Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- The Needle’s Eye, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Каталина Събева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Маргарет Драбъл
Заглавие: През иглено ухо
Преводач: Каталина Събева
Година на превод: 1994
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Христо Ботев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1994
Тип: роман
Националност: английска (не е указано)
Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София
Редактор: Лиляна Копанова
Редактор на издателството: Марта Владова
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Художник: Валентин Дончевски
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 954-445-318-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14631
Издание:
Автор: Маргарет Драбъл
Заглавие: През иглено ухо
Преводач: Каталина Събева
Година на превод: 1994
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Христо Ботев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1994
Тип: роман
Националност: английска (не е указано)
Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София
Редактор: Лиляна Копанова
Редактор на издателството: Марта Владова
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Художник: Валентин Дончевски
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 954-445-320-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14632
История
- — Добавяне
Като остана сам, отначало не мислеше за нищо, умът му беше празен. После, тъй като не искаше още да я последва, се размисли за насилието в семейството, за Роуз и Кристофър Василиу. В едно кътче на ума му през цялото време бе седяла Роуз Василиу и сега, в утихналото пусто пространство, мислите за нея се раздвижиха и почнаха да се групират в съзнанието му, малки крехки перести облачета в новото, измито небе. Помисли си за великденските празници. Не искаше да заминава за Великден, защото не му се щеше да напуща Лондон, защото не искаше да изостави Роуз. Това откритие, тази нова мисъл проблесна с бледа, безнадеждна светлина, като слаба предутринна зора, отразена в прозорците на смълчана улица. Шумотевицата скоро щеше да завладее улицата, но не сега, не още… Спомни си как бе прекарал с Роуз вечерта — бебето на коленете й, децата, които гледаха телевизия, книгата, която тя искаше да прочете („Дневникът на Мънго Парк“) и програмата, която се готвеше да гледа по телевизията, след като той си отиде. Защо му бе доверила тази картина на тихо щастие? Дали съзнаваше какво прави, съзнаваше ли какви образи гради бавно около себе си? Едва ли, в държанието й нямаше нищо преднамерено. Образите, които се раждаха и насищаха всичко около нея, бяха излъчване, изникващо от мекото пълноводие на природата й, те не зовяха, нито отблъскваха, те бяха самата нея и не го засягаха ни най-малко, защото се разтваряха обратно в нея, докато тя спеше, дишаха, събуждаха се с нея и отново я обграждаха. Нямаше смисъл да се говори за тях, освен по начина, по който се говори за утрото или за друго някое естествено проявление на независимата природа.
Един негов приятел беше влюбен в омъжена жена. Тя също го обичаше, или поне така твърдеше приятелят му, и Саймън нямаше причини да се съмнява в думите му, но това съвсем не означаваше, че са кой знае колко щастливи. Сега най-неочаквано си спомни какво му бе казал този приятел веднъж, в един от редките мигове на откровение: „Знаеш ли, ужасявам се при мисълта, че тя ще напусне Лондон. По Коледа, когато отива при родителите си, или през лятната отпуска, когато заминава със съпруга си. Толкова бързо идват тези моменти, годините минават и тя винаги някъде заминава. Не мога да си намеря място, когато я няма“. „Но когато е тук, ти така или иначе не я виждаш много често“ — бе отговорил Саймън, без да прояви особено съчувствие към тази необяснима за него загуба. „Да, така е — бе казал приятелят му, — но не мога да ти обясня колко по-различно е, ако зная, че е тук.“ Този спомен го тревожеше по време на цялата вечеря от мига, в който Джули започна да описва хотела в Корнуол. Сега, като се съсредоточи върху него, изпита още по-силна тревога… Нямаше смисъл повече да избягва равносметката, колкото и смущаваща да бе тя — неудобството, че в очите на Константин се бе показал като натрапник, приятната мисъл (в контраст с всичко останало) за една желана вечер, пронизващото чувство за неспокойствие, че заминава не някъде по-далеч, а в Корнуол, всичко това не можеше да означава нищо друго. След като веднъж го призна пред себе си, той се учуди как е могъл да не забелязва тези знамения и да ги пренебрегва толкова дълго. Само един закоравял скептик като него можеше да ги пренебрегва. „Аз имам нужда от нея“ — каза си той. Думите влязоха в съзнанието му и неловко увиснаха там. Стреснаха го. Наистина бяха стряскащи. В същия миг си помисли: по-добре въобще да не бях го откривал, и знаеше, че тази мисъл ще продължи да го тревожи. „Имам нужда от нея“ — упорито повтаряше нещо в него. И след това по-решително и по-сигурно: „Имам нужда от нея такава, каквато е!“. Това изчерпваше всичко… Така беше, разбира се. Можеше ли да бъде иначе, можеше ли да не се привърже към нея! Свършено е, вече знае, решено е и нищо, съвсем нищо не може да се промени… Е, сега вече и той беше готов да си легне.
И така, Саймън се надигна от стола, остави празната си чаша, погледна се в огледалото с известно любопитство да види дали не изглежда по-различно, след като вече бе разбрал истината, и се качи горе в спалнята. Джули си бе легнала, но още не спеше: когато влезе, тя обърна очи към него. От погледа й разбра, че е дошъл часът на помирението. Това бе задължение, което въпреки всичко той винаги изпълняваше с облекчение.
— Кажи къде успя да намериш тази жена Каролайн Симпсън? — попита той, като събуваше обувките си. — Удивително същество!
— Ужасна е, нали? — отговори Джули.
Той бе преизпълнен от нежност към нея.
— Същинска кучка — съгласи се той, докато издърпваше чорапите си.
— Ама хубава — рече Джули, — не мислиш ли?
— Така ли? — При тези думи жена му едва забележимо се усмихна. — Вечерята беше много хубава — каза той. — Сладкишът страшно ми хареса. (Нарочно не го нарече с истинското му име.)
— Знам, че ти харесва. Затова го правя — отвърна Джули.
Той си легна до нея.
— Как мина денят ти днес?
— Ами, добре — каза тя. После се оживи. — Дори много хубаво. Ходих в онзи магазин близо до Джой, нали го знаеш, с дългите рокли на витрината, държи го една страшно приятна жена, някога била омъжена за Бил Уейкъм, нали се сещаш (той естествено не се сещаше), онзи, дето водеше програмата за попзвездите, после я зарязал, или може би тя него (Джули вече проявяваше вярност към новото си познанство) — и решила да направи нещо за себе си — отворила този бутик на Мерилибоун хай стрийт, после се преместила тук, защото, както ми каза, тук имала повече приятели, има някои адски красиви неща, наистина красиви и съвсем не скъпи, купих си една дълга рокля, стори ми се, че ще ми свърши работа за Великден, и без това имах нужда от нещо за празника, чудесен цвят, червеникавокафява, нещо като теракота, а за Никол намерих хубава чанта. Плетена. Нали има рожден ден. Беше страшно мила, тази жена, каза, че ако искам нещо да купя, сама ще ми го избере. Наистина е много приятна.
„Не се съмнявам — помисли си Саймън — кой няма да е мил с един толкова благосклонен клиент?“ Но в същото време не можеше да не се почувства благодарен. Бе доволен, че денят й е минал приятно, че е намерила нова приятелка, колкото и кратко или користно да се окажеше това приятелство. Въпреки волята му, нещо в него все още от време на време се радваше на нейните мимолетни възторзи, на отдаването й без остатък на тази чисто женска страст за пазаруване. Но винаги дълбоко го бе изумявала склонността й да придобива, неуморното търсене на съвсем ненужни дрехи, желанието да купи, за да поласкае милите, дружелюбни, спекулиращи, сервилни собственици на бутици, това, че смяташе за задължение да има нова дреха, нова чанта, нови обувки, ново шалче дори и за най-незначително излизане или някакъв случай, даването на подаръци по най-малкия повод и в същото време у него още дремеше онова чувство, което бе събудила някога тази безразборна разточителност в покупките. От време на време познатите му интелектуалки го обвиняваха в антифеминизъм, защото в неговите очи жените бяха едва ли не същества, които прекарват цялото си време в купуване на луксозни стоки само заради опаковката и целите засияват, когато видят примамливо подредена витрина: дълбоко в себе си той обичаше (или бе обичал, може би все пак се беше променил) да си мисли за тях по този начин. А държаха ли се така, всичко беше ясно и това означаваше, че човек може винаги да ги ощастливи, стига да има достатъчно пари, за да задоволява безкрайните им прищевки… За какво й беше на Джули нова дълга рокля? Имаше ги с дузини. Но Саймън виждаше, дори чувстваше колко щастлива е тя, че си е купила още една. Да изпраща цветя, да предлага питиета, да купува подаръци за себе си и за други — всичко това я правеше истински щастлива. И какво значение имаше в края на краищата. Колко приятно и невинно беше така лесно да й се угоди.
— На Великден в Корнуол може да е студено — каза Джули, — няма да е лошо да си вземеш някоя топла дреха.
— Да, да, ще си взема — съгласи се той и загаси нощната си лампа. Тя не биваше да споменава пак за Великден. Твърде много бе говорила за това тази вечер. Мисълта за хотела, за яденето, за скуката, за келнерите и за останалите гости му развали настроението. Вероятно щеше да му хареса. Но не му бе приятна самата мисъл, че може да му хареса.