Маргарет Драбъл
През иглено ухо (39)

Срещнаха се отново в края на седмицата, в петък, в съда. Тъкмо почистваха съдебната палата — парчета плат за поемане на праха украсяваха каменните коридори, гигантски прахосмукачки се виеха като змии по пода, придавайки на мястото, макар и временно, необичайно весел вид, напомнящ за изложба в атракционна палатка. Имаше нещо празнично и весело и в самата среща. Всички бяха там: съдията Уорд с перуката си, който изглеждаше съвсем малък на съдийския стол, чиито внушителни размери му придаваха едва ли не вид на джудже, Франсис Морис — също с перуката си, чиито краища стърчаха елегантно и непокорно, също като бели мустаци на омар, огрени от слънцето, двамата адвокати на Кристофър, един негър с перука, чиито функции бяха неизвестни, самият Кристофър, Роуз, Джули, Емили, Джеръми Олфърд. Съпругата на Джеръми Олфърд вече беше родила — момче, добре дошло след две момичета. Роуз пошушна на Саймън и Джули, че Кристофър е изпратил на Шърли Олфърд огромен букет цветя. Не е ли ужасен, тихо добави тя към Джули. Да, ужасен е, но има и много по-лоши начини да бъдеш ужасен. Да, да, сигурно си права, съгласи се Роуз.

През седмицата Роуз трябваше да положи доста усилия, за да обясни всичко на Джули. Или може би е било обратното? Вече не можеше да се каже, мислеше си Саймън, но станалото беше станало. И естествено, бяха нужни обяснения. А тя навярно бе предприела най-добрата тактика. Имаше интуиция за това.

Съдията Уорд обясняваше на адвоката на Кристофър какво точно е съдебното разпореждане срещу неговия клиент, адвокатът слушаше любезно и смирено, както беше редно. Съдията прелистваше книжата си, обясняваше, че делото за родителските права над децата ще бъде гледано от неговия колега Манзис точно след три седмици, и че би било добре да се спести време, ако становището на служителката от социални грижи, поискано преди месеци, бъде готово дотогава. Изключително важно е, мистър Крадок, продължи съдията, това дело да бъде уредено бързо. Имаме работа с деца, а не с… парцел за строеж, да речем. Да, милорд, разбира се, милорд, отвръщаше Крадок. А сега, продължи съдията Уорд, нека вашият клиент да застане в свидетелската ложа, защото искам да се уверя, че той е разбрал значението на това сериозно свое начинание и ще бъде така добър да го разясни на съда.

И тъй, Кристофър се оказа в свидетелската ложа. Той също слушаше внимателно и кимаше с разбиране. Откак печатът пак се бе захванал с него, той беше просто сломен. Онази сутрин в Норфък лично бе скрил неделните вестници. Стана рано и успя да ги укрие под дюшека си, защото отново бяха пълни с фамилията Василиу: Грък отвлича деца; Василиу отново създава неприятности; Драмата на героинята под съдебна опека продължава; Още едно дело Калвакорези; Разведен грък открадва децата на наследницата — тръбяха в многогласен хор вестниците.

Той нямаше как да скрива съдържанието им завинаги: най-сетне те попаднаха в ръцете на тъста му, който, разбира се, не изпадна във възторг. Нито пък, в интерес на истината, особено се разгневи и бързо му прости, но не без известно неприятно чувство. Печатът не спря да се занимава с Кристофър. Той се премести в един малък хотел в Саут Кенсингтън, за да се скрие от журналистите. Една вечер се отби у Саймън и по настояване на Джули остана да вечеря. Изглеждаше самотен. Трудно можеше да разсее впечатлението, че е самотен и се разкайва. Ето го и тук, в съда, тъжен и изпълнен с угризения, той се съгласяваше с всяка дума на съдията и се извиняваше за държанието си. Разсилният зад него спря да чисти ноктите си и вдигна поглед, когато той заяви:

— Уведомявам ви, милорд, аз никога, нито за момент не съм искал да отвлека децата. Уверявам ви. Освен това никога не бих предприел действие без съгласието на съда.

— В такъв случай, мистър Василиу — рече съдията, като се взираше в него, примигвайки, — в такъв случай, колко жалко, че загубихте толкова време на съда! И лишихте някои от нас от спокойствие през почивните дни.

— О — рече Кристофър, — много съжалявам за това. Не съзнавах колко грижи ви създавам. Макар че в някои отношения това беше полезно преживяване.

— Какво искате да кажете? — попита съдията. Но Кристофър не повтори думите си и не беше склонен да ги разяснява.

— Нищо — отвърна той, — нямах предвид това, което излезе. Исках да кажа само, че сега знам в какво положение се намирам. Вие твърдите, че съм загубил времето на съда, но аз понякога чувствам, че съдът с неговите прекалени закъснения губи моето време. А когато нещата се задвижат както се полага, това вдъхва увереност.

Колкото и да се въздържаше съдията Уорд, стана ясно, че тази мисъл доста го оживи:

— О, така ли — рече той приятелски, — е, ние можем да задвижим нещата, когато това се налага. Но мога да ви уверя, че ако предприемете пак нещо подобно — да отведете децата или да заплашите нещастната си съпруга, на часа ще се намерите в затвора. Знаете какво значи това, нали?

— Да — отговори Кристофър, като се усмихваше кисело. — Да, преживял съм го вече.

И погледна от свидетелската ложа към Роуз.

— Той повече няма да ви безпокои — каза Джеръми Олфърд, след като вече бяха излезли навън, на Флийт стрийт и чакаха такси. — Няма да посмее.

И беше прав. Делото за родителските права бе гледано от съдията Манзис точно след три седмици, както бе предвидено, и той, без да съчувства особено на Роуз, въпреки всичко се видя принуден да признае, че перспективата Кристофър да поеме родителските права над децата си може да се окаже по-лоша. „Какво да направя, мистър Крадок — каза той, като го гледаше с искрящи от гняв очи, сякаш Кристофър бе нарушил правилата в някой клуб, като бе запалил цигара на забранено място, — аз щях да бъда много по-склонен да разреша това дело благоприятно за вашия клиент, ако не беше безотговорното му държане в неделя на Света Троица. Боя се, че не мога да приема сериозно неговата молба, като имам предвид собственото му поведение.“

Той дори и не спомена факта, че когато служителката от социални грижи отишла да се срещне с Кристофър, първо, Кристофър закъснял един час, и второ, не могъл да покаже по-подходяща квартира за три деца от малка единична стая в някакъв хотел на Глостър роуд, пълна с празни бутилки от уиски. (Когато служителката се срещнала с Роуз, тя също се почувствала виновна, понеже четяла „Гардиън“, вместо да търка пода.)

Съдията не искаше много да говори за това, Роуз определено не му хареса. И даде да се разбере, че ако Кристофър не се бе показал толкова неблагонадежден, той щеше да се съобрази с писмените му показания за Роуз, в които имаше наистина много сериозни неща. Като чу това, Джеръми Олфърд се разтрепери от гняв: нима същият този Манзис не отхвърляше грубо в много подобни дела медицинските и психиатрични показания, бълвайки огън и жупел срещу експертизите на специалистите? Веднъж бе отсъдил правата на бащата, защото съпругата живеела с любовника си, а бащата беше най-неподходящият човек за родител — религиозен маниак, свиреп и отмъстителен човек. Манзис бе отхвърлил показанията на семейния лекар по този въпрос, квалифицирайки ги като нагло безочие. Тогава имаше протест срещу него, но той успя да се измъкне безнаказано. Джеръми Олфърд се питаше дали ще посмее да постъпи така и сега. Той не посмя. Отсъди децата на Роуз — каза, че може да ги задържи. Когато всичко свърши, стана ясно, че нищо друго не е могъл да направи. Служителката от социални грижи бе една мила жена над петдесетте, много бе харесала Роуз. Двете си поприказваха надълго и нашироко за проблемите на квартала, като накрая дори обсъдиха и възможностите за детето на Ейлийн, дъщерята на мисис Шарки. И единодушно стигнаха до извода, че са мрачни. Разговаряха дълго, кимайки с глава над чашите с чай, и си станаха симпатични, след което служителката заяви категорично на съдията, че децата се чувстват добре и получават отлични грижи от майка си.

— Кристофър повече няма да ви безпокои — повтори Джеръми Олфърд отвън на тротоара, докато махаше на едно такси с чадъра си, а силният вятър издуваше шлифера му.