Кей Грегъри
Жадувано щастие (9)

Девета глава

— Ана! Какво правиш тук? — Марджи се изсипа от автобуса и едва не събори приятелката си.

— Съпругът ти се обади. Каза, че ще вземеш ферибота от Ванкувър и ето, че цяла вечер посрещам автобусите.

— Джъстин се е обадил? — повтори Марджи и забрави да благодари на Ана за пожертваното време. — Колко странно!

— Не мисля така! Намекна, че може би ще имаш нужда от помощ и като съдя по израза на лицето ти, е бил съвсем прав.

— Какъв израз?

— Плачеш, скъпа! Никога не съм виждала сълзи в очите ти!

— Не плача! — троснато отвърна Марджи и крадешком избърса мокрото си лице с кърпичка. — Благодаря ти, че ме посрещна, Ана! Толкова се радвам да те видя отново!

— Ей така те искам! — пошегува се приятелката й. — Все пак се надявах на капчица признателност, задето прекарах тази прекрасна лятна вечер на автогарата, която не е сред най-привлекателните местенца на Виктория.

— Разбира се, че съм ти признателна! От дни мечтаех да те видя!

— Какво ласкателство! — измърмори Ана. — И каква грозна лъжа! Какво се случи между теб и Джъстин, Марджи? Май не ви е потръгнало! — Тя се наведе, вдигна по-големия куфар и се упъти към паркинга.

— Потръгна, но само в едната посока! — мрачно отвърна събеседничката й. — Бракът ни най-сетне бе консумиран.

Ана изпусна тежкия куфар върху краката си.

— Охо! — възкликна тя. — Това е великолепно, но ако е вярно, какво, по дяволите, правиш тук със зачервен от плач нос и плувнали в сълзи очи?

Марджи се усмихна тъжно.

— Страшна си, Ана! Наистина ли изглеждам толкова зле?

— Да. Кажи ми какво се случи? — Тя отключи колата и остави куфарите в багажника. — Баракудата пак ли те захапа?

— Най-сетне откри, че съм пораснала. Сигурно си помисли, че изпуска нещо, пък аз чаках само да ми свирне. Той не ме обича истински. Сигурно ще се ожени за едно момиче на име Катрин…

— Хем е копеле, хем е баракуда — процеди Ана, запали мотора и включи на скорост.

— Не съвсем. Джъстин е мъж, който знае какво иска.

— И какво е то?

— Семейство, сговорчива съпруга, а след като разбра, че аз няма да бъда тази съпруга — поиска ме като любовница.

— Супер, ама само за него!

— Точно затова се прибрах у дома!

— Каза ли му го?

— Не точно…

Ана начаса долови уклончивата нотка в отговора, смотолевен от приятелката й.

— Какво му каза, Марджи?

— Ами… Че си бременна…

— Какво? — Ана завъртя рязко волана и едва не се качи на тротоара пред къщата им.

— Казах му, че скоро ще имаш бебе — повтори Марджи съвсем тихо.

Приятелката й стисна здраво волана и я погледна право в очите.

— Ти ли си се побъркала, Марджи, или аз? Последния път, когато се видях в огледалото, определено не бях бременна, а доколкото знам, външността ми не се е променила кой знае колко от сутринта.

— Никоя от двете ни не е откачила — рече събеседничката й с гузна усмивка. — Това бе първото, което ми дойде наум. Джъстин обаче не се хвана на въдицата…

— Че да не е сляп? — отбеляза Ана. — И с какво право си му казала, че съм бременна? Да натопиш най-добрата си приятелка!

— Не ставай глупава! Ти какво искаше да му кажа — че АЗ съм бременна ли?

— Ако беше, щеше да му кажеш! Всъщност, да не би да очакваш дете?

— Не, разбира се! — възмутено се тросна Марджи.

— Добре. След като установихме, че нито една от двете не е бременна или побъркана, да внесем багажа ти, преди да… — Тя отвори вратата на колата и замря. — Вече е късно! Имах предвид, преди госпожа Фейзъкърли да е надушила, че си се върнала, за да ни бомбардира с двойна доза зеленчуци. Ако не греша, няколко оранжеви „ракетки“ тъкмо прелитат над оградата.

— Недорасли моркови — предположи приятелката й. — Да се скъсаш, не можеш да ги обелиш! Как е госпожата напоследък?

— Както винаги. Вчера поливаше прозореца на спалнята. Сигурно е решила, че е мръсен. Или че аз се нуждая от душ.

— Какво, какво?

— Прозорецът беше отворен — троснато обясни Ана.

— О, Господи! Непременно трябва да вземем някакви мерки — рече Марджи и въздъхна.

— Аз вече взех — отвърна Ана, отключи входната врата и бутна Марджи вътре. — Ще се омъжвам.

— Наистина ли? Определихте ли вече датата?

— Да, през октомври. В края на зеленчуковия сезон, за съжаление.

За пръв път от седмици Марджи се засмя от сърце.

— О, Ана, толкова се радвам за теб! Страшно ще ми липсваш! — добави със съжаление.

— Колко пъти ти казах и ти да си намериш някой! Но не и баракудата! — настоя, когато Марджи отвори уста да й възрази.

— Не мога! Невъзможно е!

— Ти си невъзможна! — смъмри я Ана, ала прекрати спора, след като забеляза пребледнялото лице на приятелката си.

 

 

Вечерта Марджи лежеше в леглото сред разпръснатото съдържание на двата куфара и си мислеше, че Ана вероятно е права. Тя бе невъзможна. Замина с Джъстин за Шотландия, макар че много добре знаеше какво ще стане, излъга, че приятелката й е бременна, а сега лежеше, вторачена в тавана, и си въобразяваше, че животът й е свършил.

Когато Джъстин я изостави преди години, премина през същите мъки, но животът й не свърши. Успя да създаде процъфтяваща фирма, спечели много приятели, купи си къща… Наистина, понякога всички усилия й се струваха безсмислени, но все пак бе оцеляла. По дяволите, щеше да оцелее и този път!

Някъде дълбоко в съзнанието й обаче се таеше подозрението, че сега щеше да й бъде по-тежко. Вече бе зряла жена и трудно щеше да забрави прекрасните мигове с Джъстин…

На всяка цена трябваше да се справи с мъчителната ситуация. Нямаше друг избор. Главата й неспокойно се мяташе по възглавницата, а в съзнанието й изплува поразително красивото му лице. Колко предвидливо се бе обадил на Ана…

Марджи решително стисна очи, но макар че бе смазана от умора, не можеше да заспи. В спомените й отново и отново се появяваше речният бряг, Джъстин, който я любеше необуздано…

Ридания разтърсиха цялото й тяло.

 

 

На следващата сутрин Марджи се събуди с подпухнало лице. Имаше още една седмица отпуск. Ако искаше, можеше да започне работа веднага. По-късно възнамеряваше да позвъни на Майкъл, но всъщност не й се работеше. Колегата й бе компетентен, способен и прекрасно щеше да се справи и без нея.

Всъщност имаше нужда от промяна, а не от почивка. А току-що приключилият „курорт“ се превърна в истинска катастрофа. Трябваше да се разведри и разсее.

Изведнъж я осени блестящо хрумване. Трудно щеше да промени хода на мислите си и никога вече няма да бъде щастливата жизнерадостна жена. Да, но лесно можеше да преобрази външността си. Може би промяната щеше да се отрази благоприятно и на настроението й. И без друго по-лошо от сега едва ли можеше да стане.

Четири часа по-късно Марджи излезе от фризьорския салон. Реши да намине към офиса, но не я приеха така, както бе очаквала, а госпожа Фейзъкърли изобщо не я позна. Когато наближи време Ана да се прибере от работа, Марджи вече си мислеше, че е сторила грешката на века. За зла беда приятелката й пристигна с Бил.

— Помощ! — извика той и шашардисан замря на кухненския праг. — Ана, виж какво е станало в Шотландия с русокосата ни хубавица! Да не си посмяла да отидеш там!

— Млъкни, Бил! — сряза го Ана. — Мисля, че… ъ-ъ-ъ… Прическата ти е страхотна!!!

Но по ужасения поглед Марджи разбра, че вярната й приятелка е още по-затруднена и от Бил да възприеме собственичката на фирма за компютърен софтуер с бухнала черна коса с червени кичури и издокарана в яркооранжев гащеризон, който въобще не подхождаше на тена й.

— Толкова зле ли изглеждам? — мрачно попита тя. — Опитах се да променя личността и външността си.

— И защо? Личността ти е прекрасна, а външността на тигрица изобщо не ти отива. Няма значение. Като махнеш гащеризона…

— Страхотна идея! — намеси се Бил.

— Я млъквай! — сряза го Ана. — Като преспиш, косата ти ще се слегне.

— Благодаря! — още по-мрачно измърмори Марджи.

Ана излезе права. На сутринта косата й приличаше на цветна шапка и в съчетание с бледожълт пуловер и панталон изглеждаше доста прилично. Марджи реши да се върне на работа.

 

 

След седмица седеше пред един от компютрите, когато Майкъл нахлу с думите, че чул някакъв слух.

— Що за слух? — без особен интерес попита тя.

— Че твоят роднина, с когото ходи в Шотландия, открива клон на фирмата си във Виктория. Вярно ли е?

Марджи се извърна толкова рязко, че очилата й щяха да паднат, ако Майкъл не ги бе уловил във въздуха.

— Благодаря — механично благодари тя и ги пое от ръката му. — Та какво си чул за Джъстин?

— Точно това е името му — Джъстин Ламонтан. Един приятел брокер ми каза, че открива…

— … клон във Виктория — бавно довърши шефката му. — Сигурно е вярно. Проведе няколко срещи, докато бе в града, но нямах представа… — Спомни си как я бе погледнал в Престуик. Не бе споделил с нея плановете си. Джъстин бе изключително настойчив, а Марджи бе убедена, че той все още я желае — макар и само като любовница.

Спусна клепачи. Само това й липсваше. Не стига, че неспирно се бореше с чувството за невъзвратима загуба, със самотата и с мисълта, че никога няма да го срещне отново, но щеше да й бъде несравнимо по-тежко да живее в очакване всеки момент да срещне Джъстин и новата му съпруга…

Все пак може би положението не бе чак толкова трагично.

— Дали ще назначи управител на клона? — задъхано попита тя, а Майкъл я изгледа учудено.

— Нямам представа. Приятелят ми не спомена…

 

 

Изминаха още две седмици. Когато помощникът й докладва, че клонът на Ламонтан ще бъде управляван от някакъв мъж от Монреал, Марджи се успокои. Джъстин не беше от Монреал, а от Англия, и никой не би нарекъл наследника на прочутия род Ламонтан „някакъв мъж“. Не, нямаше опасност някоя мразовита утрин да срещне него или Катрин пред витрината на някой луксозен бутик.

Този път предвижданията й излязоха погрешни. Следващото утро не бе мразовито, нямаше и следа от Катрин, но смръщеният мъж пред бижутерията на Гавърмънт Стрийт несъмнено бе Джъстин. Марджи инстинктивно се отдръпна. Той се взираше в един диамантен пръстен и явно още не я бе видял. Тя преглътна мъчително. Бе толкова близо до него, че само да се протегнеше, щеше да го докосне. Вдигна ръка и той бавно се обърна. Студените му сиви очи премигнаха и се извърнаха от нея.

Марджи въздъхна сподавено. Та той се правеше, че не я познава! Как бе възможно! В Шотландия се сбогуваха толкова топло и нежно, а сега я бе отминал като напълно непозната… Тя изстена и хукна по улицата.

Прибра се вкъщи бяла като платно. Ана хвърли един поглед на измъченото й лице, накара я да изпие едно бренди и я сложи в леглото.

На следващата вечер апатията на Марджи се бе поразсеяла. За сметка на това я обзе неестествена нервност. Щом забеляза обичайната купчина зеленчуци на ливадата, Ана й предложа да не се мотае като муха без глава, ами да свърши малко работа.

Когато след няколко минути едно ново-новеничко Бе Ем Ве спря пред къщата, шофьорът му завари едно дългокрако създание в розови шорти да събира марули в пластмасова кофа.

— Добър вечер — рече новодошлият и прикри усмивката си с длан. — Това последният крясък в градинарството ли е, или просто разкрасявате пейзажа на съседите?

Марджи ахна и рязко се изправи. Мъжът в Бе Ем Ве-то се вторачи в шарената й коса, намръщи се, плесна се по бедрото, а усмивката му се стопи…