Кей Грегъри
Жадувано щастие (8)

Осма глава

Ръцете му се вкопчиха в раменете й, а лицето му, странно изкривено от полумрака, се приближи към нейното.

— Джъстин! Какво правиш тук? — възкликна Марджи.

Стомахът й се преобърна от близостта и топлия му дъх, лъхащ леко на уиски.

— Тръгнах да се поразходя, за да ми се проясни главата, и забелязах два куфара да се прокрадват надолу по стълбите. Тъй като по природа съм любопитен, реших да видя кой ли се крие зад тях, но както и да е… Мисля, че въпросът „Какво правиш тук, Маргьорит?“ е много по-актуален. Това ли ти е главоболието? — Посочи куфарите. Тонът му бе спокоен, но Марджи добре съзнаваше, че зад добре премерените думи се крие едва сдържан гняв.

— Наистина ме боли глава и не съм искала да се измъквам крадешком — разгорещено се оправда тя. — Но това бе единственият начин. Кажех ли ти, че си тръгвам, щеше да се опиташ да ме спреш!

— Защо не спазваш условията на сделката?

— Не съм твоя собственост! И не е имало никаква сделка! При тези обстоятелства не разбирам защо държиш да остана! — В следния миг й хрумна нещо. — Каза, че си искал да ти се проясни главата. Да не би да си пиян?

— Де да бях! За съжаление, двете питиета, които погълнах преди няколко часа, не ме развеселиха. Не се опитвам да дойда на себе си от алкохола, а от нещо съвсем друго.

Да, измъчват те угризения заради мен и Катрин, помисли си тя.

— Радвам се да го чуя, а сега ще ми направиш ли път, Джъстин? Трябва да се обадя по телефона!

— Няма да те пусна! — Пръстите му се забиха дълбоко в раменете й.

— Остави ме да си ида, Джъстин!

— Защо си отиваш?

Безсмислено бе да се преструва. Вече не можеше да се измъкне незабелязано. Внезапно й хрумна блестяща идея.

— Ана има нужда от мен — бързо рече Марджи.

— И защо? — Тонът му бе недоверчив.

— Тя… — Младата жена отчаяно започна да търси разумна причина за ненадейното си заминаване и притеснено смотолеви: — Очаква дете.

— Хайде де! — Джъстин нежно прокара палец по шията й. — И мога ли да попитам кога ще се състои щастливото събитие?

— Скоро — необмислено изтърси Марджи.

— Хайде де! — повтори той. — Какво невероятно постижение! Биологическа революция! Нима твърдиш, че продължителността на човешката бременност е намаляла на два месеца?

— Какво искаш да кажеш, Джъстин? — попита тя и потръпна от докосването му.

— Говоря ти за Ана. Доколкото си спомням, тя е доста едра жена, но не забелязах нищо подозрително в областта на корема й. Така че престани да ми пробутваш лъжи, Маргьорит!

— Не исках да те лъжа. Стори ми се, че…

— Да, лесен път за измъкване, нали? По-лесно е да излъжеш, отколкото да кажеш истината!

— Може би. — Тя се поколеба. — Подозираш ли каква е истината, Джъстин?

— Опитвам се да я открия. Знам само, че те помолих да останеш с мен две седмици, а сега най-неочаквано те залових да се измъкваш, дори без да се сбогуваш. Ще ми кажеш ли защо ме напускаш, Маргьорит?

Марджи не бе в състояние да го стори. Гордостта й не допускаше да му признае, че го напуска от любов. Не желаеше да обсъжда и сцената, на която бе станала свидетел преди няколко часа. Болката бе прекалено силна, освен това Джъстин не знаеше, че е подслушала разговора му с Катрин. Не искаше да я помисли за шпионка.

— Така трябва, Джъстин — убедително отвърна тя с огромни усилия на волята. — Не ни е било писано да се съберем. Свободен си да ухажваш Катрин.

— Казах ти, че не я искам — дрезгаво отвърна той. — Искам теб! Нали твърдеше, че тя е влюбена в брат ми?

— Да, но ти не ми повярва. Може би си имал право.

— Ами ако не съм?

— Няма значение. Просто искам да бъдеш щастлив! Това е всичко.

— Ще бъда щастлив, единствено ако останеш с мен, Маргьорит — прошепна той, а пръстите му продължиха да милват шията й. — Ето ти и едно доказателство — произнесе мъжът с дрезгав глас.

Щом ръцете му обхванаха талията й, Марджи замря от бурния прилив на желание. Устните му се впиха в нейните, езикът му преодоля всички прегради и потъна в топлата й уста. Отвръщаше на ласките му с цялата си любов, закътана в сърцето, а някъде дълбоко в съзнанието й пулсираше мисълта, че това е последната й целувка с Джъстин.

Ръцете му се плъзнаха надолу, дланите му обхванаха ханша й и го притиснаха жадно към тялото му. Тя почувства възбуда, която не отстъпваше на нейната. Прегърна го още по-пламенно и си спомни речния бряг… Онзи блажен миг би могъл да се повтори в някоя от спалните на изискания шотландски хотел… Не, колкото и да го искаше, никога повече няма да вкуси близостта с Джъстин. Той не я обичаше, може би бе влюбен в Катрин — бе я целунал само преди няколко часа…

А сега целуваше нея…

С огромни усилия на волята опря ръце в мощните му гърди и когато той вдигна глава, за да я целуне по шията, тя се помъчи да го отблъсне. Джъстин постепенно осъзна, че тя иска да се откопчи от него, изруга под нос и я пусна.

— Какво ти става? — попита той. Дишаше тежко, а устните му бяха леко разтворени. — Какво ти става, Маргьорит?

— Много добре знаеш какво! — Марджи също бе задъхана. — Пусни ме да мина! Трябва да извикам такси! — Този път той изруга високо. — Престани, Джъстин! Успокой се! Трябва да се обадя по телефона!

Той млъкна рязко и за най-голямо нейно учудване сграбчи лявата й китка.

— Не ми казвай да се успокоя, малка братовчедке! — В гласа му прозвуча заплашителна нотка, но Марджи изобщо не се стресна.

— Вече ти казах! — студено отбеляза тя. — Думите ми явно имаха ефект, щом спря да ме заливаш с поток от ругатни, от които би се изчервил дори хипопотам! И, ако обичаш, пусни ръката ми!

За миг настъпи мъртва тишина. Нито вой на вятър, нито проскърцване на дъска, дори часовникът сякаш бе спрял. Сетне Марджи чу как Джъстин издиша бавно, преди да освободи китката й.

— Разбира се, уважаема госпожо — заговори той с леко треперещ глас. — Вашите желания са заповед за мен. Моля да ме извините за простащината. — Замълча, а на нея й се стори, че съзира кривата му усмивка в полумрака. — Сигурна ли си, че хипопотамите се изчервяват?

— Не — отвърна тя с усмивка и почувства как напрежението от последните минути лека-полека се превръща в сковаваща умора. — Джъстин, моля те, наистина трябва да се обадя.

— Не си отивай, Маргьорит! — Палецът му леко помилва бузата й.

— Защо?

— Защото искам да останеш с мен! Нали знаеш?

Да, знаеше. Само да й бе казал, че я обича, и щеше да остане, без изобщо да я е грижа за Катрин.

— Не мога да остана повече с теб, Джъстин! Не искам! — излъга хладнокръвно. — А сега ме пусни да си ида!

Мъжът дълго мълча. Тя не можеше да види лицето му в мрака.

— Не! — Отчаяният му вик разцепи тишината. — Няма да те пусна!

— Не можеш да ме спреш! Не и за дълго! Не можеш да ме държиш тук като затворничка!

— Щом толкова искаш да си вървиш, ще те закарам до Престуик. Смея ли да запитам къде щеше да отидеш с таксито посред нощ?

— До Абърдийн. Мислех да преспя в някой хотел…

— Не ставай глупава! Дори нямаш билет за самолета!

— Ще си намеря!

— Аз те доведох тук и мой дълг е да се погрижа за прибирането ти. Ако можеш да удържиш самоубийствения си порив да се втурнеш в нощта като пощуряла кукумявка, изчакай няколко минути да оставя една бележка на Марк и да докарам колата.

— Не съм и сънувала, че…

— Никой не те кара да сънуваш — грубо я пресече Джъстин. — Сънят свърши. Сега седни на този неудобен стол и ме почакай! Мисля, че ще ти се отрази добре.

Недочакал отговора й, мъжът я хвана за раменете, обърна я и я сложи да седне на твърдия стол. Чак сега Марджи усети колко е изтощена, объркана и нещастна.

Нямаше сили да спори повече.

Два часа и половина по-късно, когато излязоха на магистралата за Глазгоу, с радост би посрещнала всеки спор. Каквото и да е, само не и хладното мълчание, което всеки момент щеше да избухне в леден ураган.

Пътуването им започна почти приятно. Обсъждаха състоянието на пътищата и шансовете на Марджи да хване първия полет, когато малко преди Единбург предната лява гума се спука и Джъстин отби на банкета.

Когато разгневеният мъж се хвана да монтира резервната гума, Марджи отвори прозореца и му предложи помощта си. Той я изгледа ядосано.

— Писна ми от теб! — сряза я. — Мога да се оправя и без помощта на една фуста!

Марджи отвърна на погледа му с още по-изпепеляващ.

— Мога да сменя гумата не по-зле от тебе, супермен такъв! И не съм длъжна да търпя скапаното ти настроение!

— Не съм в скапано настроение — изръмжа Джъстин и злостно запокити сандъчето с инструменти на земята. — Просто не ми се ще една красива блондинка да се пробва като механик върху колата ми!

На госпожа Ламонтан й се прииска да го удари с нещо тежко.

— Нямам намерение да се правя на механик! — ядно възрази тя. — И не виждам какво общо има цветът на косата с умението да смениш спукана гума. Но щом искаш сам да се търкаляш по пътя, няма да ти преча!

— Не се търкалям по пътя! — процеди през зъби Джъстин.

О, да, приятелче, точно това правиш, помисли си Марджи и впи хладен поглед в мъжа, който съблече сакото си и се залови за работа.

— Не е лошо да слезеш! — изсъска той. — Трябва да повдигна колата на крик!

Използваше спуканата гума като претекст да я обижда. Марджи имаше усещането, че този уж цивилизован мъж в действителност е див пещерен човек, готов да скочи и да я повлече за косата.

Безмълвно и високомерно слезе на пътя. Вятърът рошеше тъмните кичури по врата на Джъстин, а силните мускули на ръцете му играеха под ризата. В гърлото й заседна огромна ледена буца, която едва не я задуши. За миг помисли, че Джъстин е раздразнителен и заядлив, защото страда от раздялата като нея. Но това бе невъзможно! Само беше ядосан, защото не бе успял да постигне своето…

Той метна инструментите в багажника, избърса ръцете си в един парцал, изруга, навлече сакото и се качи в колата. Марджи не помръдна, докато той не й отвори вратата с трясък. Сетне се настани на седалката.

Изминаха останалата отсечка от пътя до Престуик в ледено мълчание. На разсъмване закусиха в един хотел близо до летището. Джъстин бе доста омачкан и мърляв. Бе успял да изчисти ръцете си от маслото, но бялата риза бе омърляна, а тъмносиньото му сако бе виждало и по-добри дни. Ледът помежду им най-сетне започна да се топи, тъй като в очите му гореше някакъв странен пламък, който Марджи не можеше да разгадае. Странно, не бе предполагала, че студеният поглед на Джъстин ще се затопли някога.

Хапнаха набързо, след това той я остави в хотела и отиде да й купи билет. Върна се почти веднага с радостната вест, че й е резервирал място за ранния следобеден полет до Ванкувър.

— Какво искаш да правиш сега? — попита Джъстин. — Предполагам, че си уморена след среднощния екшън по магистралите. Искаш ли да ти взема стая, за да се наспиш преди пътуването?

— Не — бързо отвърна Марджи. — Не, аз… Не може ли да се поразходим малко? Или да поседнем във фоайето да си поприказваме?

— Да приказваме ли? — Мъжът повдигна вежди, наведе се към нея и леко докосна коляното й.

— Знам, че последният ни разговор не бе особено любезен…

— Направо бе враждебен — поправи я той. — Добре, нека се разделим като приятели. Да сключим временно примирие, ако си съгласна!

— Съгласна съм — бързо отговори Марджи и си спомни последния път, когато бе изрекла тези думи на една скромна сватбена церемония в Монреал преди години…

Поразходиха се из града мълчаливо, сетне се прибраха в хотела и, докато пиеха кафе, той й се извини, че я е накарал да остане в Шотландия. Тя каза, че всичко е наред и с ентусиазъм заговори за работата, която я очакваше у дома. Джъстин я попита дали възнамерява да разшири бизнеса си, тя му отвърна, че не е мислила за това.

— А ти смяташ ли да разшириш бизнеса си?

— Може би ще открия нов клон… — уклончиво отговори той и я погледна крадешком. Марджи реши, че крие нещо от нея.

Дойде време да тръгват за аерогарата и единствената мисъл в съзнанието й бе, че скоро ще се раздели с любимия си. Завинаги…

Сбогуването бе съвсем различно от представите й. Бе очаквала Джъстин да се усмихва вежливо в опит да скрие от нея облекчението си. Мислеше, че ще се ръкува с нея просто като братовчед и ще я целуне покровителствено по челото.

Ала той въобще не се усмихна, само я гледаше втренчено. Марджи имаше усещането, че погледът му прониква в най-тайните кътчета на душата й. Лицето му бе застинало безизразно и ако не го познаваше толкова добре, щеше да помисли, че той страда. После Джъстин пое малкия куфар от ръката й, сложи го на пода и много нежно я взе в прегръдките си. Тя застина, като че ли мускулите й се парализираха, а Джъстин я целуна бавно, прекрасно и безкрайно чувствено.

Отначало Марджи не му отвръщаше, защото устните й не смееха да последват зова на сърцето, но подир малко странната вцепененост я напусна и тя отговори на целувката му страстно. Като за последно.

Когато Джъстин се откъсна от нея, в очите му се четеше отчаяние, но Марджи не го забеляза. Тя се обърна, вдигна куфарчето и се втурна към залата за заминаващи, без да се обръща.

Намери мястото си в самолета между една жена, бърбореща безспир, и някакъв мълчалив мъж, скрит зад вестник. Марджи седна и закопча предпазния си колан. Не чу нито дума от излиянията на бърбораната за зодиите, болестите, сватбите и разводите в семейството й.

Залисана в приказки, сладкодумната жена изобщо не забеляза сълзите, които бликаха от блестящите сини очи на Марджи…