Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (20)

Глава осемнадесета

Най-сетне Врайс видя това, което чакаше — леко помръдване на веригата. Някой се катереше по нея, карайки я да вибрира с усилията си.

— Качват се — каза той на Гоголак.

— Ще уведомя Болеро — каза тя.

Докато ботаничката работеше с интеркома от контролното табло в стената, Врайс гледаше морето от дървета долу. След няколко минути видя женствена фигура да се изкачва, но не беше достатъчно голяма, за да е Рипли или Кал.

— Анджи — каза Гоголак, поглеждайки иззад Врайс. — За бога, успяла е.

„Анджи изглежда мъничка“ — помисли си Врайс. — „Като дете. Но кой съм аз да говоря за размери?“

Съвсем скоро Кал също излезе от балдахина от листа. А, когато Анджи доближи Бети, зачервена и дишаща тежко от усилията, Краке също се появи. Малко след него беше Джонър.

Врайс не го каза, но знаеше, че няма други оцелели колонисти. Ако беше имало, те — като Анджи — щяха да са преди приятелите му.

— Хайде — извика той на Анджи, която изглеждаше като да не може да измине дори метър повече по веригата. — Размърдай си задника, по дяволите! Има хора зад теб!

Правейки физиономия, ботаничката изглежда успя да се стегне. След което се закатери малко по-бързо по веригата, позволявайки на Кал, Краке и Джонър да направят същото.

Но след Джонър веригата беше празна, все едно той беше последният, който се беше запътил към Бети. Но това не можеше да е така — нали?

Врайс се намръщи. Къде по дяволите беше Рипли?

Рипли се загледа в съществото в почти пълния мрак под короните на дърветата, изненадана, че то въобще съществува.

И все пак, ето го — голямо, черно куче, което се беше появило от храсталака, докато тя чакаше Джонър да се изкатери по веригата. За малко да го опържи със заряд от високоволтово електричество, когато го видя за първи път.

Но се беше удържала на време. А сега, поставена пред избора да остави животното да бъде убито от беснеещите пришълци, не можа да го направи.

Както не беше могла да направи и оригиналната Рипли, когато беше изнесла котката си Джоунс от Ностромо, докато течеше обратното отброяване за саморазрушаването на кораба.

Явно беше дефект в характера, това желание да бъдат запазвани определени форми на живот. „Защо да не се опитам да спася и растенията? И може би и насекомите, като съм тръгнала така?“

Да вземе кучето нагоре по веригата щеше значително да попречи на усилията й да се спаси. Единственото логично решение би било да го остави.

Но не можеше.

Накрая Рипли преметна пушката си през рамо, щракна с пръсти и каза:

— Ела тук, момче.

Уморено, кучето отиде при нея и я остави да го вдигне.

— Отиваме на малка разходка — каза тя.

С кучето в едната ръка тя се хвана за веригата с другата. След което започна да се изкачва сантиметър по сантиметър нагоре към Бети, използвайки вътрешната част на стъпалата си като стяги, за да може да напредва.

Не беше лесно. Напрежението в ръката и рамото на Рипли беше значително. Но тя търпеше, защото само така можеше да напусне Куполите.

Малко по малко, тя се изкачваше в тъмнината през гъстия, почти непреодолим листак. Малко по малко си проправяше път през него, докато накрая се показа в ярката и постоянна звездна светлина.

Бети беше закачена на повърхността над нея, точно там, където Рипли си я спомняше. След още няколко минути щеше да е вътре в кораба, заедно с последното си тегло.

Изведнъж Рипли чу чупене на клони от дърветата и погледна надолу, виждайки нещо голямо и тъмно да пробива повърхността на листака — нещо с дълга, лъскава глава, поръбен гръб и нокти достатъчно големи, че да могат да обвият кръста й.

„Катери се“ — помисли си тя.

Под нея пришълецът се сви. „Ще скочи.“ А колкото беше голям и силен, сигурно щеше и да успее.

Така беше загинал Рама — падайки жертва на един от пришълците, докато беше висял безпомощно на веригата. Но Рипли нямаше намерение да умира по този начин.

Или изобщо по какъвто и да било.

Държейки се само на една ръка за момент, тя уви краката си около веригата. След което отново ги стисна, заклещвайки единия си крак.

Това й позволяваше да пусне веригата, да свали инжектора от гърба си и да затъкне приклада му в рамото си.

Кучето изсумтя, без съмнение бидейки наясно с рискованата ситуация. Но не се опита да се измъкне.

— Умно момче — каза Рипли.

Тогава пришълецът скочи.

Стисвайки зъби, Рипли натисна спусъка и освободи изкуствено създадена мълния. Енергийният заряд се заби в съществото, карайки го да се извие и прогаряйки плътта по главата и раменете му.

Но това не му попречи да хване с лапа Рипли за глезена.

Изведнъж кракът й започна да се изплъзва, теглен надолу от тежестта на пришълеца. След най-много няколко секунди щеше да изгуби захвата си и да се захлъзга надолу по веригата — или да се освободи от нещо, което също не беше опция.

Но, ако стреляше по пришълеца с шоковата пушка, зарядът щеше да засегне и нея. А тя щеше да поддаде преди извънземното.

Затова измести захвата на пушката, обърна я в ръката си и я заби в черепа на пришълеца колкото можеше по-силно. Ядосан, той я погледна с безокото си лице, а вътрешната му челюст се подаде към нея.

— Проклето да си — изръмжа Рипли през стиснатите си зъби.

След което повтори, после потрети удара. Вбесено, извънземното щракна със зъби към нея. Но тя беше прекалено бърза и се извъртя.

При което, знаейки, че едва ли ще има втори шанс, Рипли вдигна инжектора си и го стовари с всичката сила, която можеше да събере от себе си. Ударът зашемети пришълеца — достатъчно, че да изпусне захвата си и да залитне надолу по веригата.

За нещастие успя наново да се вкопчи в нея няколко метра по-надолу. И миг по-късно, с капеща от нетърпение паст, отново започна да се катери.

Рипли се усмихна.

В крайна сметка, веригата не беше метална, въпреки че на вид и усет изглеждаше такава. Беше синтетична. Не провеждаше електричество.

Обръщайки инжектора си в ръка, тя отново започна да пържи съществото със заряда си. Пришълецът се гърчеше под действието му, плътта му се овъгляваше и покриваше с мехури, но не се пускаше.

Поне не и първоначално.

Но колкото повече се бореше с горящата болка, толкова повече щети понасяше. И накрая не можеше повече. С писък на безсилие то се плъзна надолу и изцяло освободи хватката си.

Кучето изскимтя в прегръдката на Рипли.

— Да — каза тя. — Победихме го.

След което, пренебрегвайки потта, стичаща се в очите й, освободи крака си и продължи да се катери.

Болеро беше приключила с подготовките си едва преди няколко мига, когато получи съобщение от Врайс.

— Рипли почти се качи. Тя е последна.

— Ясно — каза пилотът.

Извъртайки се в седалката си, тя активира един монитор, който не използваше много често. Разделен на шест части, той показваше различни места от колонията, благодарение на устройствата, които приятелите й бяха поставили.

В крайна сметка, измъкването на колонистите беше само част от тяхната работа. Някой друг би могъл да се изкуши да влезе в Куполите, или от любопитство, или в търсене на печалба, и нямаше да очаква да се натъкне на извънземни форми на живот.

Поради което Болеро щеше да изключи тази възможност, веднага щом получеше заповедта.

Не че й харесваше да унищожава разни неща; всъщност, не обичаше. Но това беше едно място, което нямаше да има нищо против да изпрати в небитието.

Рипли видя Кал, която стоеше до отворената врата на товарното, изненадана да види как тя се бори с гравитационните полета с куче под ръка.

Андроидът направи гримаса.

— Откъде се взе това?

— Това е Рекс — каза Гоголак. — Живееше в Куполите.

— Още един оцелял — каза Анджи, гледайки го, все още изтощена от катеренето. — Прекалено малко сме. — Огледа товарното помещение и попита:

— Къде е Коуди?

Врайс се разсмя, макар че нямаше и следа от хумор в ситуацията.

— Коуди не е това, което изглеждаше.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рипли.

— Той е андроид — отвърна й Врайс.

— Какво? — каза Кал.

— Беше андроид — поправи се Врайс. — Докато не атакува Болеро. Сега това, което е останало от него, лежи в една вана — макар че, когато го проверих последния път, все още говореше. — Обърна се към Рипли. — Случайно да видяхте Рама долу?

— Рама е жертва — отвърна му Рипли. — Както и Симони.

Това охлади атмосферата, въпреки топлината, идваща от купола. Но в крайна сметка Рама беше харесван. А Симони… само Джонър го мразеше истински.

Рипли щеше да попита къде е ваната на Коуди, когато чу нещо — съскането на кожеста плът, плъзгаща се по металната решетка на палубата. Извъртайки се, тя видя как сенките в един ъгъл се разместиха — и изведнъж нападнаха.

Гоголак, която беше най-близо до тази част на товарното, беше пометена от атаката. Пришълецът се издигна над тялото на ботаничката с окъпани в кръвта й зъби, което накара другите да се отдръпнат.

— По дяволите — пое си дъх Рипли, сваляйки пушката от гърба си.

За нещастие приятелите й бяха оставили оръжията си в другия край на товарното, от другата страна на пришълеца. Нямаше как да ги достигнат, без да минат покрай извънземното.

Съществото напредваше, голямо, хлъзгаво и гладно, и въртеше издължената си глава от една страна на друга — като че се чудеше кого да изкорми втори.

„Как, по дяволите, се е качило тук?“ — запита се Рипли, насочвайки инжектора си към него. След което отговори на собствения си въпрос: веригата!

След като Рама беше слязъл след Симони, товарното беше останало неохранявано и обещаващо месо. Някой от пришълците — вероятно същият, който беше убил Рама — се беше изкатерил до горе.

Тъй като все още не е бил стигнал зрялост в този момент, е потърсил скривалище, в което да може да остане, докато премине през следващия период от развитието си. Точно като пришълеца, който тихо и ненатрапчиво се беше скрил на борда на Нарцис и почти беше успял да сложи край на живота на Елън Рипли.

— Проклетите пушки ни трябват — изръмжа Джонър.

— Ще се опитам да го примамя по-надалеч от тях — каза Рипли. — Бъдете готови, когато ви се отвори възможност.

След което започна да обстрелва пришълеца, заливайки го с ужасяващ залп от енергия. Нещото се свиваше и залиташе, но отказваше да спре.

Което засега не беше проблем за Рипли. Всичко, което искаше в момента, беше то да се измести наляво, за да могат хората й да си вземат пушките. След което щяха да имат предимство.

С ъгъла на окото си видя как се движеха до стената — Джонър и Краке, помисли си. Но не смееше да погледне, за да затвърди предположението си. Прекалено заета беше да изсипва електричество.

Изведнъж чу свирещ звук и мощността на инжектора й започна да спада. Рипли погледна в датчика на оръжието.

„Мамка му — свършва му заряда!“

Рипли нямаше да успее да поддържа обстрела си, без да намали на по-ниска мощност — през която обаче пришълецът щеше да напредва без да е зашеметен. Затова направи единственото, което можеше — продължи да го обсипва със заряди на най-високото ниво, надявайки се на успех.

Виждайки, че мощността на оръжието й спада, Джонър и Краке зарязаха промъкването си и се втурнаха тичешком към пушките си. Забелязал набега им, пришълецът се извъртя и тръгна към тях.

Краке се добра пръв до пушките и хвърли едната над главата на пришълеца, целейки се в Рипли. Но преди да успее да вземе една и за себе си, съществото го настигна.

За щастие Джонър дотогава се беше снабдил с инжектор. Ревейки предизвикателно, стреля по фланга на пришълеца, проваляйки атаката му.

Въпреки това то успя да запрати Краке в стената, но поне нямаше възможността да забие ноктите си в него — а Рипли се беше сдобила с добре заредено оръжие.

Вдигна го и го включи с палец, след което изстреля копие от синкавобяла енергия към пришълеца. Когато той обърна лицето си към нея, Джонър се включи със своя заряд.

Заедно, както бяха направили в Куполите, двамата омаломощаваха пришълеца. Когато и Кал се включи, използвайки инжектора, който Краке беше изпуснал, пришълецът се стовари на палубата.

„Умри“ — настоя Рипли.

Но дори, когато плътта му вече представляваше черна, цвърчаща кора, а миризмата на изгоряло изпълваше товарното, нещото все още не беше мъртво. Не изцяло.

Отваряйки уста, то извади вътрешната си челюст към Рипли, борейки се дори в този момент с последните си останали сили да се добере до месото, което му принадлежеше. Най-сетне, с все още покрити със слюнка зъби, то потрепери и се отпусна.

Едва тогава Рипли се обърна към Краке, който беше проснат на палубата, а Анджи беше коленичила до него. Прекосявайки товарното, Рипли отиде да види как е той.

Косата от едната страна на главата му беше покрита с кръв, но дишаше.

— Изглежда има сътресение — каза Анджи. — И то лошо. Но ще се оправи.

— Ти лекар ли си? — попита скептично Джонър.

Анджи кимна.

— Наред с другите неща.

— А Гоголак? — попита Кал.

Анджи изпусна въздишка.

— Няма шанс за нея.

Рипли преметна пушката на гърба си, хвана трупа на пришълеца за една от лапите и го задърпа през палубата по посока на отвора.

— Помогни ми — обърна се към Джонър. — Така другите ще има за какво да си говорят.

След което искаше да се види с Коуди.

Коуди беше в по-добра форма последния път, когато Кал го беше видяла. Лежеше в инженерния отсек, изтегнат по гръб в метална вана с петна от киселина по нея, която използваха, за да чистят машинни части.

Съдейки по раздраната, мокра дупка в комбинезона на Коуди, един от куршумите на Врайс явно беше повредил основния двигателен модул на андроида, изпълняващ същата функция, за която служеше гръбначният стълб у човешките същества. Въпреки че интелектуалният капацитет на Коуди беше незасегнат, той вече нямаше да може да извърши дори просто действие като това да среши косата си.

Докато Кал и Рипли го приближаваха, той плъзгаше очи от едната към другата, докато накрая установи погледа си върху по-близката до същността му Кал.

— Вярвам, че имаме нещо общо — каза той със странна практичност в гласа.

— Как разбра? — попита Кал.

— Видях бенката ти — отвърна той, а от устата му внезапно потече млечнобяла течност. — Имам абсолютно същата.

Тя се намръщи.

— Имам нужда от информация за организацията, която те е пратила тук.

— Мога да ти дам такава — отвърна й Коуди. Рамото му трепна в тик. — Но ще я разменя на съответната цена.

Очите на Кал се присвиха.

— Каква цена?

— Има и други като нас, Кал. Андроиди второ поколение.

Това привлече вниманието й.

— Принудени са да служат, както правех аз — каза Коуди. След което й разказа къде бяха другите андроиди и колко от тях се намираха на всяко изброено място. — Освободи ги, Кал. Обещай ми.

Кал погледна към Рипли, след което върна погледа си върху Коуди.

— Ще се опитам.

Коуди се вгледа в очите й.

— Разбира се, че ще се опиташ. — Горчивина се прокрадна в гласа му. — За нещастие в мен има инсталирана програма, която е настроена да деградира основните ми функции, в случай че бъда сериозно ранен.

Рипли се наведе напред.

— Колко време имаме?

Коуди трепна отново.

— Няколко минути в най-добрия случай.

На Кал й се искаше да го беше разбрала по-рано. Тогава щеше да побърза да го види.

— Продължавай, каза тя. — Слушаме.

— Начинът, по който съм програмиран — каза Коуди, — не позволява да изказвам определени неща, но ако ме питате правилните въпроси, бих могъл да намеря начин да ви отговоря.

Кал реши да попита първо най-лесния.

— Какво правеше на Куполите?

— Програмиран съм да не разкривам това — каза Коуди. — Но предвид случилото се, предполагам, че можете да се сетите.

— Бил си там — каза Рипли, — за да бъде сигурно, че хората ще бъдат заразени.

Коуди не отрече. Това беше най-близкото, което можеше да постигне, за да потвърди наблюдението й.

— Значи ти си саботирал главния отсек за доставки — каза Рипли.

— Не — отвърна андроида. — Това беше извършено от пилота, който остави криокапсулата.

— Резервния отсек тогава.

Коуди отново не възрази.

Рипли се намръщи. Въпросът напираше в нея.

— Защо е толкова важно за вашата организация да намери приемници за този вид извънземни?

Беше един от въпросите, на който тя и Кал не бяха успели да отговорят, дори след като Кал уцели джакпота във Византия — значителна празнина в техния комплект от знания.

— Малакак — чийто кораб намерихте на Ахерон преди стотици години — са много стар вид — каза Коуди, а едно млечнобяло балонче се образува в ъгъла на устата му. — Стерилността напоследък се е превърнала в проблем за тях, който нараства с всяко следващо поколение. Енцефалоподите, за разлика от тях, са изключително плодовити.

Кал предчувстваше последвалото продължение.

— Малакак открили, че малко ДНК от пришълците би им помогнало да се справят с този проблем. Но, за да го получат им трябвала глутница енцефалоподи.

— Знаели — продължи Коуди, — че могат да използват собствените си хора за приемници. Пилотът, който хората ви намериха на Ахерон… щом той е могъл да износи ембрион, значи и другите можели. Но не искали да причиняват болка и смърт на членове на собствения си вид.

Рипли изсумтя.

— Затова са се споразумели за пратка от човешки същества и то такива, които няма да липсват на никого. Населението на вашата колония например — макар че вероятно си програмиран да не можеш да ми кажеш това.

— Вероятно е така — каза Коуди.

— Но защо — попита Кал, — пришълците изглеждаха толкова различно от тези, които сме срещали преди?

Коуди се сгърчи в спазъм, след което отново се отпусна.

— По време на експериментите си, Малакак открили, че могат да създадат тази порода, използвайки част от собствения си генетичен материал. Вярвали, че резултатът е по-страховит от оригиналния вид.

Рипли поклати глава.

— Всички те са страховити.

„Би трябвало да го знаеш“ — помисли си Кал.

Коуди се огледа, а течността отново се стече по долната му устна.

— Дълго време ли съм стоял тук?

— Това е инженерният отсек — каза му Кал. — На нашия кораб.

— Да — потвърди Коуди. Челото му се смръщи, докато се опитваше да намери следа от спомена. — Разбира се. Та какво казвах…?

Кал знаеше, че няма да е на себе си още дълго.

— Че има начин да се свържеш с организацията, за която работеше.

Андроидът я погледна, а течността отново се изсипа от него.

— Организация…? — запита той. — Не съм сигурен какво имаш предвид.

Кал усети, че беше изпуснала възможността си.

— Няма проблем. Не се притеснявай.

— Аз съм Коуди — каза андроидът. — Ботаник, назначен на Куполи Епсилон. — Цялото му тяло се разтресе, все едно беше поразен от токов удар. — Ти как се казваш?

Кал се усмихна, отказвайки той да види болката й.

— Кал — отвърна тя. — Казвам се Кал.

Коуди я гледа известно време. След което каза:

— Хубаво име. Твоето ли е?

Преди тя да успее да му отвърне, главата му се отпусна. Когато опря в ръба на ваната, очите му бяха затворени, а изкуственият живот си беше отишъл от него.

Кал се насили да проучва Коуди, докато не запомни всеки детайл от него. В крайна сметка това вероятно беше единственият начин да види как би могла да умре.

— Направи го — каза Рипли.

От седалката й, разположена до тази на Болеро, виждаше монитор, показващ шест различни части от колонията на ботаниците. Но екранът, който я интересуваше най-много, показваше купола, намиращ се директно под тях, от който те бяха изтеглили удължената верига.

Болеро продължи работата си по контролното табло и вратите на товарното помещение на Бети се затвориха. Гъвкавото устройство за скачване беше прибрано. А в купола ветровете задухаха.

Не бяха като нежния бриз, който подухваше три пъти дневно в купола точно на време. Бяха ужасяващи течения, засмукващи листа, клони, почва и дори млади дръвчета, изхвърляйки ги сгърчени в звездните черни небеса.

Освен тях още нещо беше изхвърлено от купола. Рипли беше сигурна, че видя тъмната, змиевидна форма между отломките — вероятно принадлежеше на пришълеца, който беше откачила от веригата. Както всичко останало и той се понесе към отвора, който Врайс беше изрязал в купола.

След още няколко секунди щеше да достигне Бети, чиято обшивка предлагаше редица удобни за захващане места. А Рипли знаеше от собствен опит, че пришълците можеха да издържат известно време във вакуума.

Болеро засили малко двигателите и отдръпна кораба от купола, за да предотврати това. При което остана само още едно нещо да се довърши.

Вдигайки финото черно дистанционно, което Краке й беше направил, Рипли натисна с палец единствения му бутон. След което се обърна да погледне към колонията през екрана за наблюдение на кабината.

Първата огнена експлозия се състоя в контролния център, моментално повреждайки всички куполи около него. Следващата избухна в резервния отсек, превръщайки го в ад. Още няколко взрива последваха в междинните куполи, карайки ги да изглеждат като стадо малки слънца.

Нямаше да горят дълго, помисли си Рипли. Само докато имаха кислород. Но това щеше да е достатъчно.

Тази точно глутница пришълци вече нямаше никога да притесни някого.