Маргарет Драбъл
През иглено ухо (24)

Вечерта Роуз седеше у дома с Константин. Момчето гледаше телевизия, а тя се мъчеше да зашие нов цип на старо кожено портмоне. Понякога й минаваше мисълта, че става патологично стисната. Това портмоне беше четиригодишно, спомняше си, че като го купи, то струваше осем шилинга и шест пенса. Ципът й струваше два шилинга. Докато шиеше, бодеше пръстите си, а като се опитваше да прокарва иглата през плътната кожа, в палеца й се образуваха дупчици — напръстникът й се изгуби някъде миналата година на рождения ден на Мария. Децата играха на „намери напръстник“ и някое от тях го скри така добре, че колкото и да го търсиха после, не можаха да го открият. Какви ли не предмети, помисли си тя, лежат под дъските на къща като тази: иначе къде отиваха всички дреболии, които постоянно се губеха — игли, копчета, ножички за нокти, лъжички за чай? Когато се пренесоха тук с Кристофър, вдигнаха стария линолеум и под него намериха вестници от септември 1939 година с пожълтели снимки на евакуиращи се хора, скупчени по разни гари. Изчетоха вестниците, притиснати един към друг, за да се топлят, също като хората от снимките. Тъжни и отчаяни, съюзени срещу несгодите, с които бяха белязани първите години от брака им, те почувстваха някакво родство с тези изгнаници от миналото. После изгориха вестниците, сложиха на тяхно място нови и смениха някои части от линолеума. Мислеха да го изхвърлят въобще, но тъй като вече бяха свикнали с него, решиха, че в края на краищата не е толкова лош и че могат да го оставят. Той все още беше в къщата, но покрит с един не по-малко стар килим на цветя, който им даде майката на Кристофър, преди да се премести от Камдън таун.

Роуз се замисли за детството си, за сухите цветя и за Емили. Отдавна не се бе сещала за първата си среща с Емили, цветята й напомниха за това. Бе обикнала Емили, защото поради някакво странно стечение на обстоятелствата, това момиче бе видяло в тези нейни цветя нейната истинска същност. Спомни си вечерта на първия им разговор и радостта от него, която още носеше в себе си… Тя седеше на леглото си в общата спалня, самотна, странна, пристигнала по-късно от другите, уморена и уплашена след двата дни уроци, от които нищо не разбираше, правила, които не проумяваше, лица, които не значеха нищо за нея, усещайки влажния дъх на застоял хляб, който изпълваше въздуха навсякъде. Чувстваше се едновременно неука и веща, тъй като бе ужасяващо невежа за елементарни неща, а в усамотението си бе прочела много повече от всички други момичета в училище. Учителите не бяха в състояние или не желаеха да скрият учудването си от празнините в нейните познания и тя току-що бе имала един мрачен разговор с директорката, на който й бе казано, че ако й е трудно да учи с връстниците си, може би е по-добре да се премести с един клас по-надолу, или дори два, докато успее да ги настигне. Заплахата от позора я бе довела до отчаяние и тя едва допълзя до спалнята, опитвайки се да го скрие. И така — седеше в леглото си, готова да се разплаче, разглеждаше хербария си със сухи цветя и си припомняше (както и сега) оная смесица от мъка и радост, с която ги бе събирала. Точно тогава влезе Емили. Роуз се боеше от Емили, чиято слава дори за такъв кратък период от време бе достигнала и до нея: безцеремонна, ексцентрична, тя беше много популярна и от пръв поглед си личеше, че е обект на всеобщо подражание.

— Аха — каза Емили, като влезе в стаята, хвърли книгите си върху леглото, метна се след тях и продължи, — значи това си ти. Исках да поговоря с теб.

— За какво? — попита уплашено Роуз.

— О, не знам точно за какво — рече Емили. — Не съм мислила. За каквото и да е. Просто си помислих, че можем да си поговорим. Ти си нов човек. А с всички други си говоря от години. Какво е това, което държиш?

— Това са сухите ми цветя — отвърна Роуз, вече не толкова стресната.

— Я да видя — каза Емили и скочи на крака, нервно и необуздано, което впрочем беше присъщо за момичета, растящи в пансионите. Приближи се, наведе се и погледна.

— Господи! — възкликна тя, след като разгледа няколко страници. — Сигурно си прежалила няколко години от живота си, за да събереш всичко това. За какво ти е било?

— Ами — започна Роуз стеснително и искрено, без да подозира, че увлечението й може да се предаде и другиму, — сигурно защото нямах какво друго да правя.

— Боже мой, боже мой! — каза Емили и очите й бързо се напълниха със сълзи. Седеше скована и напрегната, а сълзите вече преливаха.

— Какво става, какво ти е? — обади се Роуз.

— Какво става ли? — отвърна Емили. — Нямало какво друго да прави. Какво искаш да кажеш? Колко ужасно, разбираш ли колко страшно нещо каза току-що?

— Не зная — рече Роуз объркана, — не зная. Но като че ли не е чак толкова ужасно.

— Ти дори не подозираш какво се крие зад това, което току-що ми каза — отговори Емили, като постепенно се успокояваше, наслаждавайки се на собствената си чувствителност. После отново погледна хербария, обърна още няколко страници и каза заинтересувано: — Тук техниката ти малко се е подобрила. Цветята от първите страници изглеждат хилави, не можеш да отречеш.

— Да, права си — каза Роуз. — В началото не ме биваше много, пък и те в края на краищата са вече стари. Започнах, когато бях на шест години.

— На шест? И от шестгодишна възраст не е имало какво друго да правиш, така ли?

— Е, не съвсем — отвърна Роуз. — Искам да кажа, че на шест години го правех за удоволствие. И мисля, че бях щастлива. Така мисля… После стана по-лошо.

— Да, да — каза Емили, — винаги е така. — И тогава, като че ли готвейки се да изнесе трактат, стана и почна да се разхожда нагоре-надолу по дървения под. — Да, така е, става все по-лошо и по-лошо. Ти си съвсем права. И си първият човек, който си го признава. Но да ти кажа ли нещо друго? Да ти кажа ли? Не може непрекъснато да става все по-лошо, идва момент, когато нещата се обръщат и започва да става все по-добре и по-добре. Какво ще кажеш, а? Как ти се струва?

— Не вярвам — отвърна Роуз.

— О, това вече е покъртително — каза Емили. — Да не вярваш. Аз пък вярвам, че е така! Ти защо не искаш да повярваш? Има време да се увериш!

— Откъде знаеш? — попита Роуз зашеметена, защото този разговор й се струваше като сън или сбъдната мечта, нещо като разговорите, с които запълваше цели часове от своите самотни дни — питаше сама и си отговаряше безотказно, като реплики в театър.

— Знам — каза Емили, — защото съм решила. Няма да се примиря с това! Ще видиш, ти също няма да се примириш.

— Откъде знаеш? — попита Роуз, нетърпелива за отговора.

Емили направи театрална пауза:

— Защото няма да го допусна. Затова. Няма да позволя. Разбираш ли?

— Е, добре тогава — каза Роуз и затвори албума си. — Щом е така… добре. Това е прекрасно.

И наистина беше прекрасно. По-късно, по време на техните безкрайни среднощни разговори в банята, Емили призна, че е опитвала да се сближи по този начин и с други момичета, но никога не успявала, защото те въобще не я разбирали. „До гуша ми дойдоха тия безуспешни опити“ — казваше Емили. „Мисля, че е било нечестно от твоя страна да опитваш, вместо да почакаш мен“ — шегуваше се Роуз и Емили се разкайваше за това, но признаваше, че доста често въобще не е стигала до най-същественото, защото още след първото изречение всичко й се струвало съвсем безсмислено. „Но с теб — казваше тя, — с теб е друго…“ Години наред те си правеха шеги с това героично признание на Емили. „Господи — казваха си, докато утешаваха ревящи бебета, задушаваха овнешки врат или скитаха безцелно из парка, — господи, само ако знаехме какво ни предстои, само ако знаехме…“, но всеки път, макар и изоставени (като Емили), ранени (като Роуз) или обеднели (и двете), се смееха, шегуваха се и се чувстваха щастливи. Животът се оказа много по-хубав и много по-лош, отколкото бяха очаквали, но това, което не бяха очаквали, бе, че и двете ще бъдат щастливи: неспособни да устоят, да пропуснат мимолетните проблясъци на радостта! Нищо чудно, че в своите обвинения на процеса Кристофър се бе позовал на изневяра с Емили, което прозвуча твърде жалко, тъй като нямаше никакъв сексуален момент в подкрепа на това обвинение. Как може да негодува човек от естествения изблик на здрава, неподвластна човешка радост? За такива неща не се говори, те не бива да се признават. Но иначе защо въобще сме живи?

Роуз се усмихна на себе си, ципът бе завършен.

— Прекрасно изобретение е това, ципът, не мислиш ли? — каза тя на Константин, неговото предаване вече привършваше и той се готвеше да си ляга.

— Не знам — каза той. — Май често заяждат тия ципове.

— Само ако ги дърпаш грубо — каза Роуз.

И бързо го прати да си легне, така че да може да гледа новините на спокойствие. Когато свършиха, почете малко, а после се качи да си легне. Тъкмо се бе завила, когато телефонът долу иззвъня: Роуз се ядоса при мисълта, че пак трябва да става, и почти реши да не отговаря, но разбира се, не го направи. Когато обаче вдигна слушалката, никой не се обади. Чуваше се само нечие дишане.

— Кой е? — попита Роуз. Никой не отговори. — Кой се обажда? — повтори тя. Човекът още беше там. Тя знаеше, че е Кристофър, беше го правил и друг път. Не, нямаше да му достави това удоволствие да му покаже, че се досеща: тихо положи слушалката. Телефонът веднага пак иззвъня. Този път тя вдигна и веднага затвори, без да се обади. Той иззвъня отново, Роуз вдигна слушалката и го остави отворен. Трябваше да седне, коленете й трепереха. Беше се изплашила, това обаждане изглеждаше като наказание, задето си бе помислила, че може да бъде щастлива. Сега вече не се чувстваше така.

Качи се да си легне все още разтреперана. Понякога се боеше, че той може да се върне и да я нападне, както преди; в такива моменти мисълта, че може да живее без неговите посегателства, й се струваше невъзможна, нереална. Често сънуваше как я заплашва, напада с нож, убива я, поваля я, стъпква я. Веднъж сънува, че насъсква срещу нея хищни животни и гледа отстрани как дъвчат краката й, а когато се събуди, видя, че просто е заспала под купчина тежки книги, но това не я успокои много. Една нощ веднага след развода се събуди и забеляза непознат мъж в спалнята си, но щом се увери, че не е Кристофър, така си отдъхна, че самото събитие, иначе достатъчно тревожно, почти не я обезпокои: човекът, който се бе вмъкнал през прозореца на долния етаж, изчезна веднага, след като я чу, а полицията също като нея не се заинтересува особено кой е бил и какво е търсил. Сега, като си спомни всички тези неща, коленете й продължиха да треперят под завивките. Така й се падаше, така й се падаше, но защо, не можеше да разбере.