Маргарет Драбъл
През иглено ухо (9)

Саймън Камиш се връщаше от Саут Хамптън, след като бе загубил едно дело, и имаше главоболие. Пътуваше с колата си към Роуз Василиу, но не му се искаше да ходи там. Вкъщи му се прибираше още по-малко. Ала и в двата случая дългът го призоваваше. Не можеше да не устои на думата си. Всъщност почти с нищо не можеше да помогне, мислеше си той — пък и цялата работа му се виждаше доста несериозна: ясно е, мъжът й е от хората, които само създават неприятности, докато тя (поне така му се струваше) е кротка, привързана към семейството, съзнателна майка, така че няма сериозна причина за проблем около децата. Но тя имаше нужда от уверение в това, а той пък не виждаше с какво е задължен да предлага безплатни успокоения на всяка жена, която срещне. Тя имаше дързостта да го иска от него, а пък той — глупостта да й го предложи.

Така разсъждаваше Саймън на път за Роуз, която, докато го чакаше, не мислеше подобни неща. Но и двамата бяха притеснени, тя — защото много добре разбираше нелепото си положение, а той — защото си беше поръчал да му издирят някои вестникарски материали за нея (бог знае защо проклетото му любопитство стигна дотам), и в тях намери необясними неща, които едва ли щяха да се харесат някому. Не ги проумяваше, пък и не му достигаха сили да се справи с неочакваната ситуация, така че се помъчи да потисне неловките въпроси, които възникнаха от тези открития, и да си обещае, че ще приключи с тази история, без да се задълбочава, спазвайки добрия тон, и ще се оттегли, преди да се е случило нещо неудобно. Това беше обичайно в адвокатската практика, дори много често не се изискваше нищо повече. Той се надяваше, че и в този случай ще бъде така.

За съжаление обстановката, която завари с пристигането си, изключваше подобен подход. Преди всичко децата още не бяха си легнали. Той бе изчислил, че най-голямото предимство от посещението му у Роуз ще бъде това, че ще избегне своите собствени деца, и се ядоса, като чу шума, когато Роуз отвори вратата.

— Извинете — каза тя в тясното преддверие, несварила да свали престилката си, — съжалявам, че все още не съм ги сложила да спят, но ей сега ще си легнат. Моля ви, влезте.

— Не се безпокойте — отвърна храбро той, като остави чадъра и куфарчето си и я последва в дневната, която му се стори този път неуютна, защото беше пълна с хора. Бременна млада жена, мрачна и сърдита на вид, седеше на канапето в някакъв унес и дори не вдигна очи към него, а в краката й се търкаляха и се бореха две мънички дечица (той с облекчение отбеляза, че поне бяха облечени в нощничка и пижама). Телевизорът работеше, но едно по-голямо дете му съперничеше, свирейки на обой.

— Хайде, вие малките, марш в леглата — нареди Роуз, но така, като че ли не очакваше отклик, и наистина не го получи, защото дребосъците продължиха да се боричкат, само голямото дете остави обоя си и протегна ръка да се запознае. — Това е Константин — представи го Роуз.

Саймън погледна лицето на момчето и почувства, че в края на краищата, всеки би се тревожил да не загуби детето си — подобна тревога е съвсем естествена, както и желанието й да получи уверения, че това няма да се случи, макар и опасенията да са неоснователни. Като видя „обектите“ на нейната тревога, цялата история му се видя твърде сериозна, дори само като предположение… Детето беше удивително. Имаше дълга руса коса и нежно лице, изключително изтънчено и чувствително.

— На обой ли свириш — рече глуповато Саймън, докато Роуз извеждаше зад гърба му двете по-малки, а бременното момиче се оттегли и изчезна, без да пророни нито дума.

— Да — каза Константин.

— Откога се занимаваш? — Саймън не се досети какво друго да каже.

— Не много отдавна.

— В училище ли ви учат?

— Един човек идва от време на време. Странстващ учител, така го наричат.

— Виж ти!

— Учи три момчета. Свирим заедно.

— Можеш ли да ми изсвириш нещо — попита Саймън и седна. Главата му се пръскаше от болка. Момчето засвири някаква мелодия. Когато свърши, Роуз слезе долу и го отпрати да се измие, то веднага се подчини, без да мърмори.

— Много възпитано дете — каза Саймън внимателно.

— Да, така е — отвърна Роуз.

— В него има нещо… удивително.

— Сигурно е косата му — рече Роуз. — Моята беше същата на неговата възраст. Интересно как я е наследил. — Изглеждаше изтощена.

— Изглеждате изтощена — отбеляза Саймън.

Тя го погледна рязко и отвърна:

— Вие също. — И двамата се засмяха.

След това тя му предложи да хапне, а той — да вечерят заедно навън, но тя отговори, че няма кой да остане с децата и затова му приготви нещо вкусно, въпреки че той не забелязваше много какво яде, тъй като през цялото време си говореха. Искаше да й зададе много въпроси и ги зададе, защото това изглеждаше най-естественото нещо в момента. Разпита я за брака й, за родителите й, за „заточението“ й на континента, за развода — но преди всичко попита за онази първоначална причина, която навярно бе предизвикала целия този проблем за децата. Защото бе стигнал до извода, че най-вероятно някакво желание за мъст бе подтикнало Кристофър да повдигне въпроса за родителските права — към тази мисъл го наведе и онова писмо колаж, което той бе изпратил на Роуз. В него Саймън прочете изрезка от едно заглавие в популярен ежедневник, което гласеше. „Под опека на закона. Всеки може да постави всекиго под опека на закона“, и бе придружено от снимка на момиче, на шега поставено под опека от съвсем непознат човек, който я видял да танцува в един бар. И той попита Роуз, която седна срещу него на масата, поставила до чинията си писмото:

— Какво се случи, защо родителите ти постъпиха така с теб? Ти всъщност не би се омъжила без тяхно съгласие, нали?

— Не зная — каза Роуз. — Вероятно бих го сторила. Всъщност аз ги предизвиках. Може би ми се е искало да ги предизвикам да направят нещо ужасно, как мислиш? Често си задавам този въпрос. Те са странна двойка, знаеш ли, и ме възпитаваха много странно, аз дори не знам какво са очаквали от мен. Бащата на баща ми имал гараж и баща ми първо натрупал състоянието си, а после се оженил за майка ми, и двамата били вече на възраст, към трийсет и пет годишни, и си мисля, че сигурно семейството на майка ми дълго е я увещавало да се омъжи. Сега те се грижат за къщата в Норфък. Майка ми не се задържа много там, почти през цялата зима е в чужбина. Всъщност тя не прави нищо, няма никакви приятели. Има някаква компаньонка и това е всичко. Майка ми е тъжен човек. Вечно е отегчена. Баща ми е съвсем различен, работи, без да се спира, не виждам защо му трябва това сега, но той просто не може да спре. Така че нямаха много време за мен — аз я отегчавах, а той не можеше да разговаря с мен, защото единственото, за което може да говори, е бизнесът, а аз не разбирам нищо от бизнес… Предполагам, че съм била истинско разочарование за тях, но от друга страна, е много трудно да се каже какво точно са искали да стана, защото никога не се опитваха да ме заинтересуват с нещо, никога не ме насърчаваха да изляза или да направя каквото и да било.

Естествено, като дете бях самотна, но тогава прекарвахме по-голямата част от времето в провинцията, а аз обичах живота там, все си намирах какво да правя. После изведнъж, когато станах на петнадесет години, им дойде на ум да ме пратят в пансион — кой знае защо не ме бяха пратили по-рано, човек би помислил, че ще се радват да ме няма около тях, може би просто не се бяха сетили. В началото не ми харесваше, но после се сприятелих с това момиче Емили, все още се виждаме често с нея и нещата започнаха да се оправят. Тя ме влачеше насам-натам, грижеше се за мен, предложи ми дори да се явя на няколко изпита и заедно да следваме, но за това беше вече твърде късно, защото моето невежество доста се бе задълбочило, все пак ми беше приятно, че въобще й хрумна такава мисъл… След като се запознах с Емили, бързо се окуражих. Тя постъпи в Лондонския университет, докато учеше там, аз прекарвах все повече време в лондонската ни къща, срещах се с нейни приятели, излизах с някои от тях, те ме съветваха как да подредя живота си — разбиранията им бяха доста леви, сигурно това важи за всички студенти, но все пак само по себе си беше странно, защото Емили никога не се бе интересувала от политика и дори винаги съм мислила, че си пада малко фашистка. Но както и да е, всичките й приятели постоянно ми говореха какво да правя с парите си.

За момиче на моята възраст аз наистина имах много пари, получавах солидна издръжка и винаги можех да харча колкото си искам — плащах навсякъде, където ходехме, винаги плащах аз, те бяха доволни, че съм покрай тях, и в замяна ми даваха различни съвети какво да правя с парите си и за какво трябва да ги използвам. Оттук започнаха всичките беди: дадох голяма сума за едно политическо списание, не точно студентско и не съвсем професионално, и тази история някак си попадна във вестниците, от което баща ми страшно се разгневи. Списанието отпечата и някаква статия за стачките в неговия бизнес и той реши, че аз съм им дала сведенията. Защо мислеше, че съм аз — това не зная. Така или иначе, една вечер поиска да ме види. О, беше много страшно, не това, което каза, а пълното му отчуждение от мен, което видях в очите му, спомням си, че го попитах: „Но ти какво мислиш, че правя, как си представяш, че живея, нали трябва да върша нещо!“. Той ме попита защо точно това. Отговорих, че не съм предполагала, че ще има нещо против, не съм предполагала дори, че ще го е грижа, а той ми отвърна, че наистина не го е грижа, стига само името ми да не се появявало по вестниците и че ако прахосвам парите си за анархистите, повече няма да получа нито пени. После съкрати издръжката ми, горкият човек, не подозираше нищо и дори след като я съкрати наполовина, аз продължих да си живея много добре. Сигурно е мислел, че си купувам дрехи или нещо подобно, защото една жена така би трябвало да харчи парите си. После ми зададе единствения умен въпрос, който някога ми бе задавал: дали съм влязла в Компартията, аз казах, че не, което бе самата истина, макар по едно време да имах такова намерение. Мислех, че след всичко това ще ме прибере вкъщи и няма да ми позволява да излизам много-много, но той не бе в състояние да го направи, вече беше свикнал да ме оставя да живея самостоятелно, всъщност — да ме пренебрегва, да забравя за моето съществуване, и не можеше да предприеме нищо определено, за да ме спре, не знаеше как да го стори, а майка ми бе още по-незаинтересована и безпомощна, впрочем по това време тя се намираше в Ница. Много време прекарваше там. Не беше добре със здравето. И никога не е била.

Тук тя като че ли засече, очаквайки от него нещо повече от насърчителните възклицания, с които досега бе реагирал на монолога й.

— И сред тези студенти ти срещна съпруга си, така ли?

— Кристофър ли? Не, не сред тях, не съвсем. Е, донякъде — да, защото се запознах с него в редакцията на онова списание, то не беше точно редакция, а някакъв сутерен в Блумсбъри, където живееше един от тях, и едновременно го използваха за редакция. Знаеш ли, истината за онази статия за стачката е, че в действителност аз им дадох информацията, ала без да искам, просто не подозирах скрития смисъл на всичко, което им разказвах. Но да се върнем на Кристофър: седях в онова подземие и слушах един от нашите, който говореше за това и онова, в момента май за Южна Африка, когато влезе Кристофър, натоварен с камара афиши. По онова време той караше фургон, лично негов, но се занимаваше и с много други неща. Онзи мой приятел хвърли поглед на Кристофър и му предложи чаша кафе, направи го „другарски“, защото му се стори, че Кристофър има вид на потенциален другар и защото бе симпатично момче и му беше много приятно да черпи с кафе разни шофьори, пък и защото това бе такова място, където почти нищо друго не се правеше. (Като чу последното изречение, Саймън се удиви от нещо, толкова естествено за много други, но непривично за Роуз и му беше нужно време, докато проумее, че тя просто бе обхваната от чиста злоба.) И тъй, Кристофър седна да пие кафе, аз го гледах, мисля, че и той ме гледаше, защото, когато казах, че трябва да си тръгвам, той съвсем естествено ми предложи да ме закара. Естествено, защото имаше фургон. Тръгнах си с него, но всъщност за никъде не бързах, в ония дни никога нямах точна цел, той ме закара до вкъщи и аз го поканих, защото нямаше никой, пихме чай, после — малко алкохол, после аз излязох с него, вечеряхме навън и така започна.

На колко години бях ли? На деветнайсет, а той — на двадесет и една.

Обичах го. Бях влюбена в него до полуда! Той просто ме прелъсти. И много добре знаеше какво прави. Две нощи в седмицата работеше в един гръцки ресторант на Шарлот стрийт, аз ходех там, седях в кухнята и го чаках. Така беше. Всъщност аз не го… познавах, изумително е колко малко знаех за него. Но не исках да зная много, защото подозирах, че много неща няма да разбера. Той очевидно не беше глупак, иначе нямаше… е, не искам да кажа, че не бях глупачка, защото по отношение на него бях пълна глупачка, но поне го съзнавах. Той беше завършил гимназия, в началото предположих, че е почнал да работи веднага след това и трябваше да минат години, или поне месеци, докато науча, че е започнал да следва, но е отпаднал или сам се е отказал — мисля, че не е могъл да издържи. Той наистина мразеше подобни традиционни институции, не изпитваше към тях нищо, освен презрение — трябваше да го проумея по-рано — отказал се бе от амбиция, а не понеже му е липсвала амбиция, и още, защото не е могъл да си представи, че ще изгуби три и повече години само с една студентска стипендия, без да научи кой знае какво, докато тоя фургон, дето го караше, и всичките вземания-давания, услуги и афери, с които се занимаваше, му носеха много повече. Всеки друг на негово място би разсъждавал така. Беше много привлекателен. Такъв един мръсен и просмукан с миризмата на фургона, живееше на сандвичи с бекон — беше човек, какъвто дотогава не бях срещала и тъкмо такъв човек да ме хареса, о, това за мене бе…

— Теб сигурно много хора са те харесвали, Роуз. Била си желана партия.

— О, не, не, нищо подобно. Поне никой от нашите приятели с Емили. Те бяха алтруисти, използваха парите ми, но само за храна, за дарения и напитки, като заем или за аборти, в главите им никога нямаше нещо толкова грандиозно като проект да се оженят за мен, на тях такова нещо просто не можеше да им хрумне, пък и аз не бях красавица, имах доста невзрачен вид и все още си го имам… но не, не мисля, че някой е хранил по-специални намерения към мен. Е, имаше… имаше едни официални ухажори, нещо като дежурни ухажори, но аз не гледах на тях сериозно. Или обратното, те не гледаха на мен сериозно. Бяха още твърде млади и не бяха дорасли за такава мисъл.

— И тъй ти стана доброволна жертва на Кристофър и неговите сандвичи с бекон?

— Точно така. Доброволна и изгаряща от нетърпение. — Тя прокара ръка през косата си и се засмя. — Прекарвахме много време в един гръцки клуб в Камдън Таун. Прозорците му бяха облепени с хартия, беше много таен. Играеха се карти и билярд, а аз седях и ги гледах. Вътре не пускаха много момичета, но мен ме пускаха, защото бях момичето на Кристофър. Тогава си мислех, че това е истинско отбрано общество и че аз най-сетне съм пробила на такова място. Наистина се чувствах привилегирована, докато седях и пиех една след друга чаши кафе. Сега разбирам колко е било смешно всичко това! Или почти смешно. Щеше да бъде наистина смешно, ако днес можех да кажа, че съм го надживяла…

— Ти изглеждаш така, сякаш си го надживяла — каза й той, воден от нищо незначеща любезност.

— Не знам дали е така.

— Кажи ми — поде Саймън, — какво те накара да решиш да се омъжиш? Какво те накара да мислиш, че искаш да се омъжиш?

— Ами, трудно ми е да определя — почна тя. — Но мисля — говоря само за себе си, че исках по някакъв начин да се изявя. Чувството ми беше много силно и трябваше да покажа, че е сериозно. Сигурно по тази причина се женят повечето хора, нали? От признателност. Поне донякъде. Не си спомням точно как стана дума за женитба, мисля, че говорех нещо за Емили, която току-що се бе сгодила за Офенбах, и Кристофър ми каза много мило: ти би ли се омъжила за мен? Такова нещо не бях си пожелавала, много пъти му го повторих, но след като веднъж го бе изрекъл, знаех, че не ще мога да се съпротивлявам и ще трябва да го направя. Не забравяй също, че по онова време бях безнадеждно влюбена, просто ходех подире му като малко дете. И така, решихме да се оженим. Не можех да повярвам. Не можех да повярвам на щастливата си съдба.

— И какво направихте?

— Какво направихме ли? Първо, Кристофър написа писмо на баща ми, а той му отговори, че сигурно се шегува. Тогава двамата с Кристофър отидохме при него, стана скандал, той нарече Кристофър мръсен грък, а Кристофър пък го нарече еврейска свиня, като много добре знаеше, че баща ми не е евреин и никога не е бил, а аз се разплаках, излязох от къщи заедно с Кристофър и не пожелах повече да се върна. После всичко се завъртя много бързо… В действителност дотогава не бях разгласявала връзката си с него, но сега вече изглеждаше наложително да разкрием отношенията си и започнахме да излизаме заедно „в обществото“ или поне в такива кътчета, каквито намерехме — ходехме по барове и ресторанти и аз го водех на всички ония досадни събирания, на които ме канеха, а преди не ходех, изобщо — вдигнахме шум около себе си. Беше много интересно… Изглеждаш поразен. Не ти харесва това, че сме вдигнали шум около себе си, нали?

— Май че това, което ме поразява най-много, е мисълта, че на теб е могло да ти харесва, както сама го каза, да вдигаш шум около себе си?

— Да, но аз съм се променила оттогава. Това беше преди много години. Променила съм се.

— Може ли човек да се промени толкова много?

— Точно това — поде тя малко тъжно и напрегнато — понякога се питам и аз.

— Не мисли за това сега — отсече той, съжалил за думите си.

— Добре, няма — каза по-бодро Роуз. — Трябва да завърша тази история, нали? Докъде бях стигнала?

— Беше стигнала до момента, когато ти и Кристофър сте предизвиквали родителския гняв. Къде живеехте по онова време?

— Ами колкото и невероятно да е, живеехме в онзи сутерен, където се срещнахме за първи път. Аз бях обещала, че ще пазим редакцията, защото момчето, което живееше там, бе изчезнало без следа и ние спяхме на един матрак на пода насред цели бали вестникарска хартия. Беше хубава къща, една от онези стари къщи, разположени в малки редици и никой не знаеше, че сме там, освен неколцина приятели, които бяха обещали да не казват. Всеки ден звънях вкъщи и ги питах дали са размислили — до това време баща ми бе успял да придума майка ми да се върне, — а те ми крещяха, че ще изпратят полиция по дирите ми и ще ме оставят без пукната пара и бог знае още какво.

— Не направи ли някакви стъпки към помирение?

— Разбира се, че направих, казах, че ще се върна вкъщи веднага щом ми разрешат да се омъжа за Кристофър, казах им да ме лишат от издръжката, ако искат, добавих дори, че мога да почакам, докато стана на двадесет и една, което значеше още цели осем месеца. С Кристофър се познавахме вече година. Година е много време. Не можехме да бъдем обвинени, че не сме се познавали достатъчно.

— Но обстоятелствата около вас едва ли е могло да се нарекат нормални?

— Едва ли. По-скоро не.

— Сигурно тази изрезка е от това време? — каза той и извади от джоба си парче вестник.

Тя я взе и я погледна със смесено чувство на гордост, отвращение, смущение и ирония, с което му стана много симпатична.

— О, боже? Откъде намери това?

Беше снимка на тях двамата с Кристофър, много по-млади, седнали в един ресторант. Свещник и рози. Кристофър изглеждаше самодоволен нечестивец, а Роуз — обикновена и изпълнена с желание да се хареса. Заглавието гласеше: „Червената дъщеря на един магнат с гръцко крупие“.

— Къде я намери? — повтори тя, като му я връщаше.

— Откраднах я от един свитък с материали за теб. Много ми хареса. Но защо крупие? Той и с това ли се занимаваше?

— Не, не, нищо подобно. Това беше грешка, вестникарите се обадили на един мой приятел и той им казал, че Кристофър е куриер, защото сметнал, че това е най-изисканият начин да нарече шофьора на фургон, макар че по това време Кристофър вече се бе избавил от фургона и си бе купил кола, с моя помощ, разбира се, и с нея разхождаше из града разни американки, за да им показва забележителностите, така че в края на краищата, можеше да се нарече и куриер. Или… както се наричат такива момчета. Но крупие, не! Въпреки че сигурно би се справял добре с такава работа. Беше наистина добър комарджия, много добър. Във всеки случай тази кола беше последното, което получи от мен, защото баща ми закри банковата ми сметка. Това беше първото предупреждение, което получих, че нещата ще тръгнат зле. Отидох в районния клон на касата на Ръсел Скуеър, помолих ги да се свържат с моя клон на Марлб Арч и да ми отпуснат малко пари, но те ми отказаха. Не можех да повярвам.

— Разтревожи ли се?

— Ако искаш да знаеш истината — каза тя замислено и предпазливо, — мисля, че изпитах облекчение. Точно така, облекчение. Звучи глупаво, но беше така. Донякъде бях доволна, че все пак съм успяла да им повлияя, пък и макар да звучи абсурдно, радвах се, че скъсвам с всичко това. Дълбоко в себе си винаги съм била убедена, че човек не може да се избави от парите си, че те се впиват в него като пиявица или някакъв паразит и се множат и множат, дори и да се опитва да ги изтръгне — и съм била права, изглежда съм почувствала какво ще ми се случи. Ето ме, сега живея тук, в тази малка къща, едно напразно усилие от моя страна, макар и в много отношения справедливо, живея съвсем скромно, но винаги се намират хора, които ме канят да излизам, вестникари, които ми плащат, или поне ме хранят и поят, когато поискам, дори дрехите ми са скромни — онази рокля, с която бях, когато се запознахме — имам я от дванадесет години, но все още мога да си позволя да я нося. Но тукашните хора не могат да ми помогнат и никога не са могли… О, боже, вече не знам какво говоря. Има и нещо друго, един ден внезапно осъзнах, че колкото и да се мъча да се отърва от парите, които ми се полагат, нищо на света не може да попречи на баща ми да ги остави на децата. Как мога да го спра в края на краищата? Те са единствените му внуци. Как мога да го спра?

— А защо е нужно да го спираш?

— Не е ли ясно?

— Не е напълно ясно. Но не се задълбочавай в това сега, то е съвсем друг въпрос. Върни се на историята със закриването на банковата сметка. И облекчението.

— Да. Ами… забравих докъде бях стигнала. Облекчението. Излязох на улицата, погледнах в чантата си и преброих всичко, което двамата имахме. Петнадесет лири и десет пенса, това беше. Прилична сума.

— Едва ли е щяла да ви стигне за дълго.

— Не, не стигна, защото отидохме право в клуба да разиграем тези пари, с цел да подобрим финансовото си състояние, и загубихме всичко.

— Било е глупаво от ваша страна.

— Да, безспорно беше глупаво. Но тогава ни се виждаше много смешно. После се върнахме в квартирата да си отспим, а там ни чакаше един човек. Отначало си помислих, че е от полицията, във връзка със списанието постоянно имахме подобни неприятности, но той търсеше точно нас, обясни, че аз съм поставена под съдебна опека, и предупреди Кристофър да не се меси. Не знаех дали да вярвам или не на думите му, но изглеждаше ужасно сериозен, а освен това и Кристофър явно го прие много сериозно, тъй че се съгласих да се прибера вкъщи и да се разбера с баща ми, а Кристофър бе откаран от един друг полицай, чух ги да си говорят, че съдебното разпореждане е влязло в сила, това бяха думите им, ако не се лъжа, и че ако сега той се опита да установи връзка с мен, ще бъде арестуван и хвърлен в затвора за незачитане на съда. Не можех да понеса раздялата, защото наистина не можех да живея без него, разбираш ли, времето за мен спираше, когато него го нямаше, един час без него ми се струваше цяла вечност! Не виждах какво мога да направя. Господи, чувствах се ужасно още преди да узная най-лошото, толкова бях самотна, едва ли не под домашен арест, в тази къща — мавзолей, сякаш отново бях дете, измъчено от отегчение, което с нетърпение чака да порасне. Но през цялото време знаех, че каквото и да направят, не могат да ме накарат да чакам повече от осем месеца. Исках да пиша на Кристофър или да му се обадя по телефона, за да му кажа, че ще чакам, но те ме следяха непрекъснато — беше невероятно, неописуемо и си мисля, че единственото, което ми даваше сили да издържа, бе чувството, че съм мъченица. Всъщност те едва ли си даваха сметка, че това е най-неподходящият начин да се отнесат с мен, макар че надали щях да съм такава, каквато бях, ако дотогава бяха разбрали как да се оправят с мен. Единственото успокоение, което получих, бе, когато баща ми има неблагоразумието да ми каже, че се опитал да подкупи Кристофър, но той отказал всичко, каквото му предложил, което показваше поне някаква вярност към мен.

— Вярност, която не е била напразна.

— Да, така се оказа. Но той не е могъл да бъде сигурен в това, нали? Абсолютно сигурен? Можел е и да загуби… После родителите ми решиха да ме изпратят в чужбина, докато навърша двадесет и една. Цели осем месеца изгнание. Наистина си мислех, че няма да издържа. А най-лошото бе, че трябваше да замина, без да се обадя на Кристофър. Успях да подкупя един човек да му предаде писмо — е, не точно да подкупя, а просто да убедя, защото вече не ми бе останало нищо, с което да подкупвам, и една нощ Кристофър се появи — хвърли камъчета по моя прозорец и ние успяхме да се видим за половин час, преди да ни усетят, аз му обещах да се върна, а той обеща да ме чака, после ни откриха, баща ми заплаши, че ще повика полиция и ще го прати в затвора, аз заявих, че ако го направи, ще се самоубия, а ако остави Кристофър на мира, ще замина послушно за Париж, както бе уговорено. Така и стана. Сега ми идват на ум много неща, които сме могли да направим — просто да избягаме, аз можех да заявя, че очаквам дете или нещо подобно, но тогава нищо такова не ми хрумна, пък и не можех да се срещам с Кристофър, за да измислим нещо заедно, а онзи половин час прекарахме в ласки и обещания, без никакви проекти за бъдещето. Просто проиграхме шанса си. Не можахме да вземем нещата в ръцете си. Човек не знае как да се държи в такава ситуация, не знае правилата, а законните положения така и не можах да разбера, въпреки че баща ми постоянно караше адвоката си да ми ги обяснява. Горкият човек, беше така притеснен от цялата тази история, че не смееше да ме погледне в очите.

— И тъй, изпратиха те в чужбина.

— Да. Точно така. Беше истински кошмар! Заминах с една братовчедка, по-скоро леля, беше много по-възрастна от мен и заскитахме из Европа. Тя през цялото време ме наблюдаваше — изпълняваше задълженията си много съвестно, бродехме от град на град, аз никога не знаех предварително за къде пътуваме, така че не можех да се обадя на Кристофър и да му кажа да дойде и да ме спаси. Тя държеше паспорта ми в чантата си. Беше нетърпимо. Измъчих се до смърт. Лошо ми става, като се сетя за това пътуване. Как преживях всичките онези дни, без да продумам нито дума… Бяхме в Париж, Рим и Амстердам, Брюксел и Прага, в Бавария. И тази моя нещастна братовчедка, кой знае как се е чувствала, тя самата сигурно се е измъчила, макар постоянно да се преструваше, че й е много интересно. Всъщност и на нея много й се искаше да разговаря с някого, както и на мен, ала щом завържех някое запознанство, в хотела например, на часа решаваше, че е време да си тръгваме, да не би случайно да почна да прелъстявам или подкупвам хората. Впрочем днес не мога да си обясня защо се примирих с това положение и не избягах, макар че след месец-два започнах да правя капитал от своята издръжливост и си обещах, че ще издържа пътуването докрай, дори и да ме съсипе. Пък и къде ли можех да ида без паспорт и пари. Изчетох безброй книги. Не биваше да ме пращат в Италия, там имаше хора, които постоянно ми напомняха за Кристофър… Моите родители се отнесоха зле с мен, както разбираш. Просто не е за вярване. Знаеш ли какво направи баща ми? Преди всичко се закле тържествено, че ако се омъжа за Кристофър, когато навърша двадесет и една, напълно ще ме лиши от наследство — тогава още не знаех, че не би могъл да го направи, защото моите пари бяха отпускани на кредит, за да му спестят данъка върху свръхпечалбата. Сигурно се е проклинал за това свое скъперничество. Но много по-лошо бе онова, което направи с Кристофър. Не знам как да ти го кажа, то хвърля толкова лоша светлина върху него. Не съм го казвала на никого досега, или само на един-двама души.

— Не ми казвай, ако не желаеш.

— Не, мисля, че искам. Баща ми просто нае частен детектив да следи Кристофър и ми изпращаше донесения за всичко, което не би ми се харесало. Представяш ли си какъв ум може да измисли подобно нещо? Мисля, че бяхме в Залцбург, когато получих онова донесение за Кристофър и другата жена. Имаше и много други момичета преди това, съвсем достатъчно, за да ме разстроят, но с тази последната нещата изглеждаха по-сериозни, с нея той живял седмици в същия онзи сутерен. Предполагам, баща ми си е мислел, че това ще ме довърши. Господи, колко мразя всякаква чужбина! Кракът ми няма да стъпи там, докато съм жива. Тази новина ме съсипа, но си помислих, че може да не е вярно. Щом е бил способен да изпрати частен детектив след моя годеник, сигурно би могъл да фабрикува и лъжи. Ако пък беше истина, трябваше да се обадя на Кристофър и той щеше да ме разубеди. Отдаваше му се много добре да избива от главата ми разни подозрения, ревност и така нататък, пък и нищо друго не му оставаше, защото бе твърде лекомислен, а пък аз, от своя страна, лесно се оставях да бъда разубедена, защото и без това не бях сигурна, че го заслужавам, една малка частица от мен вярваше, че ми е провървяло, задето е мой, поне донякъде. Така започнах да мечтая за завръщането и как той с един замах ще ме освободи от ревността, от чувството, че съм измамена, или по някакъв начин ще ми внуши, че това са глупости. Чаках с нетърпение този момент. Но все пак от време на време се… не, какво говоря — аз непрекъснато се безпокоях, че когато се върна, той няма да ме иска повече, че съм изтърпяла всичко напразно и накрая баща ми ще победи. Ала въпреки всичко имаше нещо в мен, което ме караше да вярвам, че това не е истина и че той ще дойде да ме посрещне.

— И дойде ли?

— Да, дойде. Ние се върнахме в Англия в деня, след като навърших двадесет и една години и той беше там, на пристанището в Дувър, и ме чакаше. Беше изключителен миг. Можеш да си представиш…

— Откъде е знаел кога пристигате?

— Е, да си призная, аз го уредих. Предната нощ прекарахме в Париж. Празнувахме рождения ми ден. Вече бях започнала да обработвам по малко горката си братовчедка и тя имаше нещо наум за собственото си бъдеще, станали бяхме твърде близки, и как няма да станем след осеммесечно принудително съвместно заточение. Настоях да празнуваме рождения ми ден в хотела, почерпихме всички с шампанско — хотелът беше само за англичани, имаше и един журналист от английски вестник, той ме позна, а аз го помолих да телефонира във вестника си и да им разкаже цялата история, което той, разбира се, направи. Някой от вестника се обадил на Кристофър и така той пристигна да ме посрещне — стоеше на кея, заобиколен от журналисти, а аз бях свободна и никой вече не можеше да ми попречи.

— Да — каза Саймън. — Виждал съм снимките.

— Трогателни са, нали?

Той замълча, мислейки си за фотографиите и за интервютата от онзи ден. Под тях имаше текстове, които гласяха: „Наследницата, обляна в сълзи, е отново с мъжа, когото обича“ или „Роуз се завръща цъфтяща“, а овехтелите вече снимки показваха една уплашена Роуз, която се притиска до не по-малко уплашения на вид Кристофър, и двамата пребледнели (това можеше да се предположи) от ужас заради всичко, което бяха извършили и което им предстоеше да извършат. В отговор на въпросите на репортерите за нейните бъдещи планове, Роуз бе казала: „Ще се оженим още утре. Чакахме достатъчно дълго“, а на въпроса колко дълго би я чакал, Кристофър бе отговорил: „Бих я чакал не осем месеца, а осем години“. Когато ги попитали какво мислят за това, че може да бъдат лишени от наследство, и двамата отговорили, че никога не са се стремели към пари, а само един към друг.

— Да, трогателно — каза той. — И тъй, вие се оженихте.

— Точно така. Веднага се оженихме. Така свърши всичко. И дойдохме да живеем тук, но заемахме само горния етаж, нещо като апартамент. Беше ни нужно много време, за да купим цялата къща. Но за това вече съм ти разказвала. — Тя направи дълга пауза и започна да дроби на малки парченца кората на сиренето си, после каза: — Жалко наистина, че след всички тези усилия и преживявания Кристофър и аз не направихме още мъничко усилие, след като се оженихме. Поне така казват повечето хора. Струва им се, че всичко е било напразно.

— Само ти можеш да кажеш дали е било напразно или не. Мисля, че щом тогава ти се е струвало необходимо, значи е било необходимо.

— Ами да, мисля, че така беше… по принуда.

— Ти като че ли много си се променила оттогава?

— Всички сме се променили. Десет години е много време. А вече изминаха повече от десет. В какъв смисъл съм се променила?

— Сякаш си се укротила малко. Всичко това — той посочи стаята, прозорците, улицата навън — не изглежда подходящ завършек на такава драма.

— Не бях права за драмата. Всъщност не обичам драми. Никак не ми допадат, а на теб? Сигурно и на теб. Опитвам се да осмисля всичко, казвам си, че все пак е трябвало да премина през тази драма, за да стигна дотук. Може би съм преживяла нещо като революция, лична революция. Не се мина и без малко проливане на кръв за доказателство… Но съм твърдо решена да не допускам грешката на повечето революции — няма да се върна към това, което се борих да не бъда.

— Но какво цениш толкова много в сегашното си положение? Какво ти хареса в него? Прости ми откровеността, но трябва да знаеш, че мнозина сигурно смятат, че нарочно си избрала този начин на живот. Живееш в непривлекателен район, нямаш пари, при положение че би могла да бъдеш по-богата от всички други — наистина изглежда странно, че човек трябва да прави революция, както ти се изрази, за да постигне точно това.

— В началото не се стремях точно към това, беше ми нужно време, докато разбера какво именно ценя — трудно ми е да го обясня, хората не ме разбират, а когато обяснявам, излиза безсмислено и някак обикновено. Тук ми харесва именно защото е обикновено и защото мога… о, не знам как да ти кажа… мога сама да си лъскам обувките, да се притеснявам как ще платя сметката за електричеството, да се грижа за децата си, да ги прибирам от училище, да дебна разпродажбите по магазините. Да, зная, зная, хората мислят, че това не е истинският ми живот, мислят, че е глупаво да стоя тук, че си играя. Казват ми, че всички тук са нещастни и така нататък. Но те не знаят истината, защото никога не са опитвали. А пък аз знам. Тук мога да усетя обикновените неща от живота. Намалението на цените или хубавото време, бебетата в количките или разговора в магазина… О, не мога да го опиша, нито да го защитя и не очаквам съчувствие. Предполагам, че ти звучи превзето.

— Не, не точно превзето, но съм изненадан, че можеш да се задоволиш с толкова малко. Преди си била много дейна, постигала си това, което замислиш, дори за женитбата си, знам, че си го направила.

— Откъде знаеш?

— От това, което другите говорят за теб.

— И какво говорят другите за мен?

— Че си отстъпила. Че може би си се предала.

— Ник ли го казва?

— Да, Ник го казва.

— Ник няма как да знае. За мен сега е напълно достатъчно да се грижа за децата си. Е, не съм се изолирала съвсем, разбира се, не мога да го направя, защото не мога да отказвам на поканите на много хора, човек не може да се откаже от живота, когато има приятели, защото наистина имам приятели — виждам се с тях, правя нещо за тях, даже и публично, от време на време. Но това общуване е просто част от човешката ми природа, докато тук съм нещо повече, тук аз съм аз и то е съвсем различно. Много дълго време ми бе нужно да го осъзная и сега не мога да си позволя да го загубя. Щастлива съм така. Струва ми се нормално и правилно. Хората много трудно стигат до убеждението, че са прави. Какво друго е нужно на човек, освен чувството, че е прав? Лошо се изразявам, не мога да го обясня добре, нито да се оправдая, но това, което чувствам сега — и тя зарови лице в шепите си, като че ли собственото й признание я притесняваше — че нещата, които върша, са част от мен: те са еднообразни, знам, но не ми тежат, обичам да се занимавам с тях и ги върша — тя се поколеба за миг, — върша ги с любов. Ставам, дръпвам завесите, пазарувам, лягам си. Разбираш какво искам да кажа.

— Как мога да разбирам какво искаш да кажеш — отговори смаяно той, — когато аз самият абсолютно нищо не върша с любов.

Тя замръзна, както бе закрила с длани лицето си. Разтвори пръсти, отпусна ръце и бавно го погледна. Известно време не сваляше поглед от него. Той бе вперил очи в масата, изпълнен от някаква безумна тъга.

— Не ти вярвам — каза най-сетне тя. — Седиш тук толкова дълго време и ме слушаш — това говори поне за милосърдие. А милосърдието е форма на любов.

— Откъде знаеш? — вдигна той поглед към нея и се усмихна с неприятна, снизходителна усмивка, която й донесе облекчение. — Откъде знаеш, че не съм отегчен до смърт? Откъде знаеш, че не съм проклел всяка минута, която прекарах тук?

Беше готова за това:

— Защото — тя се усмихна бързо, живо, победоносно, — защото, ако си ги проклинал, толкова по-мило би било от твоя страна. Не съм ли права?

— Мисля, че нищо няма значение, ако човек е неискрен…

— Не, нищо подобно — тя го изгледа със спокойно превъзходство и доброта. — Тук не си прав. Звънът на чинелите и удрянето на големия барабан, нали за това мислеше? Не било милосърдие? Разбери — действието е важно. А ти седя и слуша. Можеше да станеш и да си отидеш. Но ти ме слушаше, даже си направи труда да ми зададеш няколко съвсем уместни въпроса.

— Мило мое момиче, достатъчно дълго съм задавал уместни въпроси на хората, за да зная как да го правя, и то така, че никой да не се усъмни в искреността ми, уверявам те. Имам силно чувство за дълг. И от това чувство съм се ръководил през целия си живот. А то е много разрушително за останалите чувства. Ако някога се бях доверил на емоциите си, сега щях да водя много по-незавидно съществуване, уверявам те.

— Тогава не те разбирам, в какъв смисъл твърдиш, че твоето съществуване е завидно?

— В смисъл че изпълнявам задълженията си. Както вече казах. Струва ми се, че съм посветил почти всичкото си време да правя неща, които съм си мислил, че трябва да направя, а не които ми се е искало да правя, и в резултат вече не е останало много, с което наистина ми се иска да се занимавам. Така че леко се разстроих, като чух за твоето упование в стойността — или, може би, добродетелта на простите неща, докато аз едва събирам достатъчно сили да се справя с непосилните и изтощителни задължения в живота си… Колко е хубаво, че едно пазаруване или разпродажба могат да ти доставят радост. Как бих искал един ден и мен да ме споходи такова благоволение на съдбата.

— Съжалявам, ако съм те разстроила.

— Да. Сигурно съжаляваш. Разбира се. Който има, ще му се даде и преумножи!^[1]

— Единственото, което се опитах да направя, бе да се откажа от всичко, което имах.

— Но не се получи, нали? То остана в теб, ти сама го каза, не можеш да се отървеш от него, от благоволението или богатството, не можеш да се избавиш от тях, нали? Те растат и се множат.

— Не е чак толкова страшно.

— Напротив, страшно е… Но не ме гледай така, аз също не бих искал да те разстройвам. По-добре разказвай по-нататък, моля те.

— А ти ще ме слушаш от покорно задължение?

— Това е най-доброто, на което съм способен. Това е най-доброто, което и ти можеш да направиш за мен. Кажи ми защо даде пари за построяване на училище в Африка? Имам предвид не защо въобще ги даде, това човек лесно може да си обясни, а защо ги даде точно там. Вероятно си се колебала какво да избереш, след като веднъж си решила да се отървеш от тях?

— Сигурно си уморен. И ти се иска да се прибереш. Изглеждаш уморен, още като пристигна забелязах.

— Сега се чувствам по-добре. Иска ми се да чуя. Наистина ми е интересно.

— Наистина ли? Щом е така… Много мило от твоя страна. О, боже, колко ми е трудно да разказвам за това, всичко беше много тъжно, а аз излязох такава глупачка! Училището в Уджухудиана. Обзалагам се, че ти дори не знаеш къде е Уджухудиана, нали? Наричаше се Джухудиланд, преди да получи независимост. Ужасно скучно място. Там почти нищо не се случва, тъкмо затова ме заинтригува, защото бе толкова скучно, разбираш ли какво искам да ти кажа? Виж, ето тук е — тя стана и му донесе том от енциклопедията „Мънди и Грос“ с карта и снимки. — Разбираш ли? Привлече ме, защото ми се видя малко, мирно и усамотено кътче. Големите, неспокойни страни като Конго и Нигерия не бяха за мен. Тази земя не е плодородна, повечето й жители са номади, отглеждат много добитък, ето — той разгръщаше страниците на книгата — можеш да видиш и сам. И така, започнах да събирам изрезки и да чета книги. После избухна онази война. Вероятно не си спомняш. Беше малка гражданска война — едно племе против друго, но в столицата Гболо бяха извършени големи жестокости, имаше много убити, градът беше полуразрушен. И един ден в „Таймс“ се появи снимка. Чакай, ще ти я покажа.

Тя отново стана, отида до писалището и извади от една преграда стара, измачкана изрезка от вестник. Той забеляза, че докато му я подаваше, гледаше встрани, а свободната й ръка неловко и някак нервно прикриваше изображението, като че ли не искаше да я зърне, не искаше въобще да си припомни, сякаш самото докосване до нея вече беше сигнал за тревога. Той нетърпеливо я разтвори и погледна. Беше градски площад, на който нямаше нищо внушително, постройките бяха ниски, настилката разбита. Качеството на фотографията беше лошо — подробностите едва се различаваха. В средата се бе изправил един полицай, втренчил поглед в телата. На онова място от снимката, което единствено беше на фокус, се виждаше малко дете със скръстени крачка, седнало до сами един от труповете. Личеше си, че това е трупът на майка му. Детето беше голо. Седеше голо в прахта, личицето му бе ужасено, широко разтворените му очи се взираха неразбиращо в пространството, устицата му беше леко разтворена. Удивителна снимка. Като гледаше Саймън, който тежко въздъхна, взирайки се в снимката, Роуз си припомни изображението и й се стори, че сякаш отново го вижда за първи път.

— Разбираш ли? След като видях снимката, дълго не можах да я забравя. Почувствах, че веднага трябва да направя нещо. Следващата седмица се появи призив, не съм сигурна дали си спомняш, от един човек от Урумби, северната провинция на страната, който бе пристигнал тук. Казваше се Ниока. Акисофери Ниока. Отидох на лекцията, която той изнесе в Института за Африка. Апелираше за помощи, за да се построи ново училище, старото изгоряло при междуособиците. И така изпратих моите пари. Това е.

— Просто така? — учуди се той.

— Да. Просто така.

— И какво се случи после?

— Сега започва най-тягостната част от историята. Построиха училището, но след година войната, която уж бе приключила напълно, избухна отново, и то много по-ожесточено, стигна се до истинска кървава баня. Не е за вярване. Всъщност ти може би и не знаеш, защото тук отразиха събитието много слабо. Мислех, че са миролюбив народ, но на земята няма миролюбива нация. Те се клаха, давеха се по реките. Със стотици. И хиляди. Никой не знае колко… Северната провинция, ето тук — и тя показа картата, — тази, която се нарича Урумби, искаше да се отцепи от другата — Нчикаву, искаше самостоятелност. Но от това нямаше никакъв смисъл, на север няма нито петрол, нито нищо и затова тук никой не се трогва, абсолютно никой… Нямаше кой знае какво да се избира между тези две прокълнати земи. Не знам дали това беше добре или зле. Както и да е, той построи училището, този Ниока, но също така си купи и огромен бял мерцедес. От моите нари. Видях го сниман в новата си кола. Работната ръка там сигурно е много евтина. А училището бе опожарено из основи. Месец-два, след като бе открито. Кристофър каза, че е трябвало да го очаквам, че не е бивало да правя такава глупост и да се доверявам на този човек, и може би беше прав. И досега мисля за това. Сигурно не бих могла по-безполезно да хвърля парите си?

— Да, така изглежда. Но никой не може да те вини. Ти не си могла да знаеш всичко това.

— Да, но се питам… Има ли въобще нещо, с което да се помогне. Страшно се разстройвам, когато отворя вестниците и видя за какви каузи хората са готови дори да умрат — чете ли статията за френските ученици, които се самоубили, изгорели живи, в знак на протест срещу това, което става в Биафра? В знак на протест. За бога — да се жертват за френските петролни кладенци, да принесат себе си в жертва на френските делови интереси. Ужасявам се, като си помисля как са чели вестници, без дори да подозират какво стои зад всички събития — и как тържествено, страшно и безсмислено са загинали! Може би и те като мен са видели някоя снимка. Човек не може да ги обвинява. Както и да е, след всичко, което чу, можеш да разбереш защо се отказах от обществената дейност и защо се убедих, че мястото ми е тук, вкъщи — да живея кротко и да си копая градината. Съвсем буквално — да копая. Някога това ми се струваше напълно безполезно, но сега, на моята възраст, започна да ми харесва. Сигурно ще кажеш, че е много добре за мен, което впрочем вече каза одеве…

— Не, не е точно така — заяви той, но Роуз отхвърли внимателно възражението му.

— О, знам какво имаше предвид. Смяташ, че е привилегия да получиш такива уроци, каквито получих аз. Уроци за привилегировани. Но това не означава, че не бих могла да се науча и по друг начин. Отказах да повярвам, че участта ми е предопределена по рождение. Много тежко би било да ти отнемат възможността да се поучиш от живота! Не съм убедена, че ако се родиш лейди, винаги ще бъдеш лейди и че „всекиму, който има, ще му се даде и преумножи“. — Тя се усмихна, внезапно ободрена. Обхваната от изблик на енергия, както седеше, изведнъж вдигна ръката си и я задържа с разперени пръсти, после каза с усмивка, спокойна, иронична: — Съвсем сама аз задържам хода на природата. Задържам го. Обръщам течението.

— Това е много дръзко от твоя страна — отбеляза той.

— Да — съгласи се тя, вперила поглед в неестествено вдигнатата си ръка с изопнати вени, замръзнала в комичен театрален жест. После бързо сви пръсти и отпусна ръката в скута си. Мигът на увереност беше отминал.

— Трябва да се прибираш — додаде вече без въодушевление. — Твърде дълго те задържах. Твърде много ти наговорих.

— Боя се, че не можах да бъда много полезен.

— Ти ме изслуша — отговори тя, — беше мило от твоя страна.

— Не много. — Той стана и се приготви да си върви. — Би било мило, ако разказът ти беше безинтересен. Но на мен ми беше интересно.

— Така и не стигнахме до въпроса за родителските права, толкова се залисах да ти разправям за всичко останало. Всъщност той е подал иск за правата пред съда. Няма как, трябва да приема инспектора от социални грижи, да дам клетвена декларация и така нататък. Кристофър е категоричен, че децата не бива да ходят на училище в този район. Това е най-силният му аргумент. Но защо въобще съществуват такива райони, след като са толкова лоши, че децата дори не могат да ходят на училище там?

— На твое място не бих се тревожил много.

— Така ли? Съдията отдавна се е произнесъл, че аз съм луда. Прочел си какво казва той за мен на бракоразводното дело. Освен това адвокатите, пък и повечето хора гледат много сериозно на образованието. За тях са непонятни основанията, поради които държа децата да бъдат тук. Нямат никаква представа докъде води това. Просто не знаят. Не могат да преценят. А Кристофър знае, много добре знае и лошото е, че това, което знае, не му харесва… Ако той беше израсъл в моята среда, нямаше да може да се защити както трябва. Но той знае всичко, израсъл е с тези неща и те са го направили такъв, какъвто е сега. И са го поставили там, където е сега. Трябва да призная, че позицията му е много по-обоснована от моята. Като се имат предвид реалното положение и общоприетите доводи. Стига само да каже, че иска децата му да имат възможностите, които никога не е имал, и всеки съдия в Англия ще застане на негова страна. Нали? Знаеш много добре, че е така.

— Да, естествените симпатии вероятно ще са в тази посока. Това е нормално. Но съдията затова е съдия, за да се абстрахира от субективните си схващания.

— Да, зная. Но само при положение че има основателна причина. Като например факта, че Кристофър ме биеше до синьо и ме заключваше в спалнята. Понякога се питам дали пък не е усвоил това държане от баща ми, или може би аз съм ги предизвиквала да се отнасят така с мен. Както и да е, сега е важно друго. Никой не може да докаже, че Кристофър пребива децата, защото не е вярно, напротив — той е много добър с тях, дава им всичко, което аз не им давам.

— Но ти също не ги биеш.

— Разбира се, че не ги бия. Просто ги лишавам. Или поне така ще се изрази той.

— Но ти ги лишаваш от едни неща, за да им предоставиш други. Поне аз така мисля.

— А дали е така в действителност? Какво друго в края на краищата им предлагам, освен себе си? И защо само аз вярвам, че това е толкова много.

— Ти си им майка.

— Да, така е. Но той пък им е баща.

Саймън въздъхна и закопча палтото си.

— В такива случаи лесни отговори няма.

— Трябва да те оставя да си тръгнеш.

— Да, трябва да тръгвам, ще се чудят къде съм.

Като осъзна думите му, тя си помисли колко често бе чувала това деликатно множествено число: те, в смисъл — тя. Запита се също, след като го изпрати и той я увери, че ще проучи въпроса и ще й се обади, защо в негово присъствие не се чувстваше неловко, както с някои други мъже. Мъжете проявяваха интерес към нея: приветлива жена, която живее сама. Но много от тях я разочароваха по-скоро защото я принуждаваха да бъде груба, а не защото самите те я оскърбяваха. Но Саймън Камиш, макар да имаше вид на човек, който може да те притесни, в действителност не беше такъв. Изглеждаше суховат, неприкрит и рязък, което на пръв поглед внушаваше неспокойство. Но тя не го възприе по този начин, вероятно защото сама го бе поканила и защото усети, че той нямаше никакви намерения да интимничи с нея. Тя бе тази, която имаше нужда от него, не той. Или може би защото схващаше всичко много бързо. Резкостта на хората не я смущаваше, стига реакциите им да бяха точни.