Кей Грегъри
Жадувано щастие (1)

Първа глава

— Онази пак ни замерва с марули, Марджи! — измърмори Ана.

— Хм? — Марджи сведе финансовия отчет, който проучваше, и хвърли бегъл поглед към приятелката си над очилата. — За какво говориш, Ана?

— Марули! — отчетливо повтори младата жена. — Пред къщата.

— Аха! — Марджи най-сетне разбра каква е работата, въздъхна и постави дебелия куп документи на масата. — Госпожа Фейзъкърли пак ли си е разчиствала градината?

— И продължава с пълна пара!

— О, Боже! — Небрежно захвърли очилата си до ужасно важния финансов отчет, изправи стройното си тяло и се приближи до Ана. Още един сноп марули прелетя над оградата и се приземи върху купчината на ливадата. — Вчера хвърчеше лук — мрачно отбеляза тя. — По-точно само перата.

— Какво ще я правим, Марджи?

— Не знам. Мисля, че не го прави със зла умисъл…

— Не съм много сигурна — възрази Ана. — Натъпкала си е лехите със зеленчуци, а сега използва двора ни за бунище. Щом го прави от добро сърце, защо не ни попита дали искаме тези планини от гниеща растителност?

— Може и да си права. — Приятелката й сви рамене и отметна кичур от правата си руса коса. — Предлагам да обядваме зелена салата. Ти избери няколко марули, а аз ще отскоча до магазина за олио и оцет, че са свършили.

— Добре — съгласи се Ана. — Пак ще хапнем салата.

Да, пак салата, мислеше си Марджи на път за магазина. Е, можеше да бъде и по-зле. С изключение на ексцентричната й съседка, бе много доволна от живота си. Софтуерната фирма, която бе основала преди четири години, най-сетне бе стъпила здраво на крака. На първо време двете млади жени, състудентки от университета, бяха наели боядисаната в сиво и бяло къща на Ренфолд Стрийт, но напоследък бизнесът вървеше толкова добре, че Марджи се възползва от предложението да я купи. Госпожа Фейзъкърли бе единственото облаче на небосвода.

Когато се върна вкъщи след петнайсетина минути, завари купчина марулеви листа в кофата за боклук и Ана, която примирено миеше остатъка.

— Дойде да те търси един мъж — подхвърли тя и толкова бързо се обърна, че опръска с вода целия под. По кръглото й лице се четеше нескрито любопитство.

— Сигурно е бил Майкъл. — Още щом думите се откъснаха от устните й, разбра, че не е бил Майкъл — дясната й ръка в „Ламонтс Софтуер“, баща на пет деца и последният човек на земята, който би разпалил любопитство в големите сиви очи на Ана.

— Не, не беше Майкъл.

— Кой тогава?

— Не знам. Не си каза името.

— Ужасно! Мислех, че съм си платила всичките сметки.

— Този не приличаше на бирник. — Ана поклати глава.

— Откъде знаеш как изглеждат бирниците?

— Във всеки случай не са високи, секси и не говорят с великолепни гласове с изискан английски акцент.

— Какво? — Лицето на Марджи придоби сив оттенък. — Какво каза?

— Казах, че е висок, елегантен… — Смръщи вежди. — Лошо ли ти е?

— Не… Добре съм. Той… Той каза ли какво иска?

— Само каза, че иска да те види. Марджи, какво ти е? Изглеждаш така, сякаш си видяла…

— Знам — тихо я прекъсна младата жена. — Призрак. Господи, само той може да бъде… Един призрак от миналото…

— О, Марджи… Нима си мислиш, че…

— Не знам. Просто не знам. Той ще се върне ли?

— Не.

— О! — Лицето на Марджи посивя още повече и тя се стовари на най-близкия стол, който проскърца жално.

— Няма защо да се връща. Той е в хола.

— Той е… Защо не ми каза?

— От любопитство — призна Ана. — Исках да разбера кой е.

— По-добре да ида при него — прошепна Марджи, изправи се рязко, хвърли един поглед на розовите си шорти и закопча горните две копчета на блузата си. Пое дълбоко дъх и бавно влезе в хола.

Единадесет години! И само един кратък телефонен разговор… Попита я дали иска развод. Тя му отвърна, че й е все едно, макар съвсем да не бе така, и оставя на него да реши. Той заяви, че й на него му е все едно и въпросът остана висящ. От време на време Марджи се чуваше с Анриет — някогашната икономка на чичо й, която още живееше в Монреал. Тя бе виждала Джъстин веднъж-дваж с различни жени, така че той явно не държеше на повторен брак. Марджи наложи студена и безразлична маска на финото си овално лице, отпусна ноктите, забити дълбоко в дланите й, и открехна вратата към миналото.

— Здравей, Джъстин. Как си? — Успя. В гласа й прозвучаха безразличие и лека досада. Мъжът, изправен до прозореца, не се бе променил ни най-малко. При вида на смущаващо чувствената усмивка, играеща в ъгълчетата на устните му, я заля водопад от спомени. Когато го срещна за първи път, той се усмихваше по същия начин. Малкото седемгодишно момиче завинаги бе пленено от странния му чар. Той имаше най-съблазнителните устни на света — плътни и прекрасно оформени. Правият нос и чувствените устни говореха за чувствителност и благородство, а трапчинката подчертаваше волевата брадичка. Дълбоки сиви очи под тъмни вежди и гъста черна коса, която меко се спускаше към слепоочията, завършваха картината. Беше висок, добре сложен и толкова мъжествен, че й се завиваше свят само от присъствието му. Марджи сведе очи. Чак когато ги повдигна към него, забеляза, че е облечен в строг тъмен костюм, който го правеше по-властен и недостъпен от всякога.

— Добър ден, Маргьорит. Много съм добре, а ти как си?

Щом чу мелодичния му глас, мислите й се върнаха назад в годините. Внезапно си спомни болката и почувства невероятен гняв. Как смееше да нарушава трудно извоюваното й спокойствие? Сините й очи придобиха студено изражение.

— От години се наричам Марджи Ламонт, Джъстин.

— Не — поклати глава той. — Марджи не ти отива. Защо смени нашата фамилия?

— Ламонтан никога не е била НАША фамилия — горчиво отвърна тя. — Това е името, с което сме се родили. Запазих го и след онази пародия, наречена брак, но нито за миг не съм го смятала за наше.

— Бракът наистина бе пародия! — отсече Джъстин. — Но не виждам причина да смениш името си!

— Не съм го сменяла официално, просто исках да скъсам с всичко, което ме свързваше с те… С миналото. Освен това Ламонт се произнася по-лесно. По-добре е за бизнеса.

— За бизнеса ли? — Мъжът се взря в красивото непроницаемо лице пред себе си. Марджи подозираше, че се чуди какво общо има тя с въпросния бизнес, но той не изрази арогантното си мъжко мнение, само прошепна, без да променя ледения нюанс в тона си: — Значи си бизнес дама. Анриет ми каза, че работиш.

— Виждал ли си се с нея?

— Да. Тя ми даде адреса ти. — Джъстин небрежно приседна на перваза. Сърцето на Марджи щеше да изхвръкне от гърдите.

— Да, притежавам фирма за софтуер и с радост мога да кажа, че се развива много добре. За мен работят дванадесет души.

— Така ли? Поразен съм. — Изобщо не приличаше на поразен. По-скоро се затрудняваше да възприеме студената компетентна дама пред себе си, защото я помнеше като нежна умислена фея.

Марджи наблюдаваше играта на чувствата по красивото смугло лице. Внезапно усети, че стомахът й се свива на топка. Изпитваше гняв, че се е върнал, за да съсипе отново живота й, страх, че няма да се справи с положението, и познатото страстно привличане, което никога не бе я напускало. В студените сиви очи заблестяха учудени пламъчета. Явно високата дългокрака хубавица бе твърде различна от спомените на Джъстин за кльощавото девойче с медноруси коси. Бе изненадан, дори малко смутен, но нямаше да го признае. В погледа му се четяха арогантно превъзходство и хладна насмешка, но фактът си бе факт: малката Маргьорит Ламонтан се бе превърнала в красивата бизнес дама Марджи Ламонт.

— Надменната ти насмешка ме навежда на мисълта, че изобщо не си впечатлен — грубо рече тя. — Все ми е едно. Вече не се нуждая от одобрението ти.

— А някога да ти е трябвало? — В думите му прозвуча непресторено учудване и Марджи за кой ли път се увери, че той тъне в пълна мъгла по отношение на чувствата й. Но и днес нямаше да му достави удоволствие с любовни излияния.

— Че защо ми е било? — нехайно отвърна младата жена.

— Нямам представа. Както нямах представа, че чаровната ми усмивка, с която те дарявам, е „надменна насмешка“, както се изрази. Все пак се радвам да те видя отново, Маргьорит!

— Марджи — машинално го поправи тя и обгърна с поглед разхвърляната стая. — Защо не седнеш? — Джъстин я възнагради с поредния вариант на „чаровната“ си усмивка — този път приличаше на унищожително озъбване.

— Къде предлагаш да седна? — невинно попита той. — Ако под тези камари боклуци, бельо и литература има столове, бих казал, че са дълбоко засекретени. Не си се променила кой знае колко, малка Маргьорит. Все още си същата мърла! — Обидата, изречена почти нежно, я вбеси още повече. Трудно й бе да се съсредоточи, но на всяка цена трябваше да се защити и да му докаже, че е пораснала!

— Вкъщи може и да е малко разхвърляно, но офисът ми е безупречно чист. Ана твърди, че чарът ми е в небрежността.

— Чар ли? Тя сигурно ти е много добра приятелка.

— Така е — изсъска Марджи и, забелязала подигравателното повдигане на веждите му, неохотно добави: — Често прибира след мен.

— Бих те накарал да разтребваш сама.

— Дните, когато можеше да упражняваш волята си върху мен, отминаха отдавна, Джъстин! — Изгледа го убийствено и махна купчина списания от един стол.

— Може и да си права. — Погледът му бавно се плъзна по дългите й крака и тя се намръщи.

— Без „може“. И седни най-сетне, моля те, освен ако не възнамеряваш да си ходиш.

— Не още. А ти къде ще седнеш?

— Аз ще стоя права.

— Тогава и аз ще стоя прав!

— Както желаеш.

Дяволита усмивка заигра в ъгълчетата на устните му и Марджи тъкмо щеше да му кресне да престане да се държи така или да се маха от дома й, когато на вратата изникна Ана.

— Излизам — осведоми ги тя. — Имам среща с Бил. Къщата е на ваше разположение. — Смигна им съучастнически и демонстративно хлопна вратата.

— Няма ли да обядваш? — провикна се Марджи.

— Не! — отвърна приятелката й.

— Ето това е! Сигурно си е помислила, че се любим страстно на дивана — необмислено възкликна младата жена. Сетне, осъзнала ефекта на думите си, извърна лице към прозореца, за да скрие пламтящата по страните й руменина. Джъстин мълчеше. Когато след миг Марджи се поокопити и се обърна към него забеляза, че я гледа особено, сякаш съжалява за нещо.

— Идеята ти е доста съблазнителна — сухо отбеляза мъжът, — но в момента е неосъществима. — За какъв се мислеше този надут тип, та да й говори с подобен тон, възмути се тя. Внезапно усмивката изчезна от лицето му. — Крайно време е да обясня целта на посещението си.

— Значи не си се изтърсил неканен в дома ми, само за да ме видиш? — Младата жена го изгледа неприязнено.

— Сарказмът не ти отива, Марджи. Особено когато е безпочвен.

Безпочвен ли? Нима той наистина нямаше представа по какъв начин й въздейства? Нима не се досещаше, че безразличието, с което се отнасяше към нея по време на двугодишния им брак, и небрежността, с която я изостави, обърнаха живота наопаки и разбиха сърцето й? Не, макар че красивият и сексапилен Джъстин вероятно добре съзнаваше обаянието си. Жените сигурно се хвърляха на врата му, откакто бе проходил — с онези животински грациозни движения, зад които се таяха страст и брутална сила. Марджи внезапно се почувства изтощена до крайност.

— Защо дойде, Джъстин? — глухо попита тя.

Той я изгледа мълчаливо, сетне посочи към износеното кресло с господарски жест и, след като младата жена послушно седна, хладно промълви:

— Дойдох да те помоля за още един шанс. Ако не успеем, ще приключим веднъж завинаги с тази безкрайна игра.