Маргарет Драбъл
През иглено ухо (22)

На следващия ден времето наистина беше по-хубаво, по земята имаше малко снежец, но слънцето изгря и бързо го стопи. След обяд те всички излязоха на разходка. Не им беше лесно да се размърдат след обилния обяд. Както обикновено на пикник, жените пазеха линия и заявиха, че не могат да си позволят да изядат всичката скорбяла на сандвичите, но от останалото ядоха толкова много, че едва ли имаше някакъв ефект, помисли си Саймън. Хауърд вървеше със Саймън и му разказваше за службата си. Саймън не искаше да си признае, но след снощното обвинение на Джули нещо го възпираше да отговаря на събеседника си по същество, така че предпочете да бъде отрупан до отегчение с информация. „Колко интересно“ повтаряше той насила, което всъщност значеше колко скучно. Днес ролите се смениха. Вечерта, щом се върнаха, отиде право на телефона, каза, че трябва да позвъни на чиновника от кантората, и се обади на Роуз. Тя му отговори с облекчение, като се извини, че вчера излишно го е обезпокоила — децата благополучно се завърнали и прекарали хубаво, били в Норфък, Кристофър си купил нова кола и те били много развълнувани по този повод. Разказа му всичко това добронамерено и безутешно — сега, след като се бяха върнали, й се искало да не са вкъщи, защото вдигали такъв адски шум, който сигурно се чувал и по телефона, но какво да се прави, това е животът… Директорът на училището прекарал Великден в писане на показанието за децата, може би Саймън ще пожелае да го погледне, когато се върне. Как е той, ходил ли е пак на разходка? Завиждаше му, че е в провинцията. На нея това много й липсвало, но било невъзможно човек да се добере до там без кола. Някога ходела с влак и междуградски автобуси, но с тези мъничета наоколо било голямо главоболие. Ще ви изведа, когато времето се затопли, предложи Саймън, можем да излезем за цял ден, ако успея да се измъкна от службата. Като каза това (а то прозвуча съвсем естествено), настъпи кратка пауза, през която и двамата мислеха колко приятно би им било, после тя отговори — да, да, много ще се радвам, нека го направим!

Когато затвори телефона, си помисли: значи вчера не съм видял Кристофър Василиу и децата. Но вече нямаше никакво значение. Все едно че ги беше видял. Смътното вълнение, което изпита, си оставаше.

И колкото и да е странно, едва ли не първия човек, когото срещна, щом се върна в Лондон следващата събота, бе самият Кристофър Василиу. В известен смисъл не беше толкова странно, Роуз му бе казала, че той живее съвсем наблизо. И наистина, щом го видя, се убеди, че го е виждал и преди, но не го е познал — Кристофър беше много променен от времето на онези стари, избледнели изрезки от вестници, единственото свидетелство, по което Саймън можеше да съди за него. Позна го покрай децата: това бяха Константин, Маркъс и Мария, седнали в огромен Ягуар, който премина точно пред неговата входна врата, докато се готвеше да свали багажа от собствената си кола. Те го видяха, по-малките се развикаха и започнаха да махат с ръце от задната седалка: „Саймън, хей, Саймън!“. Той също извика в отговор и им махна. Константин, който седеше отпред до баща си, не извика, а само махна с ръка, когато вече нямаше как, но изражението на лицето му издаваше, дори в краткия миг на разминаването, съжаление за това, че не може като малките да закрещи и да замаха с ръка, без да се огледа наоколо, и че не поради неохота се въздържа да поздрави Саймън възторжено. Тежка бе житейската школа на това момче, помисли си Саймън. Чул виковете, Кристофър спря на кръстовището и се обърна, очите им се срещнаха, макар и без да се познаят. Да, променил се беше Кристофър Василиу от онези далечни дни в Камдън таун, изчезнали бяха изпитото от недояждане изражение, опасният чар, дългата коса, раздърпаните евтини, бляскави дрехи. Бе понапълнял, станал беше по-солиден и представителен. Косата му бе късо подстригана, като на самия Саймън, носеше костюм, раменете под сакото му изглеждаха доста масивни, лицето му бе станало четвъртито, а кожата — бяла и чиста: всичко, което бе добавил към външния си вид през последните няколко години, сякаш бе лустрото на Англия, покрило сумрачното му детство, минало на улицата. Единствената следа от блясъка, който някога много му бе допадал, бяха тъмните очила, които сега подчертаваха неговото благополучие. Да, изглеждаше много добре, завършен и сериозен — новият стил му отиваше, промяната не бе станала за сметка на личното му излъчване, не се бе обезличил, направил го бе с вкус, без да следва никакъв познат модел. Докато ягуарът се отдалечаваше, Саймън внезапно бе обхванат от такива смущаващи угризения, че остана за миг закован, с куфар в ръка, неспособен да помръдне. Стъписа се, като видя тези деца, залегнали дълбоко в съзнанието му, в едно съвсем различно обкръжение — да се смеят и да се забавляват. Не по-малко стряскащо бе да види с очите си баща им, да го възприеме на живо. Знаеше, че това ще се случи, фалшивата сянка в Корнуол беше знамение… Трябваше някак си да се оправи с това ново измерение, занапред му предстояха и по-трудни неща. Почувства го, защото Роуз не излизаше от съзнанието му: той все повече проникваше в нейния свят, чиито истини щяха да станат и негови, тъй като щеше да пребивава дълго там.