Маргарет Драбъл
През иглено ухо (40)

Преди да измине и година, Кристофър се премести обратно в къщата на Мидъл роуд. Година и половина по-късно, след като свикна с новото положение, Саймън си каза, че всъщност това трябваше да се очаква. Какво друго им оставаше да направят? Събитието не го озадачи много дори тогава. А сега, като премисляше, се утешаваше с мисълта, че наистина не се бе изненадал особено.

От негова гледна точка, новото положение имаше и своите добри страни. Не че Роуз и Кристофър бяха стигнали до щастливо помирение и радостно съжителство отново. Техните проблеми продължаваха и едно от последствията на новата им спогодба бе, че изглежда, имаха нужда от подкрепа и повече общуване с приятели. Двете семейства — Камиш и Василиу — се виждаха много често. Това от своя страна много подобри атмосферата в семейния живот на Саймън. Джули редовно канеше семейство Василиу на вечеря и те често приемаха. Събираха се и с децата, през почивните дни, а от време на време дори организираха екскурзии до Кю Гардънс^[1] и Хамптън Корт^[2].

Кристофър научи децата на Камиш да се пързалят на ролкови кънки. Джули научи Роуз да плете на една кука. Роуз изглеждаше истински привързана към Джули, а Джули, която й отговаряше със същото, се издигна малко в очите на Саймън и промени някогашната му представа за нея.

Всъщност до известна степен Джули като че ли се превръщаше в човека, за който той някога я бе взел: колкото повече остаряваше, толкова повече започваха да й прилягат превземките, тя изглеждаше все по-добре — една жена, успяла да осъществи детските си амбиции, съумяла да стане изискана, великодушна, светска дама. Това я правеше много привлекателна. Когато ги канеха на вечери, той улавяше насочени към нея погледи, пълни с възхищение. Може би те винаги са били пълни с възхищение, а само той, обременен от вини, ги бе тълкувал погрешно. А когато хората са й благодарели за подаръците или гостоприемството, само той си е мислил, че в тези благодарности се съдържа елемент на присмех. Навярно не е имало нищо такова. Хората я харесваха. Обичаха компанията й. Роуз също я харесваше. Двете си говореха с часове по телефона, съвсем по женски, а после Джули идваше при него и му разказваше какво е казала Роуз.

У дома нещата вървяха по-добре, отколкото когато и да било. Дори светският начин започна да му доставя удоволствие, сега, след като в него се включиха един-двама лично негови приятели, а Джули стана по-благосклонна към неговите интереси.

Новият „режим“ наистина вдъхваше надежди, дори Даяна, която в известен смисъл стоеше в дъното на всичко това, бе казала някъде с раздразнение, че единственият виновник Роуз и Кристофър да се съберат отново е Саймън Камиш. Нямало да може да издържи на цялото това напрежение, но сега бил доволен да ги крепи, да ги наблюдава и да им помага, да действа като техен посредник. Остави ги най-сетне, казваше Ник. Той много отдавна се бе отказал да се занимава с Роуз. Но Даяна не можеше така лесно да ги остави. Отказала се бе от аспирациите си към Саймън неотдавна, и негодуваше, че Роуз с такъв успех е влязла в ролята, която тя готвеше за себе си. Голяма грешка, говореше тя, смятайки се за несправедливо огорчена заради собственото си заслужено наранено честолюбие; това няма да им донесе нищо добро, помни какво ти казвам, скоро ще се увериш.

В думите на Даяна, разбира се, имаше известна истина. И тя силно безпокоеше Саймън. Джули наистина се бе издигнала в неговите очи, ала Роуз бе паднала. Присъствието на Кристофър около нея не й се отразяваше добре: тя ставаше все по-свадлива, напрегната, раздразнителна. Двамата с Кристофър често се караха, дори пред хората и без причина, безплодно, унизително, изтощително и от тези препирни Роуз винаги губеше. Тя изглеждаше, не, тя в действителност беше дребнава, отмъстителна, злопаметна. Веднъж Саймън си помисли, че тези свидетелства за нейното нещастие би трябвало да го удовлетворяват, но докато я гледаше такава, той разбираше, че губи повече, отколкото можеше да спечели в тайното си злорадство. Губеше нея: Роуз се съсипваше, и то пред очите му. И въпреки това той приемаше постъпката й. Приемаше изцяло и нейната позиция. Какво друго би могла да направи?

Саймън чакаше търпеливо, както чакаха и всички останали, Роуз и Кристофър да обявят, че купуват нова къща. Беше неизбежно, не можеха да продължават да живеят на старото място. Това съобщение, мислеше си Саймън, ще бъде знак, че всичко е свършило — че тя се е жертвала, че е загубила битката окончателно.

Чакаше, но съобщението все не идваше. Отначало, с течение на месеците, той си мислеше, че Роуз изглежда удържа някаква победа там, зад износените пердета. Все още някак се държи, напразно предана, вярна на своя обет. По-късно почна да се забелязва, че нещата се променят. И не само Роуз се променяше, а самият район, в който живееха. По някаква прищявка на модата той започна да изплува от запустението си. В началото процесът вървеше толкова бавно, че почти не се долавяше, но след като веднъж бе забелязан, признаците му ставаха все по-ясни, умножиха се, промяната набра скорост. По фасадите на къщите се появиха табели „Продава се“. Изкупиха се цели улици, бяха префасонирани и препродадени. Цените на имотите бързо растяха. Цената на къщата на Роуз се утрои, без Роуз да си мръдне пръста за това. Тук се заселиха представители на някои нетрадиционни слоеве от средната класа — актьор, журналист, издател, чиновник, преподавател по социология, продавач на антикварна литература. Боядисаха предните врати на къщите в черно и кафяво-зелено или в охра и сивкавозелено. Изчезнаха дантелените пердета и малките декоративни портали от ковано желязо. Детските колички по улицата станаха по-износени, прозорците по-мръсни, но затова пък тапетите, които се виждаха през тях — по-скъпи, а в магазина на ъгъла започнаха да продават френски цигари. Някои от гърците все още се крепяха: все още имаше няколко къщи с червени тухлички и различно оцветени фуги между тях, но броят им не се увеличаваше както по-рано. Гърците имаха късмет, че къщите им бяха тяхна собственост и никой не можеше да ги измести. Наемателите обаче взеха да изчезват. Собствениците моментално се възползваха от това, което ставаше, и на часа се освободиха от онези, които можеха да бъдат изгонени най-законно. Колкото до мисис Шарки, тя бе защитена от закона да живее на същото място и при същия наем за една година, след като почнаха подобренията, но знаеше, че след това ще трябва да напусне. „Не мога да се оплача — говореше тя. — Досега плащах само по една лира на седмица за цялата къща. Е, вярно е, че покривът тече. А по тавана на горния етаж расте плесен, дебела колкото юмрук. Но за една лира на седмица не можеш да се оплачеш, нали?“ Мисис Шарки имаше късмет, защото беше в списъка за общински жилища и веднага след като увеличиха наема, получи нов апартамент. Беше на десетия етаж, премести се там заедно с двамата си сина, дъщеря си Ейлийн и внучката си. Отначало бе на седмото небе от радост; когато я посети, Роуз остана някак потисната от нейния искрен възторг от новата кухня, малките квадратни стаи и миниатюрния балкон, където не й се разрешаваше да простира дрехи или да слага обемисти предмети. Но после, оставайки вярна на себе си, тя се упрекна, че е реагирала така тесногръдо и превзето. Каза си, аз съм просто една глупачка, глупачка и толкова. След шест месеца обаче на мисис Шарки й дойде до гуша този апартамент: мазилката се пукаше, асансьорът все не работеше, липсваха й разговорите на предните стълби, липсваха й съседите, липсваше й Роуз. Това вдъхна увереност на Роуз. Тя често ходеше у тях, гледаше бебето, което апатично се щураше като затворено в клетка (скоро щеше да стане на три години) и слушаше за несполуките с апартамента и за преживелиците на Ейлийн. Въпреки ограничения си кръгозор и скучната работа във фабриката за спално бельо, Ейлийн бе успяла още повече да пропадне. Това развесели Роуз, макар че не можеше да каже защо. Ейлийн се бе забъркала с една екстравагантна група набедени поппевци, обявили се като „Ангели от ада“, които всяка вечер висяха в новата кръчма на жилищния комплекс, наречена кой знае защо „Престър Джон“^[3]. Мястото беше потискащо, макар и да се виждаше, че архитектът е направил всичко, за да го приобщи към околния пейзаж. Имаше преден двор, където вместо столове бяха поставени каменни гъби, а от някакви саксии, изпод слой от угарки, растяха цветя. Както си седяла една лятна вечер на една от гъбите в този преден двор, Ейлийн била простреляна в крака. Не се целили в нея, младежът, който стрелял, се целил в Тери Монк от Болс Понд роуд. Но изстрелът бил неточен и куршумът преминал през бедрото й. Това я въодушевило до неузнаваемост. Тя остана в болницата няколко седмици: когато я посети там, Роуз я намери оживена, възторжена, а мрачното й лице — дълбоко преобразено от болката и от това, че бе станала известна.

Тя седеше на леглото, облечена в найлонова тюркоазена нощница с жабо, до нея имаше ваза с цветя — кралицата на жилищния комплекс — и свеждаше мургавото си лице над нежното бледо жабо, разкрасена с малко грим, доволна. Двете с Роуз се спогледаха и единодушно признаха, че съдбата не бе пренебрегнала съвсем Ейлийн, че бог не беше толкова нехаен към нея, както изглеждаше понякога: той я бе издирил и белязал, явно бе заслужила неговото лично внимание. Мисис Шарки не гледаше на нещата точно така. Но дори и тя призна, че мисълта за Ейлийн не й тежи толкова много след злополуката. Сега поне знам какво точно ме тревожи, заяви тя пред Роуз. И Роуз разбра отлично какво имаше предвид.

Изглежда също, че съдбата се бе намесила благополучно и в живота на Роуз и я спаси от преместване в друга къща. Кристофър не можеше да има нищо против Мидъл роуд, след като настъпиха такива промени. Дори училището на Харингтън роуд се издигна: вдъхновени от примера на Роуз, една-две майки от средната класа рискуваха да изложат децата си на неговите „неведоми опасности“ и сега Мария имаше малка свита от известни приятели. Мис Линдли напусна — времената се промениха, полите на мис Линдли се удължиха от горния край на бедрата до глезените й, — а самата тя се премести далеч оттук, към по-безпросветни райони, към по-нецивилизовани земи, които можеше да завладее. Сега беше заместник-директорка на едно училище във Финксбъри Парк: вечер водеше езиков курс за родителите на децата емигранти. Беше неуморима. Роуз загуби връзка с нея. Тя нямаше време за Роуз.

Саймън наблюдаваше отстрани с растящо безпокойство. Видя как къщата на Роуз бе пребоядисана отвън, видя как я заведоха на лятна почивка в Италия, виждаше как много често в почивните дни заминава за Норфък, освен това редовно му предлагаше питие, сякаш уискито не струваше три лири бутилката. До него стигаха разни нейни изказвания по време на вечери у други хора, чу, че са я видели да играе комар с Кристофър у Емилио, чу, че са я видели да се смее в театъра, да спи на един благотворителен концерт, чу, че е била пияна на една частна художествена изложба. В едно седмично издание дори прочете нейно писмо за свободата на жените, оспорващо някакво изказване на нейна приятелка, че жените не били в състояние да приемат факта, че не само те, а и мъжете също са органично привързани към децата си, и поставящо под съмнение добродетелите на новия патриархат. Това писмо го засегна дълбоко: не само заради загатнатото в него отношение към мъжете, а най-вече за липсата на деликатност, която никак не й бе присъща — не можеше да повярва, че го е писала тя. Видя я приобщена към нов живот, неспособна да пренебрегне своите нови съседи, досадно отдадена на разнообразните им нужди и грижи, както някога на мисис Шарки, само че по-безжалостно, защото я експлоатираха много по-хитро. Видя я как се бори, за да изпрати Константин в държавно училище — мъчителна, непосилна, безумна борба, докато накрая победи. (Най-голямото дете на Саймън започна да учи в Бидейлс. Какво можеше да направи? Детето беше невъзможно, беше психопат.) Видя как Константин преуспява, наблюдаваше внимателно, зорко… Видя как косата на Роуз изсивя и загуби блясъка си, също като остарял метал, само наблюдаваше. Наблюдаваше как се облича, за да види дали харчи много пари за себе си. Наблюдаваше косата й, за да види дали от време на време ходи на фризьор за три гвинеи. Наблюдаваше лицето й и бръчките по него, за да види дали ще му измени. Търсеше белези от рани и синини, но виждаше само едно изопване на кожата върху скулите и бледи кръгове около очите, забеляза също и нова плетеница от бръчици — пачите крачета, когато се усмихваше. Ако имаше следи от нараняване, те бяха по най-нежните места, които той не виждаше, онези нежни места, които никога не бе виждал. Ако кървеше, тя кървеше вътрешно.

Никой не споменаваше за поредната сума, която Роуз трябваше да получи — следващите трийсет хиляди лири, които рано или късно щяха да й бъдат предоставени. Те като че ли не съществуваха. Но от време на време Саймън се сещаше за тях. Това беше заплаха, надвиснала над нея — смътна като смъртта и същинска като житейско изпитание. Човек не можеше да я попита какво ще направи с тези пари, както не можеше да я попита и как ще умре, по какъв начин ще свърши и надява ли се все пак да умре достойно. Не можеше нищо да се направи, освен да се чака.

Той наблюдаваше къщата и отвътре, стаите в нея, стаите, в които живееше. Наблюдаваше години наред със затаен дъх. Те се промениха, малко. Не много. Такава любов, такова чувство за спасение го изпълваше от вида на всеки предмет, който оставаше на старото си място. Кутийката за чай, калаеният поднос. Креслото. Проскубаната котка. Понякога някои неща изчезваха — един ден тя реши, че канапето в дневната не може да се търпи, и преседя вкъщи, заедно с Емили един цял съботен следобед, за да чакат вехтошаря с шарената му каручка. Не, не мога да го понасям нито минута повече, повтаряше Роуз през слаб, истеричен смях, като поглеждаше часовника си и удряше с юмруци по кафяво-черно оранжевата дамаска на ужасяващия престарял ветеран, скърцащ и почти свещен, с невероятно омазнена, изпъкнала, лъскава, прокъсана платнена тапицерия, удряше го, докато всичкият едновековен прах излетя от него, прахът на Северен Лондон, излетя от изтъркания му дюшек от конски косъм, от просмуканата му вата — противно е, крещеше тя, не мога да го гледам, махнете го, махнете го, като разбира се, съзнаваше, че върши нещо като светотатство, предателство, но не криеше отвращението си, тя — непобедимата, тя — непоклатимата: махнете го, а, ето го най-сетне, възкликна, и вехтошарят наистина се появи, чуха тайнствения му вик, загадъчния му вой, и не след дълго дръгливото му пони, теглещо саморъчно изрисуваната каручка, се спря под прозореца. Една епоха умираше и в тези опушени ъгли се чуваше смъртният й грохот, докато Роуз Василиу, Емили Офенбах и Саймън Камиш отваряха прозореца на сутерена и прехвърляха прастарото канапе навън: то беше твърде голямо, за да мине през вратата, защото стоеше в тази стая вече поколения наред. Старецът не го искаше, трябваше да му дадат пет шилинга, за да го вземе, добре, че се избавихме от него, каза Роуз, като огледа стаята, изглеждаше празна, съвсем празна без него.

Ами сега, къде, за бога ще сядаме, запита се Роуз няколко минути по-късно. И разкаяна, изчака да мине известно време, преди да замени старото канапе с ново.