Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (15)

Глава тринадесета

Бенедикт усети топлина на лицето си, която не беше усещал по-рано. Правейки си сянка с ръка, отвори очи — и видя, че слънцето се е преместило иззад бледото дърво, което се беше надвесило над него.

„Изглежда съм заспал“ — помисли си той.

Малко по малко, спомените му се завърнаха. Инвентаризацията на папратите. И, разбира се, синджабата.

Бенедикт се зачуди колко време е лежал в безсъзнание. Час? Поне толкова, съдейки по празнината в стомаха му.

„Дано не съм изпуснал вечерята“ — помисли си. Обърна се по корем и застана на четири крайника. След това с труд се изправи.

След което спря. И се обърна на ляво. И се втренчи в редицата махагонови дървета.

За момент му се беше сторило, че видя нещо измежду дърветата. Но сега като гледаше натам, не беше толкова сигурен. Накрая го присъди на размътеното си от халюциногенното вещество въображение и продължи нататък.

Или поне имаше такова намерение, преди отново да види с крайчеца на окото си как нещо се движи.

Подсмихвайки се, Бенедикт сложи ръка на челото си, правейки си сянка, и се опита да разгледа по-добре нещото. Определено се движеше — бавно и провлачено като добре нахранена богомолка, но се движеше.

Ботаникът се усмихна. Нямаше големи насекоми в Куполите — единствено малки, необходими за сработването на екосистемите. „Значи не може да е насекомо“ — помисли си той. „Няма как.“

Сигурно беше клон, разклатен от вятъра. Това беше единственото, което имаше тук, в Куполите — клони, покрити с листа, клони, покрити с игли, дълги клони и къси клони. Клони на всяко проклето място, за което се сетиш.

И от време на време по някое човешко същество. Но Бенедикт ставаше все по-добър в отбягването на последните. Изключването на ком-точката му определено помагаше. По този начин никога не беше във връзка, когато не искаше да бъде.

Като например сега.

Докато гледаше с интерес, нещото в сенките отново се премести. Или може би този път беше друго нещо. Беше му трудно да бъде сигурен със замъгления си от веществата на месестите листа ум.

„Приближи се, идиот такъв“ — помисли си той добронамерено.

Следвайки собствения си съвет, той установи, че може да схване формата въпреки сенките. Беше тъмно, някак скелетовидно, и стоеше на две опори вместо на една.

„Като човек“ — досети се Бенедикт.

По-вероятно беше пресечката на два тесни ствола на дървета, съединени от съзнанието му в единна структура. Но мисълта, че може да е двукрако същество, забавляваше Бенедикт.

Усмивката му се разшири като по детски. Какво би могло да е? Животно? Растение? Минерал? Или просто съставен от въздух продукт на пропитото му с халюциноген въображение?

Възхитен от идеята за мистерия, той се приближи по-близо до него. Само се надяваше да не е разочарован, когато мистерията се разкриеше.

Рипли и спътниците й бяха преминали два купола разстояние, когато стигнаха до тъмния осмоъгълен вход към контролния център на колонията, затова се зарадваха, като видяха, че вратата се плъзна настрани, отваряйки им пътя.

Влизайки вътре се озоваха в друго помещение със заглушено осветление, същото като свързващите един купол с друг. След това вратата в другия край се отвори и видяха възрастен мъж с грива от сива коса.

Беше администраторът, с когото Рипли беше говорила по-рано. Как му беше името? Филипакос.

— Добре дошли — каза той с по-плавен глас, отколкото й се беше сторило по комуникационната връзка.

— Къде са другите? — попита Рипли.

Без колебание Филипакос посочи с палец зад рамото си.

— Там вътре.

— Да ги видим — каза тя.

В крайна сметка, можеше да се окаже капан. Не беше ли им отказал Филипакос достъп до куполите, докато тя не каза, че сама ще намери начин да влезе? Дори ботаниците можеха да бъдат опасни същества, ако се почувстваха заплашени.

— Насам — каза Филипакос.

Поведе ги нагоре по къса рампа, излизаща в центъра на кръгло, добре осветено помещение. Екраните за наблюдение разкриваха триста и шестдесет градусова гледка, показвайки най-близките обкръжаващи куполи.

Под почти всеки екран имаше компютърно табло. Само на едно от тях имаше човек в момента. Другите колонисти — три жени и двама мъже — стояха в групичка в частта на помещението, разположена срещуположно на рампата.

Всичките пет посрещнаха Рипли със същата странна смесица от облекчение и тревога. Изглежда не й вярваха, дори след като им беше показала, че знае за какво говори.

— Надявам се сте сложили предпазителите на тези инжектори — каза мъжът на компютърното табло, здрав индивид с кафявото яке на офицер по безопасността, чието име беше избродирано от едната страна на дрехата му.

Шепърд. Подходящо име за някой начело на охраната. Особено, когато ставаше дума за толкова безпомощно стадо.

— Нямат предпазители — каза Рипли, което беше истината. Краке ги беше направил така.

Шепърд изглеждаше скептичен. Въпреки това не той беше важният в групата. Нито пък Филипакос. Колонистът, който Рипли искаше да намери, беше този, в когото растеше ембрионът — този, който скоро щеше да даде живот на чудовище.

Душейки въздуха, тя се опита да разбере кой от тях беше. Но не усещаше миризмата. Това означаваше, че заразеният беше някъде другаде.

— Онзи, за когото се беше прикачила паяковидното нещо — къде е? — настоя да разбере тя.

— Мъртъв е — отвърна Филипакос.

Това беше истината. Рипли го разбра веднага.

— Преди колко време? — попита.

— Горе-долу от момента, в който се свързахте с нас — отвърна той.

Един от другите мъже пристъпи напред. Беше слаб, оплешивяващ, с остри черти и също такъв глас.

— Ще го заловите — каза той, — нали?

Рипли поклати глава.

— Няма такъв шанс.

Мъжът с острите черти се обърна към Филипакос.

— Ти не каза ли, че ще ни отърват от онова?

— Не разбирате — каза Рипли. — Ако някой тук е ловецът, това е извънземното. Най-доброто, което можем да направим, е да се опитаме да избягаме и да останем цели. В момента то още е в процес на достигане на зрялост. Ако побързаме, ще успеем да се махнем от тук живи.

— Искаш да кажеш да си тръгнем? — каза една от жените — здравенячка с късо подстригана пясъчноруса коса. — Просто така? Знаете ли колко време вече живеем тук?

Рипли я погледна.

— Знам колко ще живеете, ако извънземното ви докопа. Това не е някакъв проблем с вредители. Става дума за нещо по-смъртоносно от който и да е хищник, който някога сте си представяли.

Можеше да рецитира оценката на Аш за вида дума по дума. Беше отпечатано в мозъка й както всички останали спомени на предшественичката й.

— Пришълецът е перфектен организъм — идеално структуриран, хитър, агресивен в същността си. С вашите ограничени възможности нямате никакъв шанс срещу него. Освен това — добави тя, — те са избивали цели проклети колонии, много по-големи от тази.

— Защо никога не съм чувала за тези колонии? — попита жената с пясъчнорусата коса. — Защо не са ни предупредили?

— Защото — каза Рипли, сериозна както винаги, — има хора, които не искат да знаете. Но този разговор ще трябва да почака. Първо трябва да ви изведем от тук.

— Това е нашият дом — обясни Филипакос. — Не можем просто да го изоставим, без да огледаме всяка възможна алтернатива.

— Вече сте го направили — каза Джонър, който беше успял да замълчи до сега, — просто още не го осъзнавате.

— Чакайте малко — каза Шепърд, който не беше сплашен от мускулестия Джонър. — Доктор Филипакос повдигна основателен въпрос.

— Доктор Филипакос може да ми цуне косматия задник — каза Джонър. — Не сме дошли тук, за да ви държим за ръчичка. Дойдохме, за да ви евакуираме, затова сме…

Рипли го прекъсна с жест.

— Това, което Джонър казва, е — преведе тя, — че не сте в позиция да обсъждате алтернативи. Трябва да си тръгнете сега.

Офицерът по безопасността тръгна да протестира, но Филипакос вдигна ръка.

— Спокойно, Шеп. Тези хора знаят с какво си имат работа по-добре от нас.

— Ами, ако искаме да останем? — каза четвъртият мъж, човек с тъмна кожа и още по-тъмна коса.

Филипакос се обърна към него.

— Вече реших, че ще си тръгнем, Коуди.

— Ти си решил — каза мургавият, — но попита ли ни нас? — Огледа стаята. — Това е нашият дом. Може би си струва да рискуваме за него.

— Точно това си мислех и аз — каза жената с пясъчната коса.

Рипли усети, че изпитва желание да им каже да се оправят сами. Но не можеше да ги остави тук. Не и когато пришълците се нуждаеха от тела-приемници, а човешките същества се бяха доказали като годни такива.

— Вижте — каза тя — това, което се е случило с колегата ви, не е инцидент. Предназначено е било да се случи. И ще се случи отново, по един или друг начин, ако се опитате да останете.

Погледна ги един по един.

— Някои от вас сигурно са видели какво е станало с него. Агонията, която е изпитал. Начинът, по който съществото е пробило гръдния му кош.

Една от жените трепна. Беше с тъмна коса, вдигната на опашка и светли очи.

— Евакуираме ви от тук — каза Рипли, без да оставя място за спорове. — Това е единственият избор, който има смисъл.

— Точно моите мисли — каза Филипакос. След което изведнъж се сети нещо.

— Мамка му стара.

Рипли имаше чувството, че знае за какво. Все пак беше минавала по този път.

— Кой липсва?

— Бенедикт — каза Филипакос. Изглеждаше загрижен и раздразнен едновременно. — Не отговаря на повикванията ми, вероятно е заспал.

— Заспал? — повтори Джонър с нотка на присмех в гласа.

— Така прави — каза администраторът, като не изглеждаше ни най-малко щастлив от този факт.

— Аз ще го намеря — каза Шепърд, ставайки от стола си и тръгна към рампата.

Докато минаваше покрай Рипли, тя хвана ръката му.

— Не си прави труда. Няма да го намериш.

Офицерът по безопасността издърпа ръката си с презрително изражение на лицето.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но не ти даваш заповедите тук.

— Просто ти казвам, че приятелят ви е на кайма. По-добре се опитай да го забравиш.

Мускулите на челюстите на Шепърд изпъкнаха.

— Бенедикт е моя отговорност. Аз не изоставям хората.

Рипли усети как нещо в нея се втвърди. „Нито пък аз. Но те винаги успяват да намерят начин да умрат все пак.“

Като Нют. И Хикс. Мислеше си, че беше успяла да спаси двамата от пришълците — поне тях, ако не друг. Но те бяха загинали, когато евакуационната капсула се беше разбила на Фиорина.

Кал пристъпи напред.

— Ако тръгнеш да търсиш Бенедикт — обясни тя на Шепърд, — пришълецът ще убие и теб.

— Откъде си толкова сигурна, че съществото го е убило? — попита Филипакос.

— Не сме новаци в това — каза андроидът. — Ако искате да оцелеете, трябва да ни слушате.

Филипакос се обърна към Рипли отново и се загледа в лицето й. След което каза с тих глас:

— Намери Бенедикт и го доведи тук, Шеп. Колкото може по-бързо.

— Тръгвам — каза Шепърд и отново тръгна към изхода.

— Не схващаш ли — сопна се Кал на Филипакос. — Ако го изпратиш навън, губиш и него.

Администраторът изглеждаше разкъсан от съмнения, но каза:

— Ще трябва да поемем този риск.

Рипли въздъхна. Защо хората винаги държаха да се научат по трудния начин?

— Отиди с него — каза тя на Кал.

Кал й хвърли поглед, като че ли казваше: „Защо аз?“

„Защото си по-издръжлива от другите и защото и друг път си се изправяла срещу пришълец.“ Освен това Рипли имаше нещо друго наум за себе си и Джонър.

— Тръгвай — каза тя на Кал.

— Тръгвам — отвърна спътничката й с неохота. След което последва Шепърд навън от контролния център.

— Не разбирам — каза най-дребният измежду ботаниците, жена, която изглеждаше по-скоро като момиче, отколкото като възрастен. — Ако тази извънземна форма на живот е толкова опасна за Шепърд, защо не е прекалено опасна за приятелката ви?

Джонър се разсмя. Беше грозен звук, дори за тези, които бяха свикнали с него.

— Кал е по-силна, отколкото изглежда.

— Междувременно — каза Рипли, — трябва да ви евакуираме, а някои от вас няма да успеят да се покачат по веригата, която сме спуснали. Има ли друг начин, освен през отсека за доставки?

Филипакос кимна.

— Има резервен товарен отсек. Доколкото знам, все още работи. Но е в другия край на колонията, в далечната част на Купол Шестнадесети.

Рипли обмисли информацията.

— С какви превозни средства разполагате тук?

— Наричаме ги брички — каза Филипакос. — Всъщност са захранвани със слънчеви батерии всъдеходи Уол-Март. Не са особено бързи, но стават за работа в нашите условия.

— Къде са? — попита тя.

— Паркирани са навън — каза Коуди. — В един от тях все още се намира окървавеното тяло на Пандор.

Филипакос изпусна въздишка.

— Бедният Илайджа.

— Добре — каза Рипли. — Краке ще остане тук, в случай че пришълецът се промъкне някак вътре.

— Какво? — каза мъжът с острите черти. — Как може да постигне това? Всичко е заключено.

Рипли го игнорира.

— Кал и Шепърд ще вземат ли бричка? — попита тя Филипакос.

Ботаникът кимна.

— Тогава аз и Джонър ще вземем другата и ще проверим резервния отсек.

— А Пандор? — попита Коуди.

— Мисля да не идва с нас.

Симони изчака, докато не се увери, че другите бяха в пилотската кабина, заети с едно или друго. След което се върна в товарното и се доближи до точката на скачване.

Гадеше му се от начина, по който удължената от Рипли верига правеше неестествен завой и стърчеше навътре в дълбините на купола. „Все едно се държи така от магия“ — помисли си той, което го накара да се чувства още по-зле.

До този момент, винаги беше сигурен поне за това кое е горе и кое долу. Сега не знаеше какво става.

„Но това няма да ме спре“ — помисли си той.

Долу в купола върховете на дърветата изглеждаха неспокойни — вероятно заради изкуствения бриз. Все едно знаеха, че в тяхното светилище бяха нахълтали натрапници, и бяха притеснени от този факт.

Дори да беше така, още един натрапник нямаше да промени нещата. Особено щом целта му беше единствено да наблюдава останалите.

Симони хвана веригата на мястото точно преди тя да влезе в гравитационното поле на купола и тръгна надолу. Щом беше издържало някой като Джонър, със сигурност щеше да издържи и него.

Щеше да слезе до земята. След което щеше да може да отиде там, където бяха Рипли и останалите. И нямаше човек, който да го спре. Беше хубава мисъл, предизвикваща различни възможности след себе си.

Симони отдавна не беше правил сериозни физически усилия. Особено свързани с катерене, което правеше бъдещото изкачване възможен проблем.

От друга страна, имаше шанс да успеят да оправят отсека за доставки на колонията и тогава нямаше да се налага да се катери нагоре. Щеше да си тръгне от това място като цивилизовано същество, на собствените си два крака.

Но не можеше да разчита на това. „Затова, ако слезеш долу“ — предупреди се сам, — „трябва да си готов да се изкачиш обратно.“

Представи си Рипли долу измежду дърветата, с шокова пушка в ръце, ловуваща, както беше ловувала преди векове. Статията му за нея щеше да е много по-убедителна, ако видеше Рипли в този й вид — това щеше да й даде живот.

След това отново обмисли обратния път и стомахът му се сви. И нямаше да спре да се свива.

Накрая любопитството на Симони надделя над чувството му за себеопазване. Но в крайна сметка затова беше станал репортер, нали? Защото беше по-любопитен, отколкото беше полезно за него — както и за други хора.

Беше подготвен за смяната на гравитацията в гънката на веригата, но не и за замайването, което я придружаваше. Все пак не беше видял Рипли или другите да изпитват някакъв дискомфорт, докато слизат.

След малко замайването отмина и Симони продължи да се плъзга надолу по веригата. Не беше лесно нито за раменете, нито за краката му, но не беше и трудно.

Стигна до върховете на най-високите дървета по-скоро, отколкото беше очаквал. Няколко момента по-късно започна да навлиза в листака, следвайки веригата надолу в море от тъмни, покрити с шума клони.

Симони се усмихна на себе си, тъй като никога не се беше изкачвал толкова високо на някое дърво преди това. Беше неочаквано спокойно. Отбеляза си наум този факт, знаейки колко много читателите му обичат такива описателни детайли.

Освен това миришеше много хубаво. Като цяло беше приятно преживяване — такова, за което хората биха плащали, ако вървеше в пакет с екзотична почивка. Отбеляза си и това.

Най-сетне стигна до земята и се опита да разбере какво става наоколо. Но се беше завъртял няколко пъти, докато слизаше, и сега не беше сигурен кое накъде е.

Имаше само един сигурен начин да разбере, заключи той и потърси парче огряна от слънцето земя. Застана на нея и се загледа нагоре в търсене на Бети.

Тя клечеше точно на най-високата точка на купола, което я караше да прилича на огромен слънчев часовник. За щастие Симони се сети за посоката, в която падаше сянката й, която по случайност беше същата, в която се намираше входът, към който се беше запътила Рипли.

Гледайки кораба, огрян от слънцето откъм страната, която виждаше той, Симони установи, че пътят му е право напред. „Натам значи“ — помисли си весело.

И през следващите няколко крачки продължи да се чувства така. След това листакът над него се сгъсти, петната слънчева светлина изчезнаха и пътуването му се промени. Не беше безгрижна разходка вече. Беше преминаване от едно скупчване на сенки към друго и това, което виждаше, не беше обещаващо.

„Хайде“ — каза си. „Искаш ли тази история, или не?“ Имаше само един отговор на такъв въпрос.

Симони беше следвал дирята на Рипли през целия космос, без да знае дали търсенето му ще бъде плодотворно. Но беше продължил да преследва мечтата си. Сега, когато беше на границата да я реализира, нямаше намерение да остави няколко сенки да го разубедят.

Известно време вървеше бавно. Бавно и несигурно. Но след това петната от светлина се появиха отново, и той отсъди по тях, че беше задържал посоката към изхода.

„Е“ — помисли си, — „това не беше чак толкова зле.“

Докато продължаваше, балдахинът от листа стана още малко по-рехав. Слънчевата светлина стана по-обилна. Той задиша по-спокойно.

Не беше сигурен кое го накара да погледне назад. Нещо, което беше видял с периферното си зрение? Звук, толкова тих, че не можеше да бъде регистриран съзнателно?

Каквото и да беше, той се обърна и видя как някой слиза надолу по веригата от Бети. Направи си сянка с ръка, за да вижда по-добре в нефилтрираната слънчева светлина, и заключи, че фигурата е мъжка.

„Е“ — помисли си, — „това стеснява нещата.“

Не можеше да е Болеро, а Врайс нямаше начин да се спусне сам в неговото състояние. Оставаше Рама.

„Тръгнал е след мен.“

Все едно Симони имаше нужда от проклета бавачка. Беше се справил да слезе по веригата, нали? И беше чул достатъчно от разговорите на Рипли, за да знае точно как да стигне до контролния център.

Но Рипли не обичаше изненади — беше научил това от първа ръка. Когато се появеше внезапно, очите й щяха да изскочат, освен това нямаше да се радва особено на този, който беше оставила временно начело на Бети.

От друга страна, Симони беше голямо момче. Разбираше риска, който поема. Ако бяха говорили за напълно развит пришълец, щеше доста да размисли, преди да слезе в купола.

Но този беше все още бебе, а той знаеше от разни забранени истории, че бебетата не ловуват. Кротуваха си скрити през по-голямата част от времето, превръщайки хранителните съставки, които бяха получили чрез приемниците си, в мускули и кости. Затова нямаше реална причина Рипли или който и да било друг да се тревожи за него.

Ако Рама го настигнеше, Симони щеше просто да му каже да си гледа работата. Нямаше да се върне, докато не си получеше историята.

Все пак стоеше и гледаше как Рама слиза. „Толкова ли бях бавен и аз?“ — запита се. „И толкова затруднен?“

Симони тъкмо щеше да продължи да върви, когато видя нещо толкова странно, толкова неочаквано, че за момент не повярва, че наистина се случва.

Нещо изскочи от върховете на дърветата като изстреляно от катапулт и се захвана за крака на Рама. И докато репортерът гледаше, без да може да откъсне очи, нещото се покачи по-високо.

Симони чу писък, дълъг, силен и пълен с ужас. „И болка“ — помисли си той като гръмнат. Определено болка. След което Рама изглежда загуби захвата си за веригата и двамата с нещото паднаха като гюлета в листака.

Репортерът постоя вцепенен за момент, прекалено шокиран, за да мръдне. След това се обърна и тръгна, ускорявайки, докато накрая не бягаше с всичка сила.

„Проклетото нещо не се предполага да ловува вече“ — настояваше той, все едно щеше да промени нещо по този начин. Все едно така щеше да върне Рама на веригата, жив и здрав. Все едно така щеше да изтрие писъка му от плочата на паметта си.

„Не би трябвало да ловува“ — помисли си Симони през сълзи от страх. — „Но по проклетите дяволи, ето че го прави.“

Това означаваше, че Рипли не беше преценила добре. И, ако не можеха да разчитат на нейните знания за пришълците, на какво по дяволите можеха да разчитат?

Още един писък отекна в купола, но този беше слаб и отчаян. Като че това бе единственият начин, по който Рама можеше да издържи това, което му се случва.

„Давай“ — помисли си Симони, напъвайки се, — „движи се, по дяволите!“

Надяваше се пришълецът да си уплътни времето с Рама докато не лъсне костите му до блясък. Защото когато приключеше, щеше да тръгне след Симони.