъплението горе-долу по времето, когато е било извършено убийството. На четири пресечки от дома на съдията негов съсед, пенсиониран полковник от Военновъздушните сили на име Робинс, не можал да спи и излязъл на разходка между пет и петнайсет и пет и двайсет. Видял как колата излиза от квартала. Не се движела бързо и май криволичела. Робинс не обърнал внимание на номера, нито видял шофьора. Знаел само, че колата била малка и бяла. Май един от задните фарове не работел, но полковникът не бил сигурен кой точно.

Друг свидетел, жена на име Дикънс, се обадила на 911 в пет и двайсет и шест, за да съобщи, че малка бяла кола отбила към средното платно на магистрала 36 близо до Бунс Крийк и едва не я ударила челно. Колата пътувала на юг към Бунс Крийк. Изчезнала, преди полицаите да реагират на обаждането на свидетелката.

На Анита бяха нужни по-малко от петнайсет минути, за да установи, че един от основните й заподозрени по случая, Томас Реймънд Милър, двайсетгодишният син на мъртвия адвокат Рей Милър, е собственик на бяла хонда сивик, модел 1995 година.

Анита паркира служебната кола на частния път на Парк Драйв номер 1411, адреса, който й бяха предоставили за Томи Милър. Къщата беше голяма, от тъмночервени тухли. Агентката се почувства неудобно задето се появяваше тук по-малко от двайсет и четири часа след като Рей Милър бе погребан, но ставаше дума за разследване на убийство и бързината бе важна. Фактът, че Норкрос я придружаваше, я успокояваше. Едрият мъж беше повече от добър агент — имаше заплашителен вид, без да се опитва да заплашва, когото и да било. Свидетелите бяха склонни да проговорят, когато той бе наоколо. Понякога не му се налагаше да каже и дума.

Анита спря колата и си погледна часовника. Десет и половина, вероятно около пет часа и половина след убийството. Ако Томи Милър бе убил съдията, със сигурност щеше да се изненада да ги види толкова рано.

Докато агентите вървяха към предната врата, Анита забеляза, че на частния път не бе паркирана бяла хонда. Тя надникна през прозореца в гаража. Вътре бе паркирана само черна тойота. Анита се приближи до вратата, звънна и зачака.

След минута червенокоса жена, облечена в розов анцуг и бяла фланелка, отвори вратата. Беше красива, но изглеждаше съсипана. Косата й не бе сресана, не носеше грим, а кожата около очите й бе подута. Очевидно бе плакала.

— Госпожо Милър? — каза Анита и двамата с Норкрос показаха значките си. — Аз съм специален агент Уайт, а това е специален агент Норкрос. Работим за филиала на ФБР в Тенеси. Може ли да влезем?

— Какво искате?

Жената не изглеждаше готова да им сътрудничи.

— Просто искаме да ви зададем няколко въпроса — отговори Анита.

— За какво?

— Моля ви, госпожо Милър, няма да отнеме много време.

— Не знаете ли, че тъкмо погребах съпруга си? Това не може ли почака?

— Съжалявам, че ви безпокоим в такъв тежък момент, но е изключително важно.

— Кажете ми какво искате.

Явно жената не възнамеряваше да ги покани в къщата, затова Анита реши да я подтикне.

— Всъщност, надявахме се да поговорим със сина ви, госпожо.

— Защо?

— Предпочитаме да обсъдим това с него. Тук ли е?

— Не мисля, че това е ваша работа.

— Отговорете ми с „да“ или „не“, госпожо Милър. Тук ли е синът ви или не?

— Предпочитам да не отговарям на въпроса.

Анита забеляза треперенето в гласа на Тони Милър. Лицето й беше строго и безизразно, но очевидно бе уплашена. Стоеше зад открехнатата врата, така че само главата й се виждаше. Вероятно бе чула за смъртта на съдията и си бе направила извода.

— Има ли причина да ни затруднявате толкова? — попита Анита.

Норкрос се отдалечи от вратата и тръгна към задната част на къщата.

— Аз ли? Аз ли ви затруднявам? Идвате в дома ми без предупреждение, по-малко от ден след погребението на мъжа ми, опитвате се да нахлуете вътре, задавате ми въпроси за сина ми и дори не ми обяснявате защо сте тук — извика Тони и посочи Норкрос. — А сега той се разхожда без разрешение из имота ми!

— Можем да се върнем със заповед за обиск — отвърна Анита.

— За какво? Ще ме арестувате ли за нещо? Забравихте ли какво работеше съпругът ми? Агент… Как ви беше името?

— Уайт.

— Мъжът ми беше адвокат. Знам си правата.

— Добре, госпожо Милър. Ще ви кажа защо сме тук. Разследваме престъпление и смятаме, че синът ви разполага с информация, която би могла да ни помогне.

— Синът ми не знае нищо за никакво престъпление.

— Бихме искали да чуем това от него.

— Е, пожелавам ви късмет — отвърна Тони Милър и затръшна вратата в лицето на Анита.