Маргарет Драбъл
През иглено ухо (33)

В събота сутринта Саймън реши да поработи малко в градината. След като прочете вестниците, се почувства толкова угнетен, че му се дощя да се поразтуши с физическа работа. За един празничен уикенд вестниците бяха пълни с невъобразими нещастия. Земетресение в Близкия изток бе убило десетки хиляди души, а сред оцелелите избухваше холера. В Щатите бе започнал съдебен процес по обвинението за клане във Виетнам. Трима души от металургичен завод в Йоркшир били умъртвени от стопената шлака, разлята от един подвижен съд. Едно дете от приют за душевноболни паднало във вана с вряща вода и пет дни след това умряло от изгарянията си. На магистрала M1 станало сблъскване на двадесет автомобила. Мистър Калвакорези бе оповестил, че на бившата му съпруга ще й струва цяло състояние да си върне детето. И така Саймън се зае да разчиства градината си, борейки се неумело с младата, току-що избуяла и разцъфтяла растителност на ранното лято. Този труд не му се отдаваше много, защото бе израсъл в един заден двор с няколко зловонни мушката в саксии. Миришеха на котараци, тези мушката, като че ли нямаше и без тях достатъчно котки наоколо. Не беше сигурен дали това, което изкоренява, е плевел или цвете. За живовляка и кипрея се колебаеше, а момините сълзи изхвърляше в пещта за горене на смет. Няколко поговорки, отбрани кой знае от какво хранилище на народното знание в ума му, го подпомагаха, като например: Плужекът е най-големият враг, а червеят — най-добрият приятел на градинаря! И както копаеше, си мислеше за промишлените злополуки и скъперничеството на собствениците да похарчат малко пари за предохранителни мерки, и за един ужасен случай, в който и той бе въвлечен, когато изгоря голям магазин, пълен с хора, защото управата залостила аварийните изходи и махнала пожарната стълба, за да попречи на работниците да се измъкват в работно време. Бог може да убие и повече хора с един замах, ала човекът прави всичко, за да го надмине.

Разнебитеният плочник на площадката все повече се разрушаваше. Цял час той чисти плевелите, поникнали в пукнатините, и когато свърши, съжали, че го е направил, защото без тях изглеждаше още по-зле. Забърка малко цимент, за да запълни празнините и да заздрави разхлабените плочи: привлечени от работата му, децата излязоха и поискаха да помогнат, така че им даде стари лъжици и ножове, макар да знаеше, че сигурно ще трябва да дооправя всичко после… Мислеше си за Роуз и синята любика — това скромно, но рядко растение, припомни си и нещо, което му бе разказвала: за петнистия молец, от който се развил нов вид черен молец, устойчив в индустриална среда. И така Bistou Beturalia — манчестърският молец, имаше две разновидности — по-светлите събратя умираха, а почернелите оцеляваха, прилепнали мрачно към не по-малко черните стени и стволове. Може би за такава невзрачност трябваше да мечтае човек. Вместо видове с ярка окраска, привличащи жадния поглед на хищника, една мрачна раса от еднакви сиви низши поданици. За какво в края на краищата трябваше да се мечтае? За зрелищни схватки и умопомрачителни страдания или за приглушените мрачни пререкания на онези, които възнамеряват да оцелеят и не желаят да бъдат забелязани. Съд с разтопена шлака. Хърбърт Алфред Джоуит — без работа, но и без, разбира се, да гладува, без да го прострелват в гърба или да умира от холера. Прогрес и еволюция — какви банални юношески фиксидеи… Разхлабените плочи напук не искаха да се наместят там, където бяха поставени първоначално — все едно че трябваше да реди гигантска картинна мозайка. Децата много се забавляваха. В известен смисъл — и той също. Баща му бе получил нараняването си, което едва не се оказа фатално, докато проверявал мерките за безопасност в една фабрика за стъкло в Саут Шийлдс: тъкмо казвал на майстора, че жените трябва да носят метални каски с мрежа по време на работа, когато половин тон оборудване пропаднало през тавана право върху главата му. Това беше шумна победа, защото оттогава жените започнаха да носят каски. В кантората върху главата на Саймън нямаше да се стовари нищо, нито дори разкъсана паяжина, а в наши дни младите хора съдеха работодателите си за незаконно уволнение, ако те им наредяха да си подстрижат косата късо за по-голяма безопасност. Да, това наистина беше напредък!

— Аз мисля — обади се Кейт, като вдигна поглед от разкопаната дупка, над която беше клекнала, — мисля, че трябва да посадим някакви малки растения в тези дупки. А, тате? Как мислиш? Не ти ли се струва, че ще изглеждат чудесно?

— Тъкмо изкорених цяла камара малки растения — рече Саймън и показа тлеещия куп трева, живовляк, кръстец и глухарчета.

— Да, отвърна Кейт — но това бяха плевели, а ние ще си посадим хубавички дребни растения — цветенца и други. Не можем ли да оставим няколко дупки за цветя?

— Мислиш ли, че ще пораснат тези цветя, като вие по цял ден тичате и карате велосипеди върху тях?

— Ако плевелите са порасли, защо да не пораснат и цветята?

— Цветята са по-нежни — отговори Саймън, — поне така ми се струва.

— О, гледай! Ела да видиш това хубаво бръмбарче. Ела бързо, преди да е избягало.

Той тъкмо се канеше да отиде и да види бръмбарчето, когато на задната врата се появи Джули. Косата й беше навита на ролки, канеха се да излизат тази вечер.

— Саймън — извика тя, — една жена те търси на телефона.

— Така ли — не попита кой е. — Идвам.

Избърса ръце в панталона си — бяха изцапани с кал и цимент. Имаше само една жена, която можеше да го потърси по телефона, но когато влезе вкъщи и вдигна слушалката, не чу отсреща гласа на Роуз.

— Ало — каза жената, — ало, Саймън. Тук е Емили, Емили Офенбах. Наложи се да ти се обадя, много се извинявам, но не знаех какво друго да направя, съжалявам, че те безпокоя в почивните дни, но наистина не знаех какво да направя, а трябва да се направи нещо.

— Няма нищо — измърмори той, като я изчака да продължи.

— Става дума за Роуз. Аз съм при нея, но не мога да остана, трябва да се връщам у дома при децата, тя не искаше да те безпокоим, но аз бях сигурна, че ти няма да имаш нищо против… още повече че ти сигурно по-добре знаеш какво трябва да се направи, аз съм напълно объркана… Работата е там, че Кристофър рано тази сутрин дошъл да вземе децата, щял да ги води в Норфък за събота и неделя, всичко било уговорено, извел ги и преди половин час Роуз получи от него телеграма, че напуска страната с тях. Заминавали за чужбина! И ние просто не знаем какво да направим, дали да го приемаме сериозно или не, а тя дори не знаеше на кого да се обади, кого да попита. Още веднъж съжалявам, но първо се сетихме за теб.

— О, господи! — каза Саймън. — Боже мой! Трябва веднага да се обади на адвоката си. И да му обясни всичко.

— Тя звъня — рече Емили, — но го нямаше, нали са почивни дни.

— Има ли домашния му номер?

— Да, звънихме и там, но също го нямаше.

— Там ли е Роуз, мога ли да говоря с нея?

— Не иска. Отказва да говори с когото и да било.

— Ами тогава — рече Саймън, като почти веднага взе решение. — Най-добре да дойда там и да видя какво може да се направи.

— Наистина ли? Би ли могъл да го направиш? — Облекчението в гласа й беше очевидно. — Моля те, ела, аз съвсем не зная какво да сторя, нито как да се оправя с нея, не разбирам цялата тази ужасна история, влачи се толкова отдавна, просто не проумявам вече това, което се случва. Започва да става съвсем абсурдно…

— След половин час съм там — отвърна Саймън.

— А ние какво да правим? Да те чакаме ли?

— Да. Не правете нищо. Може само още веднъж да опитате да се свържете с адвоката, може би е излязъл да напазарува, но ако го няма, чакайте да дойде.

— Много си мил, благодаря — рече Емили.

— Няма защо — любезно отвърна Саймън и затвори телефона. А след това, преди още да е успял да се притесни, отиде да каже на Джули, че го викат по спешност. Тя толкова се слиса, че не можа да каже нищо, освен да не взима колата, защото ще излиза, а нейната е в гаража.

— Няма как, трябва ми — рече Саймън. — Ще ти се обадя, щом разбера в какво се състои работата.

— Гледай да си дойдеш до довечера — отговори Джули. — Не си забравил, че ще излизаме, нали?

Той излезе, преди Джули да се съвземе от изненадата си, и само дочу зад себе си как тя се развилня, че я оставя сама с всички деца вкъщи в събота, и то без кола. Докато караше, погледна часовника си, беше 11 и 20. Ако наистина Кристофър бе взел децата рано, както твърдеше Емили, досега той е имал предостатъчно време да свърши своето.

Пристигна у Роуз малко след единадесет и половина. Отвори му Емили, с телеграмата в ръка. Подаде му я. Там пишеше: „Напускам страната с децата, тъй като законните процедури изглеждат мудни и съмнителни. Точка. Надявам се, че ще се чувстваш така добре без тях, както се чувствах аз“.

— Какъв негодник — произнесе Саймън.

— Истинска прелест, нали — каза Емили.

Телеграмата носеше дата от същия ден и бе изпратена в 8 и 30 сутринта. Емили каза, че е взел децата в 9, тя предполагаше, че е изпратил телеграмата от къщи, още преди да тръгне, но не можеше да разгадае пощенския код, за да бъде напълно убедена в това.

— А сега — каза тя — аз трябва да тръгвам, съжалявам, но наистина трябва да вървя, чувствам се ужасно, че ви изоставям така, но пътьом пуснах децата си при една съседка и не смея да я ангажирам нито минута повече, ще ви се обадя да видя какво става. Роуз е долу в кухнята. Какъв лунатик е този човек, такива трябва да ги задържат заключени. Ще ви се обадя!

И тя изхвърча, тичайки надолу по улицата към автобусната спирка на ъгъла. Саймън слезе долу и завари Роуз да седи на старото канапе в сутерена. Тя не го погледна, а взряна в пода, каза сковано:

— Не исках да ти звъня.

— Роуз! — извика той.

Тя вдигна поглед и се изправи. Саймън тръгна към нея, прегърна я, тя се облегна на него.

— Толкова се срамувам — изрече, притиснала се до гърдите му.

— Така съжалявам — каза той. — Така съжалявам! Изобщо не трябваше да те пускам вчера.

— Не, не — повтаряше тя, заровила лице в дрехата му, трепереща, облегната на него и застинала така, — не, аз изобщо не биваше да идвам, какво ме прихвана не знам, въобще не биваше да идвам…

— Остави това — рече той, — няма значение.

Беше я прегърнал и галеше стегнатите й рамене. Често си бе представял как я прегръща и винаги в такова положение — да я утеши, да й помогне, да я насърчи. По същия повод се запознаха някога. И оттогава все си представяше такива благодатни мигове като този или вчерашния, който така лошо проигра. Мислеше си, че в такива мигове би преливал от радост, че най-сетне я държи, че безутешна, тя се е обърнала към него, че мъката й я е тласнала към него. Но в действителност съвсем не беше същото. Защото това, което винаги бе изключвал от представите си, бе дълбочината на безизходицата, която ще я тласне към него, която ще я накара да се облегне на него, както се облягаше сега. Беше съкрушена, нищо не можеше да я утеши в такова състояние! И той не изпита никаква радост, никакво удовлетворение. Защото и сам много страдаше заради нея. Трябваше да предвиди, че ще се получи точно така.

— Няма значение — каза отново Саймън, колкото на нея, толкова и на себе си.

Все така държеше в ръце телеграмата. След минута тя се отдели от него и двамата погледнаха листа.

— Вярваш ли на това? — попита я той.

— Откъде да зная — отговори му тя. — Откъде мога да зная?

— Децата записани ли са в паспорта му?

— Да, записани са. И тримата. Ходихме във Франция за една седмица, веднага след като се роди Мария, и ги записах и тримата в паспортите ни. Не биваше да го правим. Още тогава си знаех.

— По-добре да потърся пак твоя адвокат — каза Саймън, тя му даде номера и той позвъни. Този път го завариха вкъщи, бил излязъл с жена си на покупки с колата. Роуз седеше и слушаше, докато Саймън се представяше, обясняваше какво се е случило и запита какво трябва да се направи. Чу ги да разискват нещо за съдебни разпореждания, писмени показания, за това, че съдиите са на повикване, и че е неимоверно трудно да се направи нещо в почивните дни на Света Троица, когато адвокатите и съдиите почти всички са на игрищата за голф, а летищата са претъпкани от туристи. Но това, което тя не можа да чуе, за разлика от Саймън, бе дълбокото недоволство на адвоката й от цялата тази история. Тия двамата имат нужда от психиатър, а не от адвокат — повтори той няколко пъти. Бе се надявал да прекара деня в сладка полудрямка в градината. Както и да е, след известно време успя да извика в себе си малко воля за работата, която му предстоеше да свърши: настоя да разговаря с Роуз и й обясни, че се налага да представи показания, обосноваващи нуждата от едностранно съдебно разпореждане. Тя му продиктува текста на телеграмата и този път нямаше как да не долови раздразненото изсумтяване, което прозвуча в тихия и спокоен дом на Джеръми Олфърд: „Добре, това е достатъчно — каза той. — Ще нахвърля набързо нещо, не се безпокойте. Просто стойте и чакайте, след няколко минути пак ще ви се обадя, веднага щом открия съдия и прокурор. Не излизайте, моля ви, ще имам нужда от вас и от тази телеграма“.

— Може би всичко е едно недоразумение — вметна неочаквано Роуз. — Може би той въобще не го е мислил.

— Не ме интересува дали е недоразумение или не — отвърна Джеръми Олфърд. — Не искам да рискувам повече с този човек. Изпатих си достатъчно.

— Добре — послушно рече Роуз и затвори телефона.

Двамата със Саймън се приготвиха да чакат. Саймън й направи чай и я посъветва да не се тревожи. Тя го погледна напрегнато и се опита да изпие чая. И двамата си мислеха за делото Калвакорези, макар че никой не се осмеляваше да спомене за това. След пет минути адвокатът се обади отново и каза, че е научил домашния телефон на съдията на повикване от дежурния служител в съда и това, за щастие, се оказва мистър Хъмфри Уорд, един изключително мил човек, който, пак за щастие, живееше съвсем наблизо, в Хайгейт. Така че веднага след като се свържа с прокуратурата, съобщи той, пак ще ви се обадя и ще се уговорим да се срещнем. Добре, че вие сте там, каза Джеръми Олфърд на Саймън, гледайте да не се побърка тази жена. Да, да, отвърна Саймън и погледна Роуз, която в този момент седеше в креслото и нервно гризеше ноктите на едната си ръка, а пръстите на другата прокарваше конвулсивно през косата си. Тъкмо си спомних, каза Олфърд с по-тих глас, за това дело Калвакорези. Да, отговори бързо Саймън, сигурно сте прав.

След още десет минути той позвъни отново и каза, че всички адвокати от съответната прокуратура, изглежда, са заминали, най-вероятно във вилите си в провинцията. „Ами сега, какво да правя!“ От тона му личеше, че започва да се тревожи. Саймън все повече го харесваше. Търсете ги пак, посъветва го той. Един е в хотел в Уеймът, каза Олфърд, открих номера и се обадих на рецепцията, бях много притеснен, но оттам ми казаха, че излязъл на разходка и си взел обяд. Звъннете пак на някои от другите, не може всички да са заминали.

След четвърт час Джеръми Олфърд се обади и съобщи, че се е свързал с Франсис Морис в неговия тенис клуб и го убедил да се срещнат след половин час у тях, в Барнсбъри. Ако докарате тук Роуз, тя ще може да прочете показанието, което съм нахвърлял, да го подпише, а аз ще взема официалното разпореждане от Франсис. Саймън веднага прие. След две минути Олфърд пак се обади и заръча, за бога, не забравяйте да донесете тази телеграма, нищо не можем да направим без нея.

И така, Саймън взе Роуз и телеграмата, сложи и двете в колата и потегли надолу по хълма към Барнсбъри. Денят беше прекрасен: от върха на хълма Лондон се разстилаше пред тях като на картина, зелените пояси, блатата Хакни, кули, железопътни линии, блокове, стъкло и метал, блеснали в летния въздух. Те минаха покрай Двореца Александра, продължиха през моста Арчуей, украсен с орнаменти от ковано желязо, и навлязоха в Излингтън. Часовникът в колата показваше дванайсет и десет. Над тях прелетя самолет. Може би по това време Кристофър и децата вече бяха някъде над Средиземно море. Докато пътуваха по Ъпър стрийт, Роуз попита за какво се дава това съдебно разпореждане и дали полицията ще може да арестува Кристофър на летището, ако е все още в страната? А как ще познаят кой е? Как ще разберат къде да го търсят? Саймън се затрудни с отговорите просто защото не ги знаеше. Внезапно се сети, че още докато бяха у тях, трябваше да попита Роуз дали не знае номера на паспорта на съпруга си, което определено би подпомогнало вътрешното министерство. Но сега вече беше твърде късно, тя сигурно не го знаеше наизуст.

Представи си неделните вестници, покрити със заглавия за Роуз и Кристофър. Тя сигурно също си бе помислила за това. За някои хора това би било приятно развлечение след новините за жертвите от бедствието в Турция. Чудеше се как ли пресата се докопва до подобна информация. Джеръми Олфърд вече бе споменал нещо по адрес на пресата. Саймън подозираше, че ги очаква неприятност.

Когато пристигнаха в къщата на Олфърд в Барнсбъри, на стълбите ги чакаше самият той. Поздравиха се чисто формално, Олфърд ги побутна навътре, където Франсис Морис, облечен за тениса целият в бяло, ги чакаше, пиейки чаша бира. „Здравейте, здравейте“ каза той с насърчително звучен, добре култивиран глас. Саймън отбеляза за себе си, че наистина се почувства насърчен като всяка виновна страна, която има добра защита, макар и да знаеше със сигурност, че Франсис Морис има повече глас, отколкото ум. „Е, какво — рече Франсис, като се усмихваше мило и приятно, сякаш бяха на някакво забавление, — този път май се получи малка драма, мисис Василиу?“

Дори Роуз плахо се усмихна в отговор.

— Не се безпокойте, мисис Василиу. Тъкмо за това говорихме с Джеръми и мислим, че няма от какво да се страхуваме, няма нищо страшно. Дори да е успял вече да прехвърли децата зад граница, ние отново ще ги върнем. А колкото до делото за родителските права, той проигра всичките си шансове, нали така, Джеръми?

— Да, да, точно така — каза Джеръми Олфърд. — А сега виж какво, Роуз, ето един екземпляр от твоето писмено показание, би ли го прегледала, а след това, много съжалявам, но ще трябва да отидем отсреща при един мой приятел, който да изпълни ролята на свидетел при клетвата.

Всичко се вършеше като на пожар. Роуз извади телеграмата, прочете показанието, отведоха я надолу по улицата при един приятел адвокат, който лежеше болен от грип, закле се, доведоха я обратно.

— А сега — рече Джеръми Олфърд, — сега може да отидем при съдията.

— Ама как, всички ли? — попита Роуз.

До момента тя вече бе толкова объркана, че нямаше никаква представа какво става.

— Да, всички — каза Джеръми Олфърд:

И така, те се качиха в колата на Саймън и потеглиха обратно към хълма на Хайгейт.

Къщата на съдията Уорд имаше много приятна външност. Дали от вида на самата къща, или заради усещането, че влизат в досег с авторитетен човек, но изопнатите им нерви се поотпуснаха, сърдечността на Франсис, която толкова ги ободри в началото, сега започна да им се струва насилена, и Саймън се запита защо този глупак не бе отскочил до дома си за две минути, да съблече белия си екип за тенис, в края на краищата, не изглеждаше чак толкова подходящ за момента. Джеръми Олфърд се чувстваше виновен, че е оставил жена си в напреднала бременност да готви обяда, след като й бе обещал един приятен уикенд, и чувството за вина го изнервяше. Колкото до Роуз, изглежда, че тя просто не разбираше какво става. Стискаше телеграмата, веществено доказателство номер 1, като че ли беше смъртна присъда. Така че успокояващото въздействие на къщата на Уорд беше добре дошло за всички. Беше хубава, самостоятелна къща, скромна на вид, излъчваща домашен уют; пред нея имаше лехи с цветя, по прозорците — още цветя в сандъчета, а над входната врата имаше едно особено симпатично кръгло прозорче: Саймън тъкмо се бе загледал в него, когато лейди Уорд отвори вратата и той трябваше рязко да свали погледа си. Лейди Уорд също излъчваше домашен уют: тя задъхано сподели своята загриженост от случая и това също прозвуча успокоително. Беше дребна жена с огромен бюст, носеше зелена рокля и домашна престилка.

— Влезте, влезте, моля ви, извинете ме за престилката — тя разсеяно се усмихна и още по-широко отвори вратата. — Тъкмо разчиствах малко кухнята, толкова е приятно да се разполагаш сам из къщата, макар и само за един ден, наистина ми достави голямо удоволствие. Хъмфри е тук вкъщи и ви очаква.

— Извинете, че ви безпокоим — започна да се оправдава Роуз, докато тя ги водеше към дневната.

— Няма защо, няма защо — повтаряше лейди Уорд, — нали затова сме тук — след което бързо изчезна в кухнята, неспособна да издържи повече на съблазънта да се захване отново със своите тенджери и тигани.

Хъмфри Уорд изглеждаше по-спокоен и благ от жена си, може би просто защото бе по-малко смахнат. Той се здрависа с тях, покани ги да седнат и с любезна загриженост пое свитъка с документите, после им предложи по чаша шери:

— Пийнете — каза той, — ще ви ободри, докато аз преглеждам документите.

— Много мило от ваша страна — рече Джеръми Олфърд, който бе влязъл в ролята на говорител. Франсис Морис претърпя странен нервен срив — на Саймън му стана съвсем ясно, че неговият професионален статус е много съмнителен, което бе потвърдено и от един тънък, изпитателен и съчувствен поглед на самия съдия. Мистър Уорд обаче, твърде деликатен човек, за да задава въпроси, така че само им наля по чаша шери — всички чашки бяха красиви, но различни, явно останки от най-различни сервизи, и този факт бе в съзвучие с цялата обстановка в стаята. Беше много приятна стая, не особено изискана, луксозна и елегантна, но удобна и видимо обитавана. На полиците покрай стените бяха наредени книги, тук-там зеленееха стайни растения — някои подпрени и привързани към странни тънки пръчици, като инвалиди, твърде обичани, за да бъдат изхвърлени, а други растяха буйно и весело. Канапето и креслата бяха широки, старомодни и дълбоки, покрити с парчета щампована басма на цветя. В едно от креслата седеше Хъмфри Уорд, леко посивялата му глава беше наведена над писмените показания на Роуз. Той изглеждаше удивително млад за поста си, но кой знае, може би това, че беше облечен в дрехите, с които работеше в градината, също като Саймън, го правеше да изглежда по-млад от обикновено. Панталоните с цвят каки, наследство от войната, калните ботуши, цветната риза, всичко това внушаваше доверие: докато го гледаше и отпиваше от шерито, Саймън неволно си припомни някои неща, които знаеше за него, разни клюки, които бе чувал, адвокатски истории. Членуваше в различни комитети, числеше се към организации, свързани с реформата в наказателния кодекс, бе основал общежитие за бивши затворници. Добър човек, съвестен. Имаше две дъщери — едната работеше в начално училище, Саймън имаше познат, който от своя страна я познаваше, по-точно — беше женен за нея, а другата му дъщеря се подвизаваше в някаква организация по расовите въпроси. Уорд трябваше да има внуци на възрастта на децата на Роуз, чиято кратка история четеше сега.

Когато прочете всички необходими документи, съдията Уорд без възражение подписа разпореждането за задържане. И толкова. Облегнаха се на столовете си, не им се искаше да мислят какво да правят по-нататък, защото беше очевидно, че щом като не знаят къде се намира Кристофър, невъзможно е да му се връчи и да се изпълни това съдебно разпореждане. Франсис Морис поиска разрешение да съобщи на пресата за издадения документ: съдията меко се усмихна и каза, че от разрешение няма нужда, тъй като по принцип гледането на дела по молба за такова разпореждане е открито. О, да, разбира се, отвърна Франсис Морис, раздразнен от собствения си пропуск. Ами, тогава защо седя, рече Джеръми Олфърд, по-добре веднага да позвъня на вечерните вестници и да видя дали ще мога да хвана последното издание.

— Не, не правете това — внезапно са обади Роуз. Дотогава бе седяла съвсем тихо, взряна в малките прашинки, които се въртяха из слънчевия въздух. — Недейте, не бих могла да понеса всичко отново да се раздуха от вестниците.

— Успокойте се, мисис Василиу — внимателно се обърна към нея съдията. — По-добре сега да направите всичко, каквото можете, отколкото по-късно да съжалявате. Съгласен съм, че не е приятно, но все пак е по-малкото зло.

— Но ние нямаме доказателство — продължи Роуз, — че той въобще е имал намерение да направи това нещо. Навярно просто ме заплашва. Може би отдавна седи в къщата на баща ми.

— А, това е любопитен обрат — рече съдията. — Сети ли се някой да позвъни на родителите ви и да попита дали Кристофър и децата са там?

Оказа се, че никой не се е сетил. И така, Джеръми Олфърд набра номера на къщата в Норфък и попита един от слугите дали мистър Василиу и децата са пристигнали. Още не, му отговориха, но ги очакват.

— Е, това не променя нещата. Нищо по-умно засега не може да се измисли — каза съдията, като тихо въздъхна и погледна часовника си. Вече минава един и той несъмнено мислеше за обяда си.

— Не бива да ви се натрапваме повече — каза Джеръми Олфърд. — Аз трябва да позвъня в Асоциацията по печата и в Министерството на вътрешните работи.

— Използвайте моя телефон — предложи съдията, но не особено настойчиво, след като всички станаха и почнаха да се сбогуват. Докато стискаше ръката му, Роуз внезапно избухна в плач и остана така — да държи ръката му и да плаче. — Хайде, няма нищо — каза съдията, като нежно я потупваше по рамото, — не се тревожете, всичко ще бъде наред, имайте търпение, а сега вървете, хапнете нещо и забравете всичко за един-два часа, нещата са в добри ръце и друго не можете да направите.

— Може би тя би искала един сандвич? — обади се лейди Уорд, която незабелязано се бе появила в дъното на стаята, очевидно за да напомни на съпруга си, че е време за обяд.

— Не, не, в никакъв случай — успя да каже през сълзи Роуз и Саймън я изведе. Като хвърли последен поглед назад, той видя обезпокоените, загрижени лица на семейство Уорд. Застанали до прозореца, за да ги изпратят, преди да отидат в кухнята и да изядат сред полупочистените сребърни съдове сервирания върху кухненската маса обяд.

В колата обсъдиха какво да правят по-нататък. Джеръми Олфърд се разкъсваше между изкушението да спре при първата ксерокс — машина, да извади копие от разпореждането, да издири Кристофър и да му го връчи лично (вероятно сега той се готвеше да се качи на самолета за Кипър на летище Хийтроу) и желанието бързо да се върне вкъщи, да успокои жена си и да обядват заедно. Франсис Морис искаше да се върне в своя тенис клуб, неговата роля беше приключена. Той така недвусмислено го заяви, че Саймън най-безсърдечно го остави — след като демонстративно му благодари, на една спирка за таксита. После закара Джеръми Олфърд вкъщи.

Мисис Олфърд се почувства задължена да предложи на Роуз и Саймън нещо за хапване и бе крайно облекчена, когато те отказаха. Не й беше до гости.

— Вие поехте цялата тежест — каза Саймън на Джеръми. — И без нас можеше да мине.

— О, не говорете така — отвърна Джеръми. — Вие помогнахте много. Не знам какво бих направил без вас.

И той направи към Саймън една гримаса, която означаваше: Роуз е просто невъзможна. Саймън му отговори също с гримаса, потвърждавайки: да, така е. Роуз улови тези погледи и покорно даде да разберат, че е съгласна и с двамата.

— Е, аз ще я закарам у тях — каза Саймън.

И така, потеглиха, като преди това той обеща да се обади, ако нещо при тях се промени, и да чака, от своя страна, Олфърд също да му се обади. Когато се върнаха в къщата на Роуз на Мидъл роуд, вече минаваше два. Цялата процедура им бе отнела близо три часа. Време — почти достатъчно, за да долети човек до Близкия изток, да речем.

Щом пристигнаха, седнаха и продължиха да чакат. Саймън беше гладен, но чувстваше, че би било нелюбезно да я занимава с това точно сега, още повече, след като Роуз каза, че никак не й се яде.

— Ще ми се да пийна нещо — рече той след малко, — намира ли ти се някакъв алкохол?

Не вярваше, че ако пийне малко алкохол, тя би го изтълкувала като признак за безсърдечие, по-скоро би било доказателство за страдание.

— Нито капка — мрачно отвърна Роуз.

Като си мислеше отчаяно за пиене, Саймън неочаквано си спомни посещението у Кристофър предишната нощ. И за първи път му мина през ум, че цялата тази история може би е по негова собствена вина или поне — колкото негова, толкова и на мистър Калвакорези. Не втълпи ли той на Кристофър идеята за пълната безнадеждност на делото му? И не осъждаше ли телеграмата тъкмо тази безнадеждност?

В края на краищата той трябваше да стане и да си направи нещо за хапване. Роуз го последва в кухнята и взе да го наблюдава равнодушно, докато си пържи две яйца. Изведнъж каза:

— Не биваше да позволявам да го търси полиция. Какво ще направят, ако го хванат на летището?

— Не зная — отвърна Саймън и в този момент телефонът иззвъня. Беше Джеръми Олфърд, полицията се интересувала дали Роуз знае номера на паспорта на съпруга си. Саймън я попита, но тя мълчаливо поклати глава. Стори му се, че дори и да го знаеше, не би го казала. Щом Олфърд затвори, Роуз се върна на мисълта си. Повтори, че не е трябвало да го търсят с полиция.

— Глупости — отговори Саймън. Той знаеше, че ще я обхване такова настроение. — Глупости! Това решение няма нищо общо с теб, то просто е последица от собствените му незаконни действия. Той не може да изведе тези деца извън страната без позволение от съда. Няма това право.

— Да — рече Роуз. — Но чия е вината? Ако не се бях развела с него, той щеше да има правото да ги води, където поиска. Излиза, че вината е моя, не е ли така?

— Не, не е. Ти направи това, което трябваше да направиш.

Той внимателно обърна яйцата и ги изпържи и от другата страна.

— Да, изглежда, че е така. Но понякога чувствам, че трябваше да продължа да живея с него… — Тя замълча, а после колебливо продължи. — Ти например, ти никога не се предаваш, нали? Много мисля за това.

За първи път му казваше подобно нещо. Той не се престори, че не разбира какво има предвид.

— При мен не е чак толкова страшно.

— Не е чак толкова страшно, защото ти си по-добър човек от мен.

— Та ти не знаеш нищо за мен.

— Знам, разбира се. И ще ти кажа от какво съдя, че си толкова добър. От това, че никога нищо не жертваш.

Под нищо тя разбираше никого. Беше дискретна.

— Никога не съм имал толкова много, че да го жертвам — каза Саймън, сядайки до масата да изяде яйцата.

— Точно това имам предвид — рече остро тя и тъжно се усмихна.

Саймън също се усмихна.

— И толкова по-зле — заключи той.

— Не. Съвсем не — хубаво е човек да бъде като теб. Трябва да има хора като теб…

— Казвал съм ти и преди. Правя го само от чувство за отговорност.

— Ами това не е лошо.

— Не и за мен — каза той.

— Ах, да — отсече Роуз ликуващо. — Но тогава ти не си такъв, за какъвто се мислиш.

Щом Саймън завърши обяда си, тя поде отново.

— Миналия ден в „Таймс“ беше публикувано едно писмо. Твърдеше се, че благотворителността е в името на даващия, призвана е да спаси неговата душа, а не на този, който получава. Не можех да разбера дали авторът говори сериозно, или се шегува. Но този възглед е широко разпространен. Прочетох го няколко пъти и пак не можех да разбера. Интересно, нали? Мислиш ли, че човек може да спаси душата си, като се откаже от децата си?… Но дали престъплението да се откъсне от тях няма да бъде по-голямо от благородството, че ги е дал?

— Не мога винаги да следя мисълта ти.

Тя се засмя:

— И аз не мога винаги да следя собствената си мисъл. Ако можеше да видиш какво става в момента, тук, вътре в главата ми!